Вторник, 16 Октомври 2018
Петък, 04 Май 2018 13:08

„Срещнах един мъж, ето, казвам ти го, и той е съвсем различен от теб…”

Откъс от разказа „Плат за мъжки костюм в телесен цвят” на Макс Фриш, швейцарецът, който гради своите литературни произведения като изящни архитектурни шедьоври

„Дали ще се разведем, или пък нещата ще се разрешат по някакъв друг начин — бе казала тя — самата аз още не зная. Единственото, което бих искала сега, е да ме оставиш на мира.

Друго изявление на съпругата му:

„Няма какво да ми връщаш свободата. Та какво означава това? Аз сама ще си взема свободата, щом ми е нужна.“

Най-вече това изречение, изглежда, разяри съпруга до такава степен, че сега в Генуа, посред бял ден, той си говореше сам на висок глас и вече не знаеше накъде всъщност върви. А и това нямаше никакво значение. Попаднал бе някъде сред складове, железопътни линии и варели с катран. Да, имаше дори моменти, когато я ругаеше на висок глас, съпругата си отвъд Алпите, ругаеше я с думи, които му действаха толкова по-благотворно, колкото по-просташки звучаха. Това бяха изрази с такава неприкрита и груба циничност, каквито никога досега не бяха излизали от устата му.

Когато неочаквано го заговориха, той много се смути. Всъщност нямаше и най-малкото желание да се запознава с прелестите на Генуа. Ала никога досега през живота си не се бе усещал тъй беззащитен. Имаше чувството, че по лицето му се чете всичко, каквото в безпорядък минаваше през ума му, и в момента не намираше сили да отпрати застаналия на пътя му лодкар и тъй накрая се предаде за една обиколка на пристанището.

Морето се откри пред очите му като сиво олово с петна от преливащо във всички цветове машинно масло. Ролф седеше на застланата с окъсани възглавници пейка, в напрегната поза като „Мислителят“ на Роден, глух, естествено, и с двете уши за обясненията, включени в цената. От борда на един кораб бликаше гореща кухненска вода. А после преминаха над потънал товарен параход; неговият обрасъл с водорасли стоманен скелет стърчеше застрашително от мръсните дълбини. Отдалеч долитаха удари на чукове за занитване. За Ролф, разбира се, всичко изглеждаше като на филм, цветно и дори с миризма, но все пак филм; всичко протичаше сякаш не в настоящето. От време на време до слуха му достигаше накъсано, раздухвано от вятъра и повтаряно от ехото бучене на корабна сирена, не можеше да разбере откъде идва, пък и защо, тъй като нито един от големите параходи очевидно не се канеше да отплува. Бе горещо. Синкава воняща мъглица виснеше над пристанището. Само някаква омазнена рибарска моторница премина с пукот покрай тях и от това шамандурите се разклатиха, а зеленясалите им вериги зловещо се мярнаха в мрачните дълбини. Тъй продължиха да гребат покрай кейове и докове — всичко тук, все едно от дърво или камък, бе почерняло от сажди и машинно масло. Поне времето минаваше. Тук-там проблясваше коремът на мъртва риба, ветрееше се моряшко бельо, от някоя каюта долиташе пеещ глас, тук бе всичко, което може да предложи една пристанищна обиколка, дори и един сив военен кораб с кожуси на оръдията, планини от въглища с накацали бели чайки по тях, в далечината натрупаният като грамада град върху склона, Генуа, отново почти недействителна…

По-нататък Сибила бе казала:

„Сега не бих искала да ми задаваш други въпроси. Срещнах един мъж, ето, казвам ти го, и той е съвсем различен от теб. Повече сега наистина не мога да ти кажа. Може би действително го обичам, сама още не зная. Сега само те моля да ме оставиш на мира.“

Ролф приключи своята обиколка на пристанището с израз на човек, когото са хлопнали с дъска по главата и заплати, колкото му поиска мошеникът. Сега единственото му желание бе да пие вино, много вино.

© Превод от немски: Венцеслав Константинов, „Сън с флейта”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 04 Май 2018 13:08
    "Живея така, както пея, и пея така, както живея…"

    13 цитата и една вечна песен на вечната Едит Пиаф, врабчето на Париж, което пееше не като славей, а като сама любов, която прави за един миг живота розов

    "Не се интересувам от това, което казват хората. Не ми пука за техните закони."

    "Ако един мъж има красиви ръце, наистина красиви, той не може да бъде грозен отвътре. Ръцете не лъжат като лицето."

    "Без любов сме нищо."

    "Аз не пея за всички – аз пея за всеки."

    "Не можеш да се застраховаш срещу любовен пожар."

    "Когато любовта охладнява, нужно е или да се разгори, или да се изхвърли. Това не е такъв продукт, който може да се съхранява на прохладно място."

    "Трябва да напуснеш мъжа, преди той да го направи."

    "През целия си живот не съм се подчинявала."

    Мисля, че трябва да платиш за любовта с горчиви сълзи."

    "Смъртта е началото на нещо."

     „Когато не умирам от любов, когато нямам за кого да умра – ето тогава съм готова да издъхна.”

    „Надявам се същата тази тълпа да ме съпроводи в последния ми път, защото аз не обичам самотата. Ужасната самота, която ни сграбчва в лапите си на сутринта или при настъпването на нощта. Ужасната самота, заради която се питаш дали си заслужава да живееш.“

    AFISH.BG

  • Петък, 04 Май 2018 13:08
    „Трябва да дадеш на хората нещо, за което да мечтаят”

    10 цитата + 1 и едно изпълнение на Джими Хендрикс, ненадминатия и до днес виртуоз на електрическата китара, ненапразно наричан „Дългата жица”

    „Ако съм свободен, то е защото винаги работя.”

    „Бил съм имитиран толкова добре, че съм чувал как хората повтарят моите грешки.”

    „Вие трябва да продължавате и да бъдете луди. Лудостта е като да си на небето.”

    „Когато изгорих моята китара, това беше като жертва. Можете да жертвате само нещата, които обичате. А аз обичам моята китара.”

    „Не е необходимо да пеете за любов през цялото време, за да дадете на хората любов. Не трябва да натрапвате тези думи през цялото време.”

    „Свикнал съм да казвам: когато нещата станат твърде тежки, просто ме наречи "хелий" – най-лекият, известен на човека газ.”

    „Музиката е моята религия.”

    „Историята на живота е по-бърза от едно намигване с око; историята на любовта е: зрадвей и довиждане.”

    „Всичко, което мога да направя, е просто да продължавам да правя това, което чувствам.”

    AFISH.BG

  • Петък, 04 Май 2018 13:08
    „Когато сълзите свършат, животът продължава!”

    10 + 1 цитата от Дора Габе, най-виталната българска поетеса, муза на велики мъже, родена преди 130 години, чийто дух вечно ще зове „Почакай, слънце!”

    „Жената не трябва никога да се разкрива докрай. Завинаги да остане тайнствена за мъжа. Да си остане неразкрита.”

    „Там, където е текло вода, може пак да потече, но от чакане, ще ти е минала жаждата...”

    „Никога човек не знае откъде идва радостта и кога идва. За това трябва всяка минута да я чака и да не се омърлушва.”

    „На мене всичко ми даде Добруджа…”

    „Докато склопя очи, ще обичам земята. И на оня свят ще отнеса любовта си към Добруджа, този свиден за мене български край.”

    „Жената трябва да превъзпита мъжа. Не с грубост, не с жестокост, а с живия пример. Със своята външност. И най-вече с духовната си красота.”

    „Ако си тъжен – казваше баба... Тогава плачи. Когато сълзите свършат, животът продължава!”

    „Не вярвате ли... Скрийте своята невяра. Сърцето вярва... нека То говори!”

    „Мъжът и жената не само физически, но и духовно са различни.”

    „Човек се нуждае от една голяма любов. За целия си живот само от една. Аз обичам истински само Яворов.”

    AFISH.BG

Оставете коментар