Понеделник, 22 Октомври 2018
Вторник, 09 Януари 2018 10:40

„Комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество…”

Откъс от романа „Хитър Петър” на писателя Георги Марковски, постмозерниста, здраво стъпил мърху благотворната почва ва националната ни традиция

Ето вижда се краят на писанието ми за Петър и колкото по към края отивам, толкова по-често спирам, па си викам: „Не е ли гърбава работа писание да пишеш, Георгие?“ Че ето, седя пред лоената свещ, изписвам белите листа с черно чернило, па току спра. Размислям така; духвам свещта; легна си после, завия се с чергата и булка ми се сгуши до мене, слушам кроткото дишане на децата. Обади се нощно пиле, та ми смръзне кръвчицата; куче пролайва; проплаче малкият, булка ми стане да му даде гръд, сукне и пак заспи. И пак слушам кротко като дишат: чисти душички, невинни като Йисуса Христа, не знаят ни зло, ни добро, а какви ли ще станат, когато пораснат? Ще се кланят ли на читаци и наши; вярата си дали ще опазят; ще бъдат ли воини на истината? Не е нужно юнаци да стават, нито пък светци, но българи трябва да бъдат, та затуй им пиша това за Петър. Стана заран, булка ми скубе лука и го сплита на сплитове, баща ми се щура из двора, а майка ми пали пещта и току му мърмори, че вече нищо не може. Отида при нея: „Как беше, мале, оная за Димчо?“ Спре да мърмори майка ми, изправи се до пещта, па подхване: „Стар Димо на двор седеше, на двори под бял трандафил, бяла ракия пиеше и към гората гледаше, и на гората думаше: горо ле, горо зелена, знаеш ли, горо, помниш ли, из тебе, горо, га ходих със триста отбор юнаци! На трандафила славейче, славейче пее, говори: стар Димо, стара войводо, да би гората думала, не би я пасли овчари, не би я секли дървари, не би тя крила хайдути! Майчица, що е рождена, и тя си чедо изказва, гората майка хубава, скрий ли се в нея хайдутин, никому нищо не казва!“

Пък аз: „Чакай мале, нали Димчо го разпънаха млад и зелен отдясно на Петър?“ А майка ми: „Ти, сине, песента слушай! Истина е, млад и зелен го разпънаха Димчо, ама защо й е на песента Димчо разпнат? Жив й трябва Димчо на песента!“ Знам, че така ще ми каже — колко пъти вече я питам! — ама като ме запрепъват разни въпроси, питам я пак, та настъпва яснота в слепотата и пак сядам над белите листи. И като си пиша така; дойде някой, та ме извика, че се родило отроче: да го съчетая с Христа. Друг път — пак съмнението като ме обхване — отида в църквата, разровя се в книгите; разтворя „Требника“; а там свещеник Еким — моят предходник — добавил накрая: „Знание за человеците: написах аз тази душеполезна книга за богослужби разни, че старата се вече окъса; и ако съм някъде съгрешил, като писах, не кълнете грешния Еким, комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество, че не бях аз учен като свещеник Матей Байрактарски — ученик на преподобния Теодосий Търновски, а прост ученик на Матея. Загина мъченически свещеник Матей Байрактарски заедно с Петър Йосифов и Димчо Налбантчето; и от кнез Тодорселския кмет, наречен като стана потурнак още хаджи Абдула, загинаха всинца, Бог да ги прости, а человеконенавистника Бог да го убие; и написах това в годината на смъртта им, по жътва.“

© Георги Марковски, „Хитър Петър”, 1978

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    За цената на любовта и тъмните дълбини на човешкото сърце

    „След огъня – тих и нежен глас“ е нов роман от Иви Уайлд, един от най-награждаваните английски писатели

    Прочувствен роман за съдбовната връзка между баща и син и за наследството от насилие, което неотменно ги следва, е „След огъня – тих и нежен глас“ от Иви Уайлд, най-добрият британски писател на своето поколение (според „Гранта“) и носител на много литературни награди. Авторката е позната у нас с романа „Всички птици пеят“, получил Наградата за литература на Европейския съюз. Преводът отново е на Емил Минчев, а изданието – на „Персей“.

    Франк и Леон са двама мъже от различни времена, които постепенно осъзнават, че понякога единственото, което научаваш от грешките на родителите си, е как да правиш свои собствени.

    След като любимата му жена го напуска, Франк отива да живее в изолирана къща на брега на океана в Източна Австралия. Опитвайки се да преодолее шока от раздялата и да започне живота си отначало, той се сприятелява с местно семейство и с тяхната седемгодишна дъщеря Сал и става пристанищен работник. Докато се опитва да изгради взаимоотношения с местните жители, Франк разбира, че тази малка сплотена общност крие в сърцето си свежи рани – младо момиче се намира в неизвестност и е обект на активно издирване. Но когато скоро след пристигането му Сал също изчезва, Франк се оказва главният заподозрян и в двата случая. Дали мракът в душата му е изпълзял и във външния свят?

    Четиресет години по-рано: Леон, бащата на Франк, израства в покрайнините на Сидни, работейки в пекарната на родителите си, които са еврейски емигранти от Европа. Принуден да се бори с предразсъдъците на местните хора и с психологическите проблеми на баща си, който е ветеран от Корейската война, талантливият младеж се влюбва в своя красива съученичка, но точно преди двамата да споделят любовта си, Леон е изпратен да служи като войник във Виетнам. Дали ще последва съдбата на баща си и ще остави насилието по време на военните действия да промени завинаги живота и сърцето му?

    Тези две сюжетни линии постепенно се преплитат и се оказва, че житейските съдби на Франк и Леон са неразривно свързани и двамата си приличат много повече, отколкото осъзнават, и между тях съществува дълбока душевна близост, въпреки разстоянието и взаимното неразбиране, които ги разделят. Младата английска писателка Иви Уайлд, носителка на множество британски и международни награди, насища романа си с неочаквани обрати, сложни и умело обрисувани персонажи, психологически реализъм и проникновени наблюдения над човешката природа.

    Една нежна и въздействаща книга за цената на любовта, смисъла на живота и неподозираните дълбини на човешкото сърце.

    Иви Уайлд (р. 1980 г.) е един от най-награждаваните съвременни автори на Великобритания. Тя е носител на Наградата за литература на Европейския съюз, както и на още много други награди, сред които „Майлс Франклин“, „Джон Левелин Райс“, „Енкор“, „Джерууд Фикшън Ънковърд“, „Бети Траск“. Номинирана е за наградите „Коста“, IMPAC, Prix Médicis Étranger.

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Кукичката“ от Владимир Плавевски – роман за малкия човек, хвърлен в бурната река на живота

    Писателят пристига в България лично да представи книгата си в София

    Романът „Кукичката“ от Владимир Плавевски (изд. Персей, превод Мариян Петров) е реалистичен и покъртителен роман за дребнавостта на човешките души, за предателството, лицемерието и апатията, ширещи се сред властимащите, за обречеността на малкия човек, хвърлен в бурната река на живота.

    Книгата спечели наградата „Роман на годината“ в Македония.

    Плавевски пристига в София за премиерата на „Кукичката“, която ще се състои на 4 октомври от 18.30 ч. в Македонския културно-информационен център на ул. Оборище № 7.

    Романът „Кукичката“ използва похватите на документалния реализъм, проследявайки живота на един сирак в тогавашната Народна република Македония, влизаща в състава на Социалистическа федеративна република Югославия. Найден е бил изоставен като бебе и прекарва първите си години в сиропиталища. Сблъсква се от невръстните си години с престъпния подземен свят и бързо губи детската си невинност. В крайна сметка обаче е осиновен от Марко и Зага, които са тясно обвързани с Комунистическата партия, управляваща в този период. Това променя напълно съдбата му и го вкарва в един непознат дотогава свят. Но по пътя му продължават да се изпречват препятствия – новият му баща Марко бива набеден в предателство и бяга в Гърция, Зага се омъжва повторно за виден партиен деец, който никак не обича осиновения ѝ син, и Найден отново се изправя сам срещу подводните течения на тази враждебна действителност. Следват любовни разочарования, загуба на близки хора, финансови и здравословни проблеми, с които Найден трябва да се пребори, за да оцелее.

    Романът представя житейската история на сирак, който израства по времето на комунизма. Първоначално живее в сиропиталища, след това е осиновен от семейство с връзки в Комунистическата партия, но съпругът е обвинен в измяна и бяга в Гърция, а жена му се омъжва отново за виден партиен деец, който не обича много осиновеното момче. Иначе кукичката, за която става въпрос, е кукичка на въдица. Главният герой Найден е запален рибар и осиновителят му му подарява нова въдица, но в деня, в който отиват за първи път заедно на риболов, идват полицаите, за да арестуват бащата, и Найден от страх закача кукичката на въдицата в рамото му. Баща му успява да избяга, като след години праща кукичката на Найден, с което показва, че е жив. Тази кукичка се превръща във важна част от сънищата и бълнуванията на главния герой.

    Владимир Плавевски (1948 г.) е един от най-значимите съвременни македонски писатели, а също и сценарист на популярни филми и сериали, фотограф и драматург. Носител е на наградата „Роман на годината“. На българските читатели е познат с романите си „Салджията от Вардар“ и „Комита“.

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени…”

    Откъс от романа „Захир” на Паулу Коелю, спорен и безспорен автор, четен с възхитан или ехидно подминаван, но незаобиколим като присствие в съвременната световна литература

    Например мъж и жена, които са заедно от десет години. Отначало са се любели всеки ден, сега — само веднъж седмично, но това в крайна сметка не е толкова важно: между тях съществува негласно разбирателство, взаимопомощ, приятелство. На него му е тъжно, когато трябва да вечеря сам, защото на нея й се е наложило да остане до късно в службата. Тя съжалява, когато той трябва да пътува, но разбира, че това е част от професията му. Усещат, че между тях нещо вече липсва, но са възрастни, зрели хора, и знаят колко е важно да поддържат връзката си, пък било то и в името на децата. Отделят все повече време на работата и децата си, мислят все по-малко за брака си, в който като че ли всичко е наред, не е замесен нито друг мъж, нито друга жена.

    Забелязват, че нещата не вървят както трябва. Не успяват да разберат къде се крие проблемът. Времето минава, те стават все по-зависими един от друг, с напредването на възрастта намаляват и възможностите да започнат нов живот. Стремят се да запълват времето си с повече четене, бродиране, телевизия, приятели, но не могат да избягат от разговора по време на вечеря, от разговора след вечеря. Той става избухлив, тя — по-мълчалива от обикновено. Единият усеща, че другият се отдалечава все повече, но не може да разбере защо. Стигат до извода, че във всеки брак е така, но избягват да разговарят на тази тема с приятелите си, създават впечатление на щастлива двойка, в която всеки подкрепя другия и имат едни и същи интереси. Появяват се извънбрачни връзки, но те, разбира се, не са сериозни. Най-важното, необходимото, окончателното е да се преструват, че нищо не се е случило, защото е твърде късно за промени.

    © Превод от португалски: Даниела Петрова

    AFISH.BG

Оставете коментар