Четвъртък, 21 Юни 2018
Понеделник, 05 Февруари 2018 10:31

„Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него…”

Пет години, откакто Леда-Евгения, последната Дама на българската култура, си тръгна оттук точно на 93-ия си рождения си ден – на такава акуратност само тя беше способна

AFISH.BG поднася на своите читатели четири извадки от интервюта на Леда Милева и едно нейно стихотворение. За истински големите личности приказките и суперлативите са излишни. Поклон пред всичко, което й дължим. „Винаги съм носила името на баща си с гордост и отговорност. Никога не можах да се освободя от чувството, че съм дъщеря на Гео Милев и трябва да бъда достойна за него. И досега, наред с всичко друго, което правя, най-голям приоритет има това какво мога и какво трябва да направя за Гео Милев - за откриване на цялото му наследство, което да получи по-пълна оценка и да стигне до съзнанието на повече съвременници. Защото неговото дело в много отношения е противоречиво и дава възможност за най-различни тълкувания, на което сме свидетели през годините.”

„Много пъти съм разказвала, че то (стихотворението „Зайченцето бяло“) е съвсем случайно и набързо написано. Бях уредник на списание “Първи стъпки” и в печатницата се оказа, че половин страница остава празна и няма никакъв материал. Списанието трябваше да се печата и аз се чудех какво да правя, какво да правя. И така, на коляно, както се казва, написах тези няколко куплета, които после имаха щастливата съдба да станат песен благодарение на композитора Петър Ступел.”

„Несъмнено културата ни е нещо, с което можем да се гордеем, особено старата. Именно тя доказва принадлежността ни към цивилизования свят открай време. Но това не е достатъчно. Ако Европа постави конкретни параметри за нейното развитие, това ще бъде опасно. С културата си все още има защо да се гордеем, но дано сме достатъчно умни, та да се развиваме самобитно, а не да копираме всичко чуждо.” „А че ще се явяват нови герои, е естествено. Животът върви напред и децата са част от него. Това обаче не значи, че ще изчезнат традиционните, вечните герои. Защото всяко дете открива света за себе си. Открива слънцето, изгрева, звездите, гората, цветето, любовта към мама, към семейството... И тези герои и вечните теми за доброто и злото, моралните теми, никога няма да слязат от сцената. Те винаги трябва да бъдат в сърцето на детската литература.”

ДУЕТ

Знаете ли
какъв музикант е вятъра?
Той не свири в концертната зала,
нито в театъра,
а по нивите,
в горите,
по малки улички,
по широки площади.
Той обича шегите:
ту цигулка извади,
ту писана гайда,
ту голям контрабас
с гръмотевичен глас.
Но тази сутрин вятърът реши:
- Ще посвиря на флейта,
флейта сребърна, тънка. -
И подхвана мелодия звънка.
Щом чу на флейтата
нежния глас,
дъждът се обади:
- Ще посвиря и аз,
за да стане наистина весело!
На какъв инструмент
може да свири дъждът?
Дъждът е барабанчик.
Той веднага зачука
по всички прозорци,
по всички стъкла.
Събуди капчука,
забарабани по клоните
на една ела,
на една топола -
още сънлива и гола.
Заудря по локвите,
по тротоарите,
по покривите на къщите,
по хамбарите.
Дори всеки срещнат дъждобран
той превърна в барабан.
Вятърът надуваше своята флейта.
Дъждът весело барабанеше.
И се получи дует.
Един хубав дует.
Един весел дует.
Кой знае откъде
пристигнаха птички.
Минзухарите подадоха любопитно
своите руси главички.
А дуетът не спираше -
през целия ден,
дори през нощта.
Когато се съмна,
всички видяха:
дошла е пролетта.
Тя разлистваше с пръсти дървета
и слушаше дуета,
сякаш чуваше за първи път
какъв чуден флейтист е вятърът,
какъв барабанчик - дъждът!

© Леда Милева, сп. „Понеделник”

AFISH.BG

 

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 05 Февруари 2018 10:31
    „Не ми пиши! И тъй тревога в мене има — от паметта ми ти до днес не си изтрит…”

    Три стихотворения от френската поетеса Марселин Деборд-Валмор, изящна представителка на романтизма в литературата

    КАКВО НАПРАВИХТЕ?

    Сърцето си отдала бях на вас,
    а имах вашето в замяна:
    сърцата си сменили бяхме с вас,
    щастливи бяхме всеки ден и час!

    Обратно взехте своето сърце,
    за мене нищо не остана —
    обратно взехте своето сърце,
    а мойто е във вашите ръце!

    Със всеки плод, със всеки аромат,
    със звуците, със цветовете,
    със всеки плод, със всеки аромат
    даряваше ви радостният свят.

    Какво направихте с това накрай,
    о повелителю, кажете?
    Какво направихте с това накрай,
    къде е сбъднатият земен рай?

    Като измъчено от скръб дете,
    напуснато от свойта майка,
    като измъчено от скръб дете,
    във чийто поглед ужас се чете,

    така ме изоставихте сега…
    За мене кой ще се завайка?
    Със пълно безучастие сега
    небето гледа моята тъга!

    Ала за всекиго настъпва ден
    да се почувства сам изцяло,
    за разкаяние настъпва ден,
    за порив стар, отново възроден!

    Ще ме потърсите със страстен зов,
    но всичко в тишина замряло
    край вас ще бъде… Страстният ви зов
    напразно ще нашепва за любов.

    Ще дойдете, изпълнен със мечти,
    пред моята врата тогава;
    какъвто бяхте — същият почти
    ще дойдете, изпълнен със мечти.

    И ще ви кажат: „Вечния покой
    намери тя…“ Със вест такава
    ще ви посрещат всички, ала кой
    ще ви оплаква и съчувства, кой?

    МОЯТА СТАЯ

    Живея на тавана,
    небето гледам аз;
    луната си остана
    стопанката у нас.

    Дори да се почука,
    не ме е грижа „кой?“
    Не идва никой тука,
    ако не идва той!

    Приела самотата,
    цветя бродирам все,
    но как без плач душата
    това да понесе?

    Пред мен звезда сияе
    със бляскави лъчи;
    но бурята, и тя е
    пред моите очи;

    Където той седеше,
    днес никой не седи.
    Бе негов столът, беше
    на двама ни преди,

    а пък сега изглежда
    печално примирен,
    без никаква надежда
    останал като мен.

    РАЗДЕЛЕНИТЕ

    Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
    без теб добрите дни са ласки без любов.
    Да чезна все така в очакване, не мога;
    сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
    Попитай бог дали обичах те безкрай…
    Сега да чуя, че ме любиш, означава
    да слушам райски глас от недостъпен рай.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! И тъй тревога в мене има —
    от паметта ми ти до днес не си изтрит.
    Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
    Същински жив портрет във почерка е скрит.
    Не ми пиши!

    Недей, не ми пиши словата две, които
    не смея да чета; на моето сърце
    ги шепне твоят глас и сякаш упорито
    с целувка стигат те до моето сърце…
    Не ми пиши!

    Превод от френски: Пенчо Симов, „Антология на френската поезия”

    AFISH.BG

  • Понеделник, 05 Февруари 2018 10:31
    „Стреляй горе, стреляй към звездите! Нека паднем честни и свободни.“

    Три стихотворения от безсмъртния Никола Йонков Вапцаров, на когото преди 65 години Световният съвет посмъртно присъжда Почетна награда на мира

    ХАЙДУШКА

    Вятър мята листи пожълтели,
    до три лета не сме били в къщи.
    Булките се мислят овдовели —
    гледат Пирин, пръстите си кършат.

    Не додея ли ни път във тъмно,
    скръб за рожби ли не ни повея.
    Да намериш камен да осъмнеш,
    камен-зглаве, търне за постеля.

    — В къщите протекоха стрехите —
    бурен нивите души, войводо.
    „Стреляй горе, стреляй към звездите!
    Нека паднем честни и свободни.“

    ПЕСЕН

    Над горите,
    над Пирина
    вятър вие.
    Ние тръгнахме
    седмина
    да се бием:
    и зад нас
    остана надалече
    и Пирин,
    и звездната му вечер.

    С зверове
    се криехме в шумака
    и така преминахме
    оттатък.
    И познахме
    сякаш по тревите
    на бащите
    кървите измити.

    И познахме
    сякаш по листата
    майките ни
    где лежат в земята.
    И познахме
    по пръста ръждива,
    първата ни обич
    где почива.

    Тръгнахме седмина
    да се бием.
    Само трима
    върнахме се ние.

    ИМАМ СИ РОДИНА

    Имам си родина и над нея
    денем грее синьото небе.
    Вечер светят звездни полюлеи
    и гаси ги сутрин светъл ден.

    Но когато нощем се завръщам
    на стрехите тъмното поел,
    чувствам как до родната ми къща
    дебне враг в ръката с парабел.

    Учеше ме, майко, ти със притчи
    да обичам всички като теб.
    Бих обичал, майко, бих обичал,
    но ми требва свобода и хлеб.

    © Никола Вапцаров, „Моторни песни”

    AFISH.BG

  • Понеделник, 05 Февруари 2018 10:31
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

Оставете коментар