Събота, 20 Януари 2018
Вторник, 09 Януари 2018 10:40

„Комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество…”

Откъс от романа „Хитър Петър” на писателя Георги Марковски, постмозерниста, здраво стъпил мърху благотворната почва ва националната ни традиция

Ето вижда се краят на писанието ми за Петър и колкото по към края отивам, толкова по-често спирам, па си викам: „Не е ли гърбава работа писание да пишеш, Георгие?“ Че ето, седя пред лоената свещ, изписвам белите листа с черно чернило, па току спра. Размислям така; духвам свещта; легна си после, завия се с чергата и булка ми се сгуши до мене, слушам кроткото дишане на децата. Обади се нощно пиле, та ми смръзне кръвчицата; куче пролайва; проплаче малкият, булка ми стане да му даде гръд, сукне и пак заспи. И пак слушам кротко като дишат: чисти душички, невинни като Йисуса Христа, не знаят ни зло, ни добро, а какви ли ще станат, когато пораснат? Ще се кланят ли на читаци и наши; вярата си дали ще опазят; ще бъдат ли воини на истината? Не е нужно юнаци да стават, нито пък светци, но българи трябва да бъдат, та затуй им пиша това за Петър. Стана заран, булка ми скубе лука и го сплита на сплитове, баща ми се щура из двора, а майка ми пали пещта и току му мърмори, че вече нищо не може. Отида при нея: „Как беше, мале, оная за Димчо?“ Спре да мърмори майка ми, изправи се до пещта, па подхване: „Стар Димо на двор седеше, на двори под бял трандафил, бяла ракия пиеше и към гората гледаше, и на гората думаше: горо ле, горо зелена, знаеш ли, горо, помниш ли, из тебе, горо, га ходих със триста отбор юнаци! На трандафила славейче, славейче пее, говори: стар Димо, стара войводо, да би гората думала, не би я пасли овчари, не би я секли дървари, не би тя крила хайдути! Майчица, що е рождена, и тя си чедо изказва, гората майка хубава, скрий ли се в нея хайдутин, никому нищо не казва!“

Пък аз: „Чакай мале, нали Димчо го разпънаха млад и зелен отдясно на Петър?“ А майка ми: „Ти, сине, песента слушай! Истина е, млад и зелен го разпънаха Димчо, ама защо й е на песента Димчо разпнат? Жив й трябва Димчо на песента!“ Знам, че така ще ми каже — колко пъти вече я питам! — ама като ме запрепъват разни въпроси, питам я пак, та настъпва яснота в слепотата и пак сядам над белите листи. И като си пиша така; дойде някой, та ме извика, че се родило отроче: да го съчетая с Христа. Друг път — пак съмнението като ме обхване — отида в църквата, разровя се в книгите; разтворя „Требника“; а там свещеник Еким — моят предходник — добавил накрая: „Знание за человеците: написах аз тази душеполезна книга за богослужби разни, че старата се вече окъса; и ако съм някъде съгрешил, като писах, не кълнете грешния Еким, комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество, че не бях аз учен като свещеник Матей Байрактарски — ученик на преподобния Теодосий Търновски, а прост ученик на Матея. Загина мъченически свещеник Матей Байрактарски заедно с Петър Йосифов и Димчо Налбантчето; и от кнез Тодорселския кмет, наречен като стана потурнак още хаджи Абдула, загинаха всинца, Бог да ги прости, а человеконенавистника Бог да го убие; и написах това в годината на смъртта им, по жътва.“

© Георги Марковски, „Хитър Петър”, 1978

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Принцесата на Перперикон“ хвърля мост през вековете

    Авторка е личната секретарка на Иван Славков, а книгата е посветена на проф. Николай Овчаров. Романът „Принцесата на Перперикон“ е дело на Красимира Султанова, личната секретарка на Иван Славков, дългогодишна журналистка в БНТ и съпруга на популярния телевизионен водещ Чавдар Стойчевски. Книгата излиза точно една година, след като авторката й си отиде от този свят.

    Издател е „Персей“. Книгата е посветена на проф. Николай Овчаров и българските археолози. Автор на илюстрациите е Антонина Бабукчиева, а на корицата Ралица Денчева. Дали е възможно прераждането? Дали бихме могли да таим спомени от друг, предишен живот и те да окажат влияние на сегашния ни? Красимира Султанова създава една омагьосваща история за силата на човешкия дух и неговата способност да победи времето и пространството.

    Разкрити са тайнствени легенди за изчезнали цивилизации, историческите факти се преплитат с древни митове, далеч надхвърлящи границите на България, Балканския полуостров и дори Европа. Какво общо имат египетската богиня Бастет, жената котка, и траките? Какви изключителни артефакти се намират в пределите на България? Съществува ли някаква висша сила, която свързва минало, настояще и бъдеще и определя съдбата на всеки човек? И способна ли е младата героиня Неда да разгадае необяснимите явления, които я сблъскват с един непознат и невидим за другите свят, който се намира на границата с реалността?

    На пръв поглед романът сякаш разказва за неволите и трудния път на израстване на тийнейджърката Неда. Тя трябва да се справи с тежката ситуация, в която е изпаднало семейството й. Майка й д-р Маргарита Борисова, която се занимава с проучването на фауната в различни страни, безследно изчезва във Венецуела. Същевременно баща й Петър Борисов, който е археолог, претърпява тежък инцидент в Тибет и впоследствие е прикован към инвалидна количка. Като че ли това не е достатъчно, но Неда трябва да се справя и с нормалния за всички момичета на нейната възраст стрес – ученето, подигравки от съученици, неразбиращи колко й е трудно, и първата невинна любов с нейния съученик Сам. 

    Но всичко това отива на заден план, когато авторката ни въвежда в мистичната страна на романа. Делничните проблеми са били само параван, зад който се крие истинският смисъл на човешкото съществуване. Тук разкопките край местността Градище в Странджа и на Перперикон в Родопите всъщност играят ролята на врата към миналото както на един цял народ, така и на привидно несвързани един с друг герои. Неда, родителите й, учителката й по история Сибила и дори второстепенни образи като синът на хазяйката на Сибила и докторът, проявяващ интерес към нея, се оказват силно преплетени един с друг с връзки, произлезли още преди хиляди години – връзки, които определят изборите им и в настоящето.

    „Романът е забавен и е действителен учебник за деца и възрастни. Било то като знания за история, цивилизации, географски особености, но и като наръчник за странни теории, за чудновати обяснения на света. Тава е наръчник по патриотизъм и по междуконтинентална съпричастност на цивилизациите – индианска, египетска, тракийска, старогръцка, персийска, еврейска. Майсторски се развиват няколко сюжетни действия, оплетени в перипетии, завръзки, екшън и съспенс. С една обща линия на любовта – към бащата археолог на инвалидна количка, към майката, изчезнала някъде във Венецуела, към учителката, към старата хазайка, към лекаря, към завърналия се блуден син от САЩ и разбира се, към най-красивия съученик. Любов с хепиенд, какво друго може да е нещото, сътворено от Красимира Султанова“ – пише в предговора си Константин Каранов.

    AFISH.BG

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „В живота всеки сам трябва да си прави грешките“

    Житейските наблюдения на Агата Кристи, от които всеки може да приеме като свои поне половината

    „Човек не може да разпознае наистина важните моменти в живота, докато не стане твърде късно.“

    "Умните не се обиждат, а си правят изводи."

    "Взаимната привързаност между двама души започва с потресаваща илюзия, че мислят еднакво за всичко на този свят."

    "Човек не бива да бъде съден, преди да бъде изслушан."

    "Не можеш да знаеш какво можеш и какво не, докато не опиташ."

    "Ако не можете да приемете начина на живот на своя партньор, не се захващайте с тази работа – с други думи, не сключвайте брак с него."

    "Най-голямата грешка в живота е да чуеш или видиш шедьоври на изкуството в неподходящия момент. За мнозина Шекспир е изгубен завинаги, само защото са го изучавали задължително в училище."

    „Със сигурност за всичко, което обичаме, трябва да платим някаква цена.“

    "Най-голямото щастие, което може да ни се падне в живота е щастливото детство."

    "Няма нищо по-изморително от човек, който винаги е прав."

    "Бракът означава повече от любов: най-важното в него е уважението. Само не го бъркайте с възхищение. Да се възхищаваш на човека до себе си по време на целия брак е безумно скучно и завършва с ревматични болки в шията."

    "Казват, че за мъртвите трябва да се говори или хубаво, или нищо. Според мен, това е глупост. Истината винаги си остава истина. От нея могат да се обидят само живите."

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Лошо, Седларов, лошо!”

    Откъс от романа на Свобода Бъчварова „Опасен чар”, едноименният филм по който е любим на зрителската аудитория, но колцина знаят кой е авторът на българския Остап Бендер.

    — А сега, уважаеми…?

    — Седларов! — услужливо отвърна собственикът.

    — Уважаеми гражданино Седларов, нека разгледаме вашата работилница и експонатите — този миниатюрен Лувър!

    — Какво?

    — Спомени… Но да вървим, Седларов. Ще се пръсна от любопитство…

    — Стараем се, другарю капитан, и ние… как да кажа… да научим народа на красивото!…

    — Похвално е, Седларов, че в този век на техниката и прагматизма все още се срещат хора естети, за които красотата е смисъл на тяхното съществувание!

    — Не искам да се хваля, но така си е!

    — Е? Апре ву, Седларов!

    — Какво?

    — Нищо, нищо… Предпочитам да се движите пред мен и, докато ходим, искам кратко и стегнато описание на дейността в това предприятие.

    — Имаме пластмасов цех за народни кукли…

    — В какъв смисъл народни? Сега всичко е народно!

    — Носиите.

    — Да, носиите, сърцето на българския фолклор, душата на българската жена, изплакала очите си в тези шевици, тук и само тук се отразява душата й, а не като на Запад — в прането, готвенето и побоищата.

    — Имаме цех за ковано желязо, две преси, пирографирани изделия, керамика…

    — Да оставим производството. Водете ме направо при готовата продукция!

    — Ей сега, другарю капитан!…

    Залата на експонатите бе една барака, но доста чиста и прилична. Тук на една маса се намираше продукцията на моделите. Соколинов вдигна някакъв предмет.

    — Това какво е?

    — Мече.

    — Пишете, за бога, че е мече, иначе ще го сбъркам с паяк.

    — Казва „мамо“…

    Седларов го натисна по корема и се чу противен грач.

    — Похвално…

    Соколинов вдигаше и разглеждаше предметите един по един.

    — Мартенички?… Добре. Щъркелче с бебе… Правилно! България трябва да се бори за висока раждаемост! Детско столче-цукало… вероятно от дърводелския цех?

    — Харчи се много.

    — Не виждам цените?

    — Това са само модели.

    — Крокодил или бразилски алигатор? Прилича на динозавър! Защо не се движи?

    — Пружината му е повредена.

    — Лошо, другарю…?

    — Седларов!

    — Лошо, Седларов, лошо! Никаква красота, никаква функционалност! Кой е дизайнерът ви?

    — Какво?

    — Питам кой прави моделите?

    — Ами… аз! — скромно заяви той.

    — Вие сте следвали Художествена академия?

    Последният отрицателно поклати глава.

    — И сте специализирали в Мюнхен? Ученик на Пол Клее! Влияние на Пикасо? Продължител на Пироманишвили?… А сега, дайте си документите! Цени, производство, пласмент, заплати, месечни отчети и така нататък! Ако и документацията ви е така красива, както равнището на продукцията, ще трябва да ви изпратим командировка в Софийския централен затвор. Повярвайте ми, той е просто университет за хора с художествени наклонности, както в Константинопол е била Магнаурската школа за Кирил и Методий и синовете на българските царе! А вие сте млад все още… Ще излезете запазен…

    — Другарю капитан, моля ви, мене ще ми стане лошо…

    — Моля, документите!

    Той извади от бюрото папки, разписки, кочани… Изведнъж Седларов събра сили и се озъби:

    — Кой сте вие всъщност?

    — Аз ли? — учуден каза Соколинов. И след кратък размисъл продължи: — Аз съм капитан Буревестников, ясно ли е?

    — Тъй вярно!

    — А сега, махайте се и ме оставете да работя на спокойствие!

    Така капитанът от Соколинов стана Буревестников. Той обожаваше Максим Горки. Защото е бил босяк. Не бе чел от него нищо, освен юбилейните заглавия в печата, сред които му се бе мярнала някога запаметяващата дума Буревестник.

    Седларов излезе с нежелание. На очите му имаше сълзи. А капитанът разкопча мундира, свали фуражката си, седна на бюрото и разлисти първата папка. Почна да си взима бележки. Не след дълго някой почука на вратата.

    — Мога ли да вляза? — попита собственикът. Той носеше поднос с чаши и чинии.

    Буревестников с нескрито любопитство погледна таблата. Без да иска, се облиза.

    — Едно кафенце, кифличка, малко луканчица… — опита да се засмее Седларов. — Едно кентче… работата ви е трудна… чувствайте се у дома. Ще мога ли да ви поканя на вечеря?

    — Излезте и ме освободете от присъствието си!

    Когато прелюбезният домакин излезе, Буревестников се нахвърли на яденето. Но веднага след това продължи да работи. Така го завари вечерта. Лампата светеше, а Буревестников здравата се трудеше, по риза. Пушеше от „Кента“. Отново се почука на вратата и се появи неизменният Седларов.

    — Другарю Буревестников, моля ви… Ще се погубите… Вие трябва да се щадите!…

    — Когато човек работи за щастието на народа, думата „щадене“ е неподходяща! Елате, Седларов! Застанете зад мене! Досега само изчислявам нерегистрираната печалба. Тя е от порядъка на петцифрено число и забележете, само за последните три месеца!… Всъщност от колко години е предприятието?

    — От пет.

    — Вероятно ще стигнем до шестцифрено число. А млад човек сте, нелишен от способности… С голям стаж в търговията. Защо не останахте в бакалския бранш?

    Уплашеният Седларов нещо промуча.

    — Ясно. Красотата ви е привличала. Изкуството! В душата на всеки бакалин се крие артистът! Съжалявам, Седларов. Следващата ни среща ще бъде в следствения отдел.

    — Не ме погубвайте! — изхълца Седларов. — Имам само тая къща, жена и едно-единствено дете — момиче, от женски пол.

    — Ето как един артист си отива от света! Още Нерон го е казал! Кво вадис домине!… Но къщата е триетажна. Видях и две леки коли.

    — Имам още една, скапана…

    — Вие правите колекция от скапани детски играчки и скапани коли? Лошо, другарю Седларов, лошо! Какъв пример ще дадете на детенцето си?

    — Тя е вече трета година кандидат-студентка.

    — И с вашите финансови възможности не сте могли да я пробутате? Странно! Познавам един кожухар. Момчето му го изпратиха на държавни разноски в Италия да учи пеене. Иначе заекваше. А момичето му скоро ще завърши Художествената академия, отдел „Текстил“, макар че е далтонистка.

    — Не ми беше по силите! Кандидатства за кинорежисьор!

    — Аз очаквах повече от вас! Вие ме разочаровахте, Седларов!

    — Вечерята е готова, другарю капитан! Ще благоволите ли да ни зачетете? Жената цял ден готви…

    — Избършете си сополите, усмихнете се… Ха така! Животът, другарю Седларов, е пред вас. Не загубвайте любопитството си към живота! Да тръгваме!

    © Свобода Бъчварова, „Опасен чар”

    © Издателство на БЗНС, 1986

Оставете коментар