Понеделник, 22 Юли 2019
Петък, 12 Август 2016 14:00

Статистите са обречени на тъга

Добромир Банев за противоречията, оправданията и упоритостта да се усмихваме, напук на всичко

Всички съжителстваме със своите оправдания. Винаги имаме готови отговори за въпросите, които си задаваме сами. Извършването или въздържането от извършване на определени действия, както и изричането или премълчаването на думи, следват собствената ни логика.

ПРАВОТА и ОПРАВДАНИЕ имат общ корен – ПРАВ. Да се оправдаеш, значи да се окажеш ПРАВ, независимо от всичко и въпреки всичко. А когато си прав, всичко останало няма значение. В това се състои измамата.

Оправданията ни правят статични. Те само създават илюзия, че нещо съществено се случва в рекламната пауза между тъжните телевизионни предавания. Превръщат ни в статисти, оставят ни извън пределите на голямата актьорска игра. Късно осъзнаваме, че зрителят в нас е взел връх.

„Защото“ и „трябва“ са в противоречие с идеята да участваме активно в собствения си живот. Красотата има и тъмна страна. Това е основание да се съсредоточим върху видимата.

Друго противоречие е, че прекарваме немалка част от времето си в размисъл как точно да преодолеем собствените си оправдания. Неусетно те се превръщат в наши вярвания и навици – оформят мироглед, в който ги възприемаме като факти.

Като бях дете, обожавах да гледам рекламите по западните телевизионни канали, излъчвани в България за първи път по кабел. Сега от магазина не пазарувам нищо, което ми се налага като вкус от друг. Предпочитам преценката да бъде моя. Предпочитам да не възприемам себе си като потребител, който оправдава разходите си със задоволяване на нужда, втълпена ми от рекламистите. Нищо не „трябва“, стига да насочиш енергията си в правилната посока.

Оправданията пречат на успеха. Фактите, в които ги превръщаме, могат да бъдат променени единствено с действия. Добрите намерения не струват пукната пара, ако не бъдат реализирани. Великите изобретатели и творци също са разполагали само с двадесет и четири часа в денонощието. Просто някои хора успяват да направят за един ден това, което други не могат да свършат и за месец.

Статистите със сигурност са обречени на тъга.

Резултатите на собствената ни упоритост да надмогнем оправданията си със сигурност  ни водят към успеха. Няма значение дали той ще се изрази в пари, в повод за вдъхновение или дори просто в усмивка. Да се усмихваш в днешно време не е лесна работа и си е направо повод за завист.

Ние, хората, сме единственият биологичен вид, който разполага с уникалното свойство да се самозалъгва. И наистина сме добри в това. Ние сме много повече от потребители и статисти и всички до един разполагаме с цялото време на света, за да го докажем поне пред самите себе си. За допуснати грешки, за неизпълнени задължения и за собствения ни неуспех могат да ни извиняват единствено другите. 

Добромир Банев

Източник: AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 12 Август 2016 14:00
    Денят започва с простотия. С бруталност и агресия.

    Сигурно са ви досадили сексуалните фантазии на разни чичковци и лелки, които си представят, че социалната роля на пола е нещо като еротичните сюжети в порно клиповете - хайде сега ти да си мъж, а аз жена с изкуствен член. Предлагам да поговорим за насилието, което пропуснахме заради целия този джендър-джангър.

    Пускам телевизора. Разправят ми за някакви изроди, които биели деца с увреждания, та даже се снимали. Жена в Троян намушкана двайсет и няколко пъти; друга почина, след като се самозапали заради скандал с мъжа си. В София разстреляха посред бял ден бизнесмен, размишлявахме дълго и около касапницата в Нови Искър. Няма спасение и в международните новини: семейство в Калифорния държало тринайсетте си деца оковани с вериги, миротворци от корпуса на ООН изнасилвали деца. Форматираме диска, рестартираме и пак: пребит лекар, бебе, изхвърлено на боклука…

    Поток от страдания

    Парадоксът е в това, че всъщност престъпността намалява - днес в Европа има поне 50 пъти по-малко убийства, отколкото през XIV век. В България пикът на държавния разпад от 1994 г. е белязан от мрачния рекорд с почти 500 отнети животи; през 2016 г. те са вече само 155. Развитието на цивилизацията умиротворява нравите. Публични изтезания като разпъване на кръст или набиване на кол са немислими; днешният патер фамилиас няма право да убива децата си като римския, а засегнатият на чест мъжкар не може просто така да обяви дуел на опонента си.

    Казармата от времето на соца беше пълна с бой и извращения. По-приятен е споменът ми за началното училище, където другарката ни наказваше, като ни налагаше с дървената показалка по ръцете. За големи провинения се стоеше на колене в ъгъла върху черупки от орехи. Днес не само учителката, но и родителят би си изпатил, ако се разчуе, че прилага подобна педагогика.

    Откъде тогава идва това усещане за нетърпимо насилие? Основна заслуга има медийната сцена, чрез която съпреживяваме унижението и мъките на далечни човешки същества. Скоро дори невролозите доказаха, че емпатията е биологически обусловена - невроните ни реагират по еднакъв начин на това, което се случва на нас самите, и на онова, което преживява другият човек. И понеже въпросните други хора са вече към 7,6 милиарда, ние сме бомбардирани с невиждан поток от страдания - наместо да живеем с убийството в наше село, се вживяваме в ужасите на цялата планета. Впрочем, затова и машинката на много хора прегаря. Затова и си изработват социопатска защита срещу съчувствието - тия са черни, ония са си го заслужили, а аз в крайна сметка съм най-голямата жертва от всички.

    Но работата не е просто в оптическата илюзия, при която мислим, че става все по-зле, тъй като виждаме все повече. Съвременният човек просто е по-нетърпим към насилието - не само защото има по-изострено чувство за собствените права, но и защото по-силно съчувства на другите страдащи същества. Кой от дядовците ни си е представял, че днес могат да те арестуват, задето си пребил собственото си куче?

    Нетърпимо е станало да гледаме как насилват по-слаби от нас. Но не защото си представяме, че това може да сполети и нас. Нетърпимата мисъл е, че можем да сме на мястото на насилника. Дали е от монотеистките религии, дали от Просвещението, дали сме поумнели след идеологическите трагедии на ХХ век - не знам, но никога досега в историята не е имало такава непримиримост към насилието. Знаем, че то намалява и едновременно с това става все по-неприемливо. Прогресът на човечеството сякаш прави настоящето нереално: ако вярваме, че днешното зло няма да го има утре, то става още по-трудно за понасяне. Все по-трудно ще ни е да приемем, че хармонията на нашия свят е построена върху „сълзите на едно невинно дете“, особено ако го показват по медиите.

    Култът към традицията. И моделите за подражание
    В насилието, разбира се, има индивидуална патология, която обаче често се отключва и под влиянието на културни фактори. Вземете темата за традицията, в която в България въздигат в култ и училището, и културната политика. Ако някой принуждава дъщеря си да слага забрадка, това също е традиция, нали? Във Франция всяка година има процеси срещу анимистки, които правят клитеротомия на момичета и така непоправимо увреждат сексуалността им; в Германия периодично чуваме за убийства на честта, при които баща или брат наказват непокорната девойка, решила да се омъжи по собствена воля. В България пък и до днес в провинцията е прието жената да стои диван чапраз и да принася на мъжете - ако се забави със салатката, може и да си изяде шамара (както разбрахме, 25% от населението не смята този изконен жест за насилие). Дали пък да не преосмислим малко култа към традицията, да потърсим нещо хубаво и в модерните неща?

    Моделите за подражание, които предлагаме на младите хора, също заслужават размисъл. Светът ни днес е населен с безжалостни отмъстители, с полицаи, които действат извън закона, с цинични дами, които инструментализират чара си, за да постигнат своето, с егоисти, със самотници. Пребройте само колко серийни убийства на вечер гледаме в сериалите, колко психопати, колко невиждани мъчения. Не можем да повлияем на глобалната популярна култура, можем обаче да противодействаме с алтернативни образци. Балканската версия на Красавицата и Звяра са силиконовата чалга девойка и дебеловратият бизнесмен с голямата кола. Ако девойката бъде приучавана да бъде безмозъчна кукла, която си търси купувач, нали знаем, че ще ѝ се случват и не дотам приятни неща, когато не слуша? Младежът пък научава от малък, че чувства, разбиране, кавалерство - всичко това са недостойни неща. Истинският мъж бие или плаща. Не призовавам към цензура, разбира се. Всеки има право на свой вкус, но ако обществото направи усилие, би могло да даде и друга версия за идентификация.

    Лош знак

    Най-лошото днес обаче е растящата езикова агресия - казвам най, защото ни просмуква, без да се усетим. Бруталност, простотия, самохвалство - това вече е станало културна норма. Тръмп нарича африканските страни „лайняни дупки", алтернативно десните му последователи в България обявяват опонентите си за хлебарки, а в социалните мрежи основният артистичен талант е да намериш начин да обидиш някого, заобикаляйки автоматичната цензура на машината. И всички се борят срещу пустата политическа коректност, която така и не дочакахме в България.

    Между словесната агресия и пристъпването към действия разстоянието не е голямо - обиждам някого, за да го заболи, удрям го, за да го обидя. Затова внезапното отприщване на словесна агресия през последните няколко години е много лош знак. Защото колкото и да се самоубеждаваме в прогреса на човечеството, в историята той нерядко е правил и обратен завой.

    Ивайло Дичев, "Дойче веле"

  • Петък, 12 Август 2016 14:00
    „Кой съм аз? Това е наистина сложен пъзел…”

    19 + 1 цитата от Луис Карол, математикът, който се превърна в най-енигматичния детски писател, пренасящ ни в огледалния свят на чудесата вътре в нас

    „Тръгни от началото и продължи, докато стигнеш края. Чак тогава спри.”

    „Винаги казвай истината, мисли преди да говориш, а след това си записвай.”

    „О, тази любов, тази любов кара света да се върти.”

    „Във всяко нещо има поука, стига да можеш да я намериш.”

    „Ако всеки си гледаше собствената работа, светът щеше да се върти много по-бързо.”

    „Всичко е смешно, ако можеш да му се смееш.”

    „Ако пиеш много от бутилка, на чийто етикет пише „отрова”, ще ти се отрази, рано или късно.”

    „За мен няма достатъчно голяма чаша чай и достатъчно дълга книга.”

    „Ако ти вярваш в мен и аз вярвам в теб. Толкова ли е трудно?”

    „Трябва да си полулуд, за да ме накараш да мечтая.“

    „Колко дълго е завинаги? Понякога само една секунда.“

    „Ако вярваш на всичко, ще умориш мускулите на вярването в ума си много и ще си толкова слаб, че няма да вярваш и на най-простичките истински неща.“

    „Въображението е единственото оръжие във войната срещу реалността.“

    „Животът? Какво е той, ако не е един сън?“

    „Не мога да се върна към вчерашния ден – тогава бях друг човек.”

    „Една от тайните на живота е, че това, което наистина си струва да се направи е това, което правим за другите.”

    „Ако не знаеш къде отиваш, всеки път ще те отведе там.”

    „От друга страна, ако беше така, можеше да бъде и ако беше – щеше. Но не е така и след като не е, значи няма да бъде. Това е логиката.”

    AFISH.BG

  • Петък, 12 Август 2016 14:00
    Художник събра събитията на 2016 в една картина

    Американецът Нив Баварски създаде илюстрация, на която са отразени 127 от най-важните събития през отиващата си година

Оставете коментар