Неделя, 16 Декември 2018
Понеделник, 12 Февруари 2018 17:31

„Ние, хората, сме прости сателити, но без нас се обезсмисля Господ”

Три стихотворения от Анжела Димчева навръх рождения й ден

ОЧИТЕ НА ЙЕРУСАЛИМ

Не искай нищо друго

освен водата животворна

на Святата земя.

Не гледай нищо друго

освен небето морно синьо

на Святата земя.

Не казвай нищо друго

освен „обичам и се моля”

на Святата земя.

И ако съблечеш омразата

от избелялата своя душа,

и ако приемеш гнева си

като болно дете на ума,

а своята алчност зариеш

в пясъка кървав на залеза,

тогава ще хвърлиш

всичкото злато на вятъра,

виолетово слънце ще пàри,

а с плод от Божията милост

ръка невидима ще те нахрани.

И по гърба превит

на хиляди изречени молитви,

почти в горчивата сълза

на милиардното човечество,

ще търсиш светия Граал,

докато тръгнеш през пустинята...

И там,

прегърнал своята Голгота –

по-кратко и от скреж през май,

ще слезе Бог, без клонче от маслина,

и не през Златната врата

в Свещения Йерусалим...

Прозорец ми трябва,

прозорец насред морето

и един небесен роял,

на който да засвири

озареното с любов човечество.

 

ЕРЕТИЧНА МОЛИТВА

Не заспивай без мен, любими...

Не загасвай в себе си моите устни.

Не обръщай магията в минало,

дори златната нишка да си изпуснал.

Тук тревата отдавна не е природа...

Нарисувай ми в цвят естествата,

от които да ме боли безпризорно

и да прекръствам деня с любовта ти.

През дългото взиране в мрака

изплуват не звезди, а кактуси,

и вместо чайки долитат свраки

в лицето ми – крещящ отпечатък.

В басейна няма сол и корали,

изригва вулкан алкохолен...

Разрязана, изядена реалност

в очи на ненаситна богомолка...

В чорапите дантелени на Ерос

рекламата е впила нокти безпощадно.

В култ е потребителската ера

с фалшиви постери за щастие.

Тя има всичко нечовешко,

с което да нахрани сетивата ни –

в алчната паст на вещите

изчезва облакът на душата ми.

Не заспивай без тази молитва,

която разказват реките отгоре:

ние, хората, сме прости сателити,

но без нас се обезсмисля Господ.

 

СПАСИТЕЛЯТ

На Бойка Драгомирецкая

Дъжд над морето,

елегантен, шептящ –

дяволски кикот...

Огнен нож – и вълните треперят –

морският бог е сърдит –

в кратера мастилен на небето

простреляна чайка пищи...

Сякаш бяло копие,

забито в гръдта на вълната,

платноходка се моли за помощ,

но надменно чадъри от плажа ѝ махат...

Човешката милост отдавна е злато.

Ти и аз – две просекини на погледи –

спасяваме рачета, миди и нежност...

Соленият вятър удавя и шала ти,

а хиляди щъркели с крилете си плачат.

Но вместо реквием от Моцарт

до плажа долитат

варварски звуци на чалга.

И синьо хвърчило самотно се бори за завет.

Но няма страшно,

гардът на плажа единствено него спасява.

© Анжела Димчева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 12 Февруари 2018 17:31
    Мъртъв поет вълнува с любовна лирика

    Стихосбирката „Вземи ме на ръце” на Александър Йонков събуди позитивните отзиви на поетичния свят, макар и излязла цели 27 години след неговата смърт

    Писана цял живот и подготвяна за печат, лириката остава скрита за читателите заради автомобилен инцидент, сложил край на краткия му, но изключително интензивен жизнен път преди четвърт век.
    Книгата на Йонков бе представена на 7 юни в клуб „Adis Cook and Book”, където строфите му съживиха силни емоции и искрени чувства. „Вълнуваща лирика, ясно формулирани истини и точни прозрения. Поезията е загубила сериозен автор в негово лице.” Такава бе оценката на критици за таланта на вече мъртвия автор.
    Александър Йонков е инженер по професия. Бунтар, бохем, блестящ учен и разностранен талант. Като такъв си го спомниха хората, които го познаваха и отново ще прочетат непубликуваните му досега стихове.

    Eто и няколко строфи от програмното му стихотворение „Вземи ме на ръце”:

    Вземи ме на ръце, любима!
    Къде си, вече посребрях.
    Стоиш в сянката на мойта рима,
    като мечта от позабравен грях.
    Адрес – Земя от Млечен път –
    галактика с много неизвестни,
    адресът ми и за живот, и смърт,
    където не запяха мойте песни.
    Но в сънища ли, в явен ден,
    аз в земната си легитимност
    се съмнявам.
    Къде съм бил за първи път роден
    и докога под „код” ще се вселявам!

    И малко от любовната лирика:

    Ще те търся,
    докрай ще те търся,
    дори, ако трябва пред вратата на рая да спра.
    Уморените сълзи по лицето ти ще избърша,
    преди да поемем обратно, обладани от светла вина.

    Ще заслизаме бавно по въздушните хребети,
    докато ни посрещне измръзналата земя.
    И тогава изумени и двамата с тебе,
    ще видим как върху преспите никнат цветя.

    © Александър Йонков, „Вземи ме на ръце”

    AFISH.BG

Оставете коментар