Понеделник, 27 Май 2019
Петък, 29 Март 2019 07:28

„Макар да бе чудовище, усещаше съзерцанието на една звезда, отправена към него…”

Откъс от романа на Виктор Юго „Човекът, който  се смее”, защото животът винаги поправя непоправимото с любов

Гуинплейн и Деа бяха двойка. Тези две пламенни сърца се обожаваха. Едно гнездо и две птички — такава беше тяхната история. Те се бяха приобщили към всевластния закон, според който хората се привличат, търсят се и се намират.

Така омразата бе останала измамена. Зложелателят е на Гуинплейн, които и да бяха те, не бяха постигнали целта си със своето загадъчно ожесточение срещу него. Те бяха искали да го направят окаяник, а бяха го направили щастлив. Предварително го бяха сгодили за една целителна рана. Бяха предопределили да му бъде утеха една скръб. Клещите на палача постепенно се бяха превърнали в женска ръка. Гуинплейн беше ужасен, но изкуствено ужасен, направен такъв от ръка на човек. Надявали се бяха завинаги да го отделят на първо място от семейството му, ако той въобще имаше семейство, след това от човечеството. Още в детинските му години го бяха превърнали в развалина, но природата бе поправила тази развалина, както поправя всички развалини. Природата бе утешила този самотник, както утешава всички самотници. Природата се притичва на помощ на всички изоставени. Тя е всеотдайна към онези, които са лишени от всичко. Тя покрива с цветове и зеленина всички съсипии. Тя има бръшлян за камъните, а за хората — любов.

Дълбоко великодушие на незнайните сили.

52770521 2009948829116792 2067417584927506432 n

© Превед от френски: Ерма Гечева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар