Вторник, 23 Юли 2019
Вторник, 18 Юни 2019 10:41

Христо Смирненски – детето на града с голяма душа

Отбелязваме 96 години от смъртта на поета

Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) или Ведбал (17 септември 1898 — 18 юни 1923) е роден в град Кукуш, днешна Гърция. След опожаряването на родния му град, той се премества със семейството си в крайните източни квартали на София. Работи известно време като вестникар и репортер, а също и като писар. Поетът е ярък представител на постсимволизма в българската литература. Писателската му дейност започва още в гимназиалния курс, когато той пише хумористични стихотворения. Известен е като Христо Смирненски или като Ведбал (другия му псевдоним). Въпреки ранната си смърт (едва на 25-годишна възраст), той се слави като доста продуктивен автор — едно от последните издания на събраните му съчинения се състоят от осем тома.

През пролетта на 1921 г. Смирненски заболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. По случай една стачка на тютюневите работници пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново не се чувства добре и през лятото заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец и написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

Winbet - победата е емоция! (18+)

Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. поетът издъхв. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.

Резултат с изображение за христо смирненски къща музей

Снимка - Агенция "Фокус": На 21 юни Националният литературен музей представи проект за реставрация и консервация на къщата-музей „Христо Смирненски“

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

Посветено на всички, които ще кажат:

"Това не се отнася до мене!"

— Кой си ти? — попита го Дяволът...

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

— Виж голите им кървави меса.

— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

— Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Резултат с изображение за христо смирненски книги

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

СТАРИЯ МУЗИКАНТ

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач —

стареца немощно става.

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

Там — от скованата в мраз висина —

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 18 Юни 2019 10:41
    Тричленно жури номинира победителите във фотоконкурса „Градът“, посветен на Поморие

    На премиерата на книгата „Градът – поезия и фотография“ ще бъде открита фотоизложба и ще се наградят победителите във фотоконкурса „Градът“. Жури от фотографи в състав: Диди Андреева, Тодор Динев – Тото, с председател на комисията Георги Димитров, номинираха 15 фотографии, които се изправят една срещу друга за I-во, II-ро и III-то място във , посветен на Поморие.

  • Вторник, 18 Юни 2019 10:41
    „Не е нужно да знаеш всичко – достатъчно е да разбираш“

    15 + 1 цитата от Жорж Санд, жената, която се обличаше като мъж и криеше сълзите си зад дима на пурите, за да запази свободата на препълненото си с любов сърце от оковите на общественото мнение

  • Вторник, 18 Юни 2019 10:41
    Представят „Яворов и морето“ в Бургас

    Двуезичното издание на френски и на български език "Яворов и морето" ще бъде представено в КЦ "Морско казино" на 5 юли /петък/ от 18:30 часа, с участието на Маргарита Петкова, Добромир Банев, Керана Ангелова, Ирина Флорин, проф. Николай Даскалов и доц. Ярмила Даскалова

Оставете коментар