Петък, 27 Април 2018
×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 748
Сряда, 10 Януари 2018 12:23

„Ах, как болят и как са скъпи, как бяха хубави нещата…”

Три стихотворения от чилийската поетеса Габриела Мистрал, носителка на Нобелова награда за литература през 1957 година

ИЗОСТАВЕНА

 

Сега аз вече ще узная

на мъката страната

и ще забравя твойта обич,

единствения ми език,

като една река, която

коритото си изоставя.

Защо съкровища докара,

щом ми забрава не донесе?

Излишно ми е вече всичко

и аз самата съм излишна

подобно празнична премяна

за чакан, но несбъднат празник,

дотолкоз, че ми е животът

от първия му ден излишен.

Ти дай ми думите, които

кърмачката не ми е дала.

Ще ги избъбря като луда

до тяхната последна сричка:

от думите „грабеж” и „нищо”

до думите „последни мъки”,

дори в устата да се гърчат

като пребити пепелянки.

Приседнала насред Земята,

любими мой, насред живота,

за да разтворя гръд и вени,

тъй както нар да се обеля,

червеното дърво да срежа

на любилите тебе кости.

Изгарям нашето имане:

стените, покрива, гредите,

изтръгвам с яд една след друга

от теб отваряните порти

и на веселието герана

задръствам с удари на брадва.

Ще запокитя и ще пръсна

събраната от вчера жътва

и меховете с вино тъмно,

ще пусна птиците на воля;

ще срина навеси и плевни

и всички сгради на чифлика,

та пепелището да меря

подир това с ръце безумни.

Ах, как болят и как са скъпи,

как бяха хубави нещата

и не желаят да умират,

и във смъртта си се оплакват,

изкормени и още живи.

Главните чуват и говорят;

изляно, виното ни гледа

и хвръква ятото от птици

като мъгла, разстлана тежко.

Вей, ветре, моят дом да пламне

от борова гора по-буйно;

да рухнат криви и червени

и воденица, и звънарня.

Нощта, от огън озарена,

нощта ми в ден да се превърне!

 

СОНЕТ ЗА СМЪРТТА

От нишата студена, де мъртъв си положен,

ще те сваля в земята, що слънцето огрява.

Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе

и трябва да мечтаем на същото възглаве.

Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,

подобно нежна майка детето си заспало,

и като люлка сладка земята ще приеме

изстрадалото твое и потъмняло тяло.

Земя и прах от рози ще сипя мълчалива

и в синкавата мека мъглица на луната

останките ти леки ще се топят пленени.

Ще си отида с песен за свойта мъст красива,

че в този ров потаен на никоя ръката

за твоите бели кости не ще спори със мене!

 

ИНТИМНО

Сега не стискаш ти ръцете мои.

Ще дойде продължителното време,

когато ще почивам с много прах

и сянка във преплетените пръсти.

И ще речеш: "Не мога

да я обичам аз, защото като жътви

изрониха се бледите й пръсти".

Сега ти не целуваш моята уста.

Ще дойде оня миг помръкнал,

когато ще лежа сама без устни

върху земята мокра.

И ще речеш: "Обичах я, ала не мога

да я обичам повече сега, когато

не вдъхва мириса на моята целувка".

И ще се натъжа, като те чуя,

и ще говориш като луд и сляп,

усетил моята ръка на твойто чело,

когато мойте пръсти ще се кършат

и по лицето ти, изпълнено с покруса,

ще слезе моето дихание.

Не ме докосвай. Ще излъжа,

ако река, че ти предавам мойта обич

във тези ми ръце прострени,

във моята уста, във моята шия,

а ти, повярвал, че си я изпил,

ще се измамиш ти като детенце сляпо.

Защото мойта обич не само тоя сноп

корав и прималнял на мойто тяло,

което и от досега на дрехата трепери

и подир всеки полет изостава.

Тя е в целувката, не в мойте устни,

в гласа прекършен, не и във гръдта;

че тя е божи вятър и на две разсича

на тялото ми грозда палав и немирен!

© Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    "ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно. Внимавайте, като преглъщате!"

    AFISH.BG честити рождения ден на голямата българска поетеса с три нейни стихотворения

    ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

    За да си гледате вашата работа,
    вместо да ме предъвквате тайно:

    кога съм силна, кога съм слаба,
    кога съм трезва, кога – пияна,
    с кого се смея, кого оплаквам,
    кой ме целува в тъмното,
    кой ми заспива на рамото ласкаво,
    под чии мигли осъмвам,
    с колко захар си пия кафето
    и кой ми вгорчава дните,
    наистина ли са дяволски светли
    очите ми ненаситни,
    кого наяве наричам „мили",
    кого ранявам с усмивка
    и каква е все пак фамилията
    на Оня ИВАН – от стиховете ми,
    дали във Петрич или във Варна
    ще пална някому къщата,

    ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
    Внимавайте, като преглъщате.

    ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА

    Хайде, разказвай ми за жена си –
    колко е свястна, колко е готина,
    как във очите те гледа прехласнато,
    какви вкусотийки готви.
    Как ти подрежда по цвят чорапките,
    как сръчно ти сгъва ризите,
    колко е нежна, колко е сладка
    и никак не е капризна.
    Как сам-самичка се справя с всичко,
    как те обгръща с внимание,
    как ти – разбира се – я обичаш,
    как втора такава – няма.
    Как тя непрестанно за тебе мисли –
    през час звъни да те пита
    бира ли пиеш или уиски
    и сърчицето ти в ритъм ли е.
    Как и насън не ти дава мира
    нейната кротост и крехкост...
    Разказвай ми, докато събираш
    по пода пръснати – дрехите ми.

    VIA DOLOROSA

    Голямата Голгота предстои.
    През малките минавам ежедневно.
    Знам, кръстовете всеки ми брои -
    усмихнато, самодоволно, гневно.
    А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
    че заприличах изведнъж на птица.
    Когато ме оплакват - бликва смях
    във вперените ми напред зеници.
    Когато ме отписват всеки път,
    все повече си вярвам - на прав път съм.
    Връз раменете ми седи Светът
    и просто нямам право да го срутя.
    Чело подлагам. Трънният венец
    не ми тежи - кръв имам, нека капе.
    По дирята й като по конец
    върви Животът. И ми сваля шапка.
    Аз просто зная своята цена
    и нямам право на излишни харчове.
    Голямата Голгота е една.
    И я изкачвам. Крачка подир крачка.
    Крещете зад гърба ми с бяс: „Разпни!“,
    (както ликувате пред мен „Осанна!“).
    Дано това да ви успокои -
    на Хълма само три дни ще остана.

    Маргарита Петкова

    AFISH.BG

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    „Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него…”

    Пет години, откакто Леда-Евгения, последната Дама на българската култура, си тръгна оттук точно на 93-ия си рождения си ден – на такава акуратност само тя беше способна

    AFISH.BG поднася на своите читатели четири извадки от интервюта на Леда Милева и едно нейно стихотворение. За истински големите личности приказките и суперлативите са излишни. Поклон пред всичко, което й дължим. „Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.”

    „Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.”

    „Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време. Но това не е достатъчно. Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.” „А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.”

    ДУЕТ

    Знаете ли
    какъв музикант е вятъра?
    Той не свири в концертната зала,
    нито в театъра,
    а по нивите,
    в горите,
    по малки улички,
    по широки площади.
    Той обича шегите:
    ту цигулка извади,
    ту писана гайда,
    ту голям контрабас
    с гръмотевичен глас.
    Но тази сутрин вятърът реши:
    - Ще посвиря на флейта,
    флейта сребърна, тънка. -
    И подхвана мелодия звънка.
    Щом чу на флейтата
    нежния глас,
    дъждът се обади:
    - Ще посвиря и аз,
    за да стане наистина весело!
    На какъв инструмент
    може да свири дъждът?
    Дъждът е барабанчик.
    Той веднага зачука
    по всички прозорци,
    по всички стъкла.
    Събуди капчука,
    забарабани по клоните
    на една ела,
    на една топола -
    още сънлива и гола.
    Заудря по локвите,
    по тротоарите,
    по покривите на къщите,
    по хамбарите.
    Дори всеки срещнат дъждобран
    той превърна в барабан.
    Вятърът надуваше своята флейта.
    Дъждът весело барабанеше.
    И се получи дует.
    Един хубав дует.
    Един весел дует.
    Кой знае откъде
    пристигнаха птички.
    Минзухарите подадоха любопитно
    своите руси главички.
    А дуетът не спираше -
    през целия ден,
    дори през нощта.
    Когато се съмна,
    всички видяха:
    дошла е пролетта.
    Тя разлистваше с пръсти дървета
    и слушаше дуета,
    сякаш чуваше за първи път
    какъв чуден флейтист е вятърът,
    какъв барабанчик - дъждът!

    © Леда Милева, сп. „Понеделник”

    AFISH.BG

     

  • Сряда, 10 Януари 2018 12:23
    Една голяма гроздова

    Коментарът на Маргарита Петкова, специално за BIG5.BG

Оставете коментар