Вторник, 17 Юли 2018
Вторник, 09 Януари 2018 10:40

„Комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество…”

Откъс от романа „Хитър Петър” на писателя Георги Марковски, постмозерниста, здраво стъпил мърху благотворната почва ва националната ни традиция

Ето вижда се краят на писанието ми за Петър и колкото по към края отивам, толкова по-често спирам, па си викам: „Не е ли гърбава работа писание да пишеш, Георгие?“ Че ето, седя пред лоената свещ, изписвам белите листа с черно чернило, па току спра. Размислям така; духвам свещта; легна си после, завия се с чергата и булка ми се сгуши до мене, слушам кроткото дишане на децата. Обади се нощно пиле, та ми смръзне кръвчицата; куче пролайва; проплаче малкият, булка ми стане да му даде гръд, сукне и пак заспи. И пак слушам кротко като дишат: чисти душички, невинни като Йисуса Христа, не знаят ни зло, ни добро, а какви ли ще станат, когато пораснат? Ще се кланят ли на читаци и наши; вярата си дали ще опазят; ще бъдат ли воини на истината? Не е нужно юнаци да стават, нито пък светци, но българи трябва да бъдат, та затуй им пиша това за Петър. Стана заран, булка ми скубе лука и го сплита на сплитове, баща ми се щура из двора, а майка ми пали пещта и току му мърмори, че вече нищо не може. Отида при нея: „Как беше, мале, оная за Димчо?“ Спре да мърмори майка ми, изправи се до пещта, па подхване: „Стар Димо на двор седеше, на двори под бял трандафил, бяла ракия пиеше и към гората гледаше, и на гората думаше: горо ле, горо зелена, знаеш ли, горо, помниш ли, из тебе, горо, га ходих със триста отбор юнаци! На трандафила славейче, славейче пее, говори: стар Димо, стара войводо, да би гората думала, не би я пасли овчари, не би я секли дървари, не би тя крила хайдути! Майчица, що е рождена, и тя си чедо изказва, гората майка хубава, скрий ли се в нея хайдутин, никому нищо не казва!“

Пък аз: „Чакай мале, нали Димчо го разпънаха млад и зелен отдясно на Петър?“ А майка ми: „Ти, сине, песента слушай! Истина е, млад и зелен го разпънаха Димчо, ама защо й е на песента Димчо разпнат? Жив й трябва Димчо на песента!“ Знам, че така ще ми каже — колко пъти вече я питам! — ама като ме запрепъват разни въпроси, питам я пак, та настъпва яснота в слепотата и пак сядам над белите листи. И като си пиша така; дойде някой, та ме извика, че се родило отроче: да го съчетая с Христа. Друг път — пак съмнението като ме обхване — отида в църквата, разровя се в книгите; разтворя „Требника“; а там свещеник Еким — моят предходник — добавил накрая: „Знание за человеците: написах аз тази душеполезна книга за богослужби разни, че старата се вече окъса; и ако съм някъде съгрешил, като писах, не кълнете грешния Еким, комуто смъртта ще бъде врата към вечен живот, богатство: греховете, и гробът: отечество, че не бях аз учен като свещеник Матей Байрактарски — ученик на преподобния Теодосий Търновски, а прост ученик на Матея. Загина мъченически свещеник Матей Байрактарски заедно с Петър Йосифов и Димчо Налбантчето; и от кнез Тодорселския кмет, наречен като стана потурнак още хаджи Абдула, загинаха всинца, Бог да ги прости, а человеконенавистника Бог да го убие; и написах това в годината на смъртта им, по жътва.“

© Георги Марковски, „Хитър Петър”, 1978

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света!”

    Откъс от романа „1984” на гениалния антиутопист Джордж Оруел, роман, в който понякога ни се струва, че сме действителни персонажи

    Пронизителен тръбен зов разцепи въздуха. Бюлетинът! Победа! Когато тръбният зов предхожда новините, винаги означава победа. Всички в кафенето бяха разтърсени като от електрически ток. Дори сервитьорите се сепнаха и наостриха слух.

    Тръбният зов отприщи неимоверно силен шум. Развълнуван глас вече дърдореше по телекрана, но от самото начало беше почти заглушен от ликуващия рев отвън. Новината като стрела обиколи улиците. Все пак можа да чуе достатъчно от онова, което говореха от телекрана, за да разбере, че всичко беше станало точно така, както го бе предвидил: огромна, тайно събрана и пристигнала по море армада, внезапен удар в тила на врага, бялата стрела раздира опашката на черната. В олелията се долавяха откъслеци от тържествуващи фрази: „Невероятна стратегическа маневра — съвършена координация — пълен разгром — половин милион пленници — пълна деморализация — контрол над цяла Африка — доближаване на войната до обозримия й край — победа — най-голямата победа в човешката история — победа, победа, победа!“

    Под масата краката на Уинстън конвулсивно се движеха. Не бе мръднал от мястото си, но в съзнанието си тичаше, тичаше бързо, беше с тълпите вън и крещеше „ура“ до оглушаване. Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света! Скалата, о която се разбиваха азиатските орди! Помисли си как преди десет минути — да, само преди десет минути — в сърцето си все още не бе наясно дали новините от фронта ще донесат победа или поражение. О, беше разбита не само евразийската армия! Той се беше изменил много от първия ден в Министерството на любовта, но до този момент не бе настъпила окончателната, неизбежната, изцелителната промяна.

    Гласът от телекрана продължаваше да реди новини за пленници, плячка, кланета, но виковете отвън бяха поутихнали. Сервитьорите пак си подхващаха работата. Един от тях се доближи с бутилка джин. В блажения си унес Уинстън не забеляза, че му пълнят чашата. Вече не бягаше и не крещеше с тълпата. Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.

    Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

    © Превод от английски: Лидия Божилова

    AFISH.BG

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

  • Вторник, 09 Януари 2018 10:40
    „С тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш…”

    Откъс от нашумелия роман „Химера” на определяния от читателите като „чудовищно талантлив” американски писател Джон Барт

    Аз цял следобед играя на топка с дъщерите им в двореца, а вечерта пия бира с Антея, разговорът ни е най-общ и спорадичен – с тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш. Привидно няма думи или постъпки, които недвусмислено издават желание от страна и на двама ни. Поведението на царицата, която намирам за привлекателна, показва, че е изтощена: цял следо¬бед движенията ù са тежки и бавни като на илот, работил две поредни смени; вечерта тя седи почти неподвижно и често, след като мигне, очите ù остават затворени половин минута, а когато най-сетне отново ги отвори, въздъхва тежко.

    Всичко това предизвиква възхитата ми, но е повече или по-малко абстрактно; някъде към девет и половина Антея казва: "Ще се изкъпя и ще си лягам, Белерофонт", а аз отговарям: "Добре". До дворцовата баня се стига по тесен коридор от залата за пиене на бира, където седим; а за храма на Атина аз трябва да мина по същия коридор, затова още не бързайте да посрещате с извити вежди факта, че двамата заедно поемаме по въпросния коридор. Ако тя поспре и се обърне към мен, преди да завие към банята, кой би могъл уверено да твърди, че всъщност не е било, за да си пожелаем лека нощ?

    © Превод от английски: Надежда Розова, изд. „Лист”

Оставете коментар