Понеделник, 22 Октомври 2018
Сряда, 10 Януари 2018 12:23

„Ах, как болят и как са скъпи, как бяха хубави нещата…”

Три стихотворения от чилийската поетеса Габриела Мистрал, носителка на Нобелова награда за литература през 1957 година

ИЗОСТАВЕНА

 

Сега аз вече ще узная

на мъката страната

и ще забравя твойта обич,

единствения ми език,

като една река, която

коритото си изоставя.

Защо съкровища докара,

щом ми забрава не донесе?

Излишно ми е вече всичко

и аз самата съм излишна

подобно празнична премяна

за чакан, но несбъднат празник,

дотолкоз, че ми е животът

от първия му ден излишен.

Ти дай ми думите, които

кърмачката не ми е дала.

Ще ги избъбря като луда

до тяхната последна сричка:

от думите „грабеж” и „нищо”

до думите „последни мъки”,

дори в устата да се гърчат

като пребити пепелянки.

Приседнала насред Земята,

любими мой, насред живота,

за да разтворя гръд и вени,

тъй както нар да се обеля,

червеното дърво да срежа

на любилите тебе кости.

Изгарям нашето имане:

стените, покрива, гредите,

изтръгвам с яд една след друга

от теб отваряните порти

и на веселието герана

задръствам с удари на брадва.

Ще запокитя и ще пръсна

събраната от вчера жътва

и меховете с вино тъмно,

ще пусна птиците на воля;

ще срина навеси и плевни

и всички сгради на чифлика,

та пепелището да меря

подир това с ръце безумни.

Ах, как болят и как са скъпи,

как бяха хубави нещата

и не желаят да умират,

и във смъртта си се оплакват,

изкормени и още живи.

Главните чуват и говорят;

изляно, виното ни гледа

и хвръква ятото от птици

като мъгла, разстлана тежко.

Вей, ветре, моят дом да пламне

от борова гора по-буйно;

да рухнат криви и червени

и воденица, и звънарня.

Нощта, от огън озарена,

нощта ми в ден да се превърне!

 

СОНЕТ ЗА СМЪРТТА

От нишата студена, де мъртъв си положен,

ще те сваля в земята, що слънцето огрява.

Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе

и трябва да мечтаем на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,

подобно нежна майка детето си заспало,

и като люлка сладка земята ще приеме

изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива

и в синкавата мека мъглица на луната

останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за свойта мъст красива,

че в този ров потаен на никоя ръката

за твоите бели кости не ще спори със мене!

 

ИНТИМНО

Сега не стискаш ти ръцете мои.

Ще дойде продължителното време,

когато ще почивам с много прах

и сянка във преплетените пръсти.

И ще речеш: "Не мога

да я обичам аз, защото като жътви

изрониха се бледите й пръсти".

Сега ти не целуваш моята уста.

Ще дойде оня миг помръкнал,

когато ще лежа сама без устни

върху земята мокра.

И ще речеш: "Обичах я, ала не мога

да я обичам повече сега, когато

не вдъхва мириса на моята целувка".

И ще се натъжа, като те чуя,

и ще говориш като луд и сляп,

усетил моята ръка на твойто чело,

когато мойте пръсти ще се кършат

и по лицето ти, изпълнено с покруса,

ще слезе моето дихание.

Не ме докосвай. Ще излъжа,

ако река, че ти предавам мойта обич

във тези ми ръце прострени,

във моята уста, във моята шия,

а ти, повярвал, че си я изпил,

ще се измамиш ти като детенце сляпо.

Защото мойта обич не само тоя сноп

корав и прималнял на мойто тяло,

което и от досега на дрехата трепери

и подир всеки полет изостава.

Тя е в целувката, не в мойте устни,

в гласа прекършен, не и във гръдта;

че тя е божи вятър и на две разсича

на тялото ми грозда палав и немирен!

© Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    „Когато сълзите свършат, животът продължава!”

    10 + 1 цитата от Дора Габе, най-виталната българска поетеса, муза на велики мъже, родена преди 130 години, чийто дух вечно ще зове „Почакай, слънце!”

    „Жената не трябва никога да се разкрива докрай. Завинаги да остане тайнствена за мъжа. Да си остане неразкрита.”

    „Там, където е текло вода, може пак да потече, но от чакане, ще ти е минала жаждата...”

    „Никога човек не знае откъде идва радостта и кога идва. За това трябва всяка минута да я чака и да не се омърлушва.”

    „На мене всичко ми даде Добруджа…”

    „Докато склопя очи, ще обичам земята. И на оня свят ще отнеса любовта си към Добруджа, този свиден за мене български край.”

    „Жената трябва да превъзпита мъжа. Не с грубост, не с жестокост, а с живия пример. Със своята външност. И най-вече с духовната си красота.”

    „Ако си тъжен – казваше баба... Тогава плачи. Когато сълзите свършат, животът продължава!”

    „Не вярвате ли... Скрийте своята невяра. Сърцето вярва... нека То говори!”

    „Мъжът и жената не само физически, но и духовно са различни.”

    „Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.”

    AFISH.BG

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    Къде остана добрият стар текст под черта? Защо за МОН Берлинската стена още не е паднала?

    Тези дни гръмна сензационната иновация – децата ще четат Иван-Вазовия роман „Под игото“ и стиховете на Христо Ботев със специален речник, който ще превежда на учениците архаизмите. Автор е Марин Гинев.

    Наглед помощното средство изглежда безобидно и полезно. Речникът дори щял да е безплатен и достъпен онлайн. Нагледно обаче изглежда нелепо да седнеш и да четеш двама от най-великите автори в българската литература с речник, сякаш си хванал книга на датски и тепърва учиш езика.

    Заинтригувани репортери направиха редица репортажи по националните телевизии, в които питаха видимо подготвени от учители и родители деца какво да говорят, как приемат придобивката. Те не знаели какво значат някои от думите и си ги превеждали според контекста.

    В ерата на Гугъл обаче едва ли кой знае колко младежи ще посегнат към речника, одобрен от МОН. От примерите за свръх сложни думи като „шалвари“ и „бошлаф“ излиза, че или децата са глупави, или разни езиковеди, родители-пуритани и учителки, за които Берлинската стена още не е паднала подценяват за пореден път децата.

    В книгите обикновено има т.нар. „текст под черта“. Сиреч, в края на страницата с по-малък шрифт се обясняват непознатите думи. Ако и това не помага – в Гугъл за по-малко от 3 секунди думата вече е преведена, което отново изглежда доста нелепо – да четеш Вазов и Ботев с търсачка в интернет. Важното е да имаме речник. След някоя и друга година може да спестим на второкласниците таблицата за умножение и да ги научим да смятат с калкулатори.

    Децата живеят в нова ера, която не включва речници, а Гугъл. Ако това са част от реформите на МОН, то министерството живее с поне 15 години назад във времето, когато търсачките не бяха толкова пълни с информация. А на учениците – честито! Ще имат още едно помагало в чантите, които тежат колкото 2 касетки с домати…

    Васил Василев, BIG5

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    „Не ми пиши! И тъй тревога в мене има — от паметта ми ти до днес не си изтрит…”

    Три стихотворения от френската поетеса Марселин Деборд-Валмор, изящна представителка на романтизма в литературата

    КАКВО НАПРАВИХТЕ?

    Сърцето си отдала бях на вас,
    а имах вашето в замяна:
    сърцата си сменили бяхме с вас,
    щастливи бяхме всеки ден и час!

    Обратно взехте своето сърце,
    за мене нищо не остана —
    обратно взехте своето сърце,
    а мойто е във вашите ръце!

    Със всеки плод, със всеки аромат,
    със звуците, със цветовете,
    със всеки плод, със всеки аромат
    даряваше ви радостният свят.

    Какво направихте с това накрай,
    о повелителю, кажете?
    Какво направихте с това накрай,
    къде е сбъднатият земен рай?

    Като измъчено от скръб дете,
    напуснато от свойта майка,
    като измъчено от скръб дете,
    във чийто поглед ужас се чете,

    така ме изоставихте сега…
    За мене кой ще се завайка?
    Със пълно безучастие сега
    небето гледа моята тъга!

    Ала за всекиго настъпва ден
    да се почувства сам изцяло,
    за разкаяние настъпва ден,
    за порив стар, отново възроден!

    Ще ме потърсите със страстен зов,
    но всичко в тишина замряло
    край вас ще бъде… Страстният ви зов
    напразно ще нашепва за любов.

    Ще дойдете, изпълнен със мечти,
    пред моята врата тогава;
    какъвто бяхте — същият почти
    ще дойдете, изпълнен със мечти.

    И ще ви кажат: „Вечния покой
    намери тя…“ Със вест такава
    ще ви посрещат всички, ала кой
    ще ви оплаква и съчувства, кой?

    МОЯТА СТАЯ

    Живея на тавана,
    небето гледам аз;
    луната си остана
    стопанката у нас.

    Дори да се почука,
    не ме е грижа „кой?“
    Не идва никой тука,
    ако не идва той!

    Приела самотата,
    цветя бродирам все,
    но как без плач душата
    това да понесе?

    Пред мен звезда сияе
    със бляскави лъчи;
    но бурята, и тя е
    пред моите очи;

    Където той седеше,
    днес никой не седи.
    Бе негов столът, беше
    на двама ни преди,

    а пък сега изглежда
    печално примирен,
    без никаква надежда
    останал като мен.

    РАЗДЕЛЕНИТЕ

    Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
    без теб добрите дни са ласки без любов.
    Да чезна все така в очакване, не мога;
    сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
    Попитай бог дали обичах те безкрай…
    Сега да чуя, че ме любиш, означава
    да слушам райски глас от недостъпен рай.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! И тъй тревога в мене има —
    от паметта ми ти до днес не си изтрит.
    Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
    Същински жив портрет във почерка е скрит.
    Не ми пиши!

    Недей, не ми пиши словата две, които
    не смея да чета; на моето сърце
    ги шепне твоят глас и сякаш упорито
    с целувка стигат те до моето сърце…
    Не ми пиши!

    Превод от френски: Пенчо Симов, „Антология на френската поезия”

    AFISH.BG

Оставете коментар