Събота, 26 Май 2018
Неделя, 06 Май 2018 14:15

„Сред този жесток и нерадостен век бъди едновременно воин, и верен приятел, и нежен човек…”

Честитим днешния празник Гергьовден със стихотворенията на трима поети, носещи името на Светеца

НА ТЕБЕ, СИНЕ

Животът е труден, понякога лош.
Живеем в такива години...
Но ти не бъди със живота на нож,
обичай го, вярвай му, сине!
Главата си дръж нависоко,
дори свикни пред теглото да пееш.
и аз ще ти кажа а ти разбери -
по-весело тъй ще живееш
По-сигурно тъй ще вървиш през света
Защото ще видиш навярно
реки без води и гори без листа,
небе равнодушно и черно.
Слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.
Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!
С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава .
И утре, когато потрябва на смърт
да идеш, с врага да се биеш -
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.
Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек .
Тогава ще бъда спокоен.

© Георги Джагаров

ОТРАЖЕНИЕ

Ти си влюбена в него,
понеже приличал на мене...
Не разбирам.
Съвсем не разбирам.
Това е нелепа шега.
Но те виждам, че тичаш
подир моето отражение,
без да мислиш за мене...
И себе си мразя сега.

Своя вчерашен вид
още днес ще сменя непременно.
Ще потърся назаем
лице с променени черти -
ще си пусна брада,
ще раздавам усмивки на дребно.
Ще съм друг.
А живей с онова отражение ти.

Беловата ще скъсам!
Ще зачеркна на кръст оригинала!
На шегата нелепа
ще видиш финала нелеп -
ще минавам край теб
променен и с душа огрубяла...
И ще търся момиче,
което прилича на теб.

© Георги Константинов

НАЧАЛО НА МЕМОАРИ

Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо...
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: "Разпни го!"
и ревна след това:
"Пусни Варава!"
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.

© Георги Рупчев

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 06 Май 2018 14:15
    "ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно. Внимавайте, като преглъщате!"

    AFISH.BG честити рождения ден на голямата българска поетеса с три нейни стихотворения

    ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

    За да си гледате вашата работа,
    вместо да ме предъвквате тайно:

    кога съм силна, кога съм слаба,
    кога съм трезва, кога – пияна,
    с кого се смея, кого оплаквам,
    кой ме целува в тъмното,
    кой ми заспива на рамото ласкаво,
    под чии мигли осъмвам,
    с колко захар си пия кафето
    и кой ми вгорчава дните,
    наистина ли са дяволски светли
    очите ми ненаситни,
    кого наяве наричам „мили",
    кого ранявам с усмивка
    и каква е все пак фамилията
    на Оня ИВАН – от стиховете ми,
    дали във Петрич или във Варна
    ще пална някому къщата,

    ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
    Внимавайте, като преглъщате.

    ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА

    Хайде, разказвай ми за жена си –
    колко е свястна, колко е готина,
    как във очите те гледа прехласнато,
    какви вкусотийки готви.
    Как ти подрежда по цвят чорапките,
    как сръчно ти сгъва ризите,
    колко е нежна, колко е сладка
    и никак не е капризна.
    Как сам-самичка се справя с всичко,
    как те обгръща с внимание,
    как ти – разбира се – я обичаш,
    как втора такава – няма.
    Как тя непрестанно за тебе мисли –
    през час звъни да те пита
    бира ли пиеш или уиски
    и сърчицето ти в ритъм ли е.
    Как и насън не ти дава мира
    нейната кротост и крехкост...
    Разказвай ми, докато събираш
    по пода пръснати – дрехите ми.

    VIA DOLOROSA

    Голямата Голгота предстои.
    През малките минавам ежедневно.
    Знам, кръстовете всеки ми брои -
    усмихнато, самодоволно, гневно.
    А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
    че заприличах изведнъж на птица.
    Когато ме оплакват - бликва смях
    във вперените ми напред зеници.
    Когато ме отписват всеки път,
    все повече си вярвам - на прав път съм.
    Връз раменете ми седи Светът
    и просто нямам право да го срутя.
    Чело подлагам. Трънният венец
    не ми тежи - кръв имам, нека капе.
    По дирята й като по конец
    върви Животът. И ми сваля шапка.
    Аз просто зная своята цена
    и нямам право на излишни харчове.
    Голямата Голгота е една.
    И я изкачвам. Крачка подир крачка.
    Крещете зад гърба ми с бяс: „Разпни!“,
    (както ликувате пред мен „Осанна!“).
    Дано това да ви успокои -
    на Хълма само три дни ще остана.

    Маргарита Петкова

    AFISH.BG

  • Неделя, 06 Май 2018 14:15
    „Ах, как болят и как са скъпи, как бяха хубави нещата…”

    Три стихотворения от чилийската поетеса Габриела Мистрал, носителка на Нобелова награда за литература през 1957 година

    ИЗОСТАВЕНА

     

    Сега аз вече ще узная

    на мъката страната

    и ще забравя твойта обич,

    единствения ми език,

    като една река, която

    коритото си изоставя.

    Защо съкровища докара,

    щом ми забрава не донесе?

    Излишно ми е вече всичко

    и аз самата съм излишна

    подобно празнична премяна

    за чакан, но несбъднат празник,

    дотолкоз, че ми е животът

    от първия му ден излишен.

    Ти дай ми думите, които

    кърмачката не ми е дала.

    Ще ги избъбря като луда

    до тяхната последна сричка:

    от думите „грабеж” и „нищо”

    до думите „последни мъки”,

    дори в устата да се гърчат

    като пребити пепелянки.

    Приседнала насред Земята,

    любими мой, насред живота,

    за да разтворя гръд и вени,

    тъй както нар да се обеля,

    червеното дърво да срежа

    на любилите тебе кости.

    Изгарям нашето имане:

    стените, покрива, гредите,

    изтръгвам с яд една след друга

    от теб отваряните порти

    и на веселието герана

    задръствам с удари на брадва.

    Ще запокитя и ще пръсна

    събраната от вчера жътва

    и меховете с вино тъмно,

    ще пусна птиците на воля;

    ще срина навеси и плевни

    и всички сгради на чифлика,

    та пепелището да меря

    подир това с ръце безумни.

    Ах, как болят и как са скъпи,

    как бяха хубави нещата

    и не желаят да умират,

    и във смъртта си се оплакват,

    изкормени и още живи.

    Главните чуват и говорят;

    изляно, виното ни гледа

    и хвръква ятото от птици

    като мъгла, разстлана тежко.

    Вей, ветре, моят дом да пламне

    от борова гора по-буйно;

    да рухнат криви и червени

    и воденица, и звънарня.

    Нощта, от огън озарена,

    нощта ми в ден да се превърне!

     

    СОНЕТ ЗА СМЪРТТА

    От нишата студена, де мъртъв си положен,

    ще те сваля в земята, що слънцето огрява.

    Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе

    и трябва да мечтаем на същото възглаве.

    Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,

    подобно нежна майка детето си заспало,

    и като люлка сладка земята ще приеме

    изстрадалото твое и потъмняло тяло.

    Земя и прах от рози ще сипя мълчалива

    и в синкавата мека мъглица на луната

    останките ти леки ще се топят пленени.

    Ще си отида с песен за свойта мъст красива,

    че в този ров потаен на никоя ръката

    за твоите бели кости не ще спори със мене!

     

    ИНТИМНО

    Сега не стискаш ти ръцете мои.

    Ще дойде продължителното време,

    когато ще почивам с много прах

    и сянка във преплетените пръсти.

    И ще речеш: "Не мога

    да я обичам аз, защото като жътви

    изрониха се бледите й пръсти".

    Сега ти не целуваш моята уста.

    Ще дойде оня миг помръкнал,

    когато ще лежа сама без устни

    върху земята мокра.

    И ще речеш: "Обичах я, ала не мога

    да я обичам повече сега, когато

    не вдъхва мириса на моята целувка".

    И ще се натъжа, като те чуя,

    и ще говориш като луд и сляп,

    усетил моята ръка на твойто чело,

    когато мойте пръсти ще се кършат

    и по лицето ти, изпълнено с покруса,

    ще слезе моето дихание.

    Не ме докосвай. Ще излъжа,

    ако река, че ти предавам мойта обич

    във тези ми ръце прострени,

    във моята уста, във моята шия,

    а ти, повярвал, че си я изпил,

    ще се измамиш ти като детенце сляпо.

    Защото мойта обич не само тоя сноп

    корав и прималнял на мойто тяло,

    което и от досега на дрехата трепери

    и подир всеки полет изостава.

    Тя е в целувката, не в мойте устни,

    в гласа прекършен, не и във гръдта;

    че тя е божи вятър и на две разсича

    на тялото ми грозда палав и немирен!

    © Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов

  • Неделя, 06 Май 2018 14:15
    Георги Константинов – поетът лъжец, който винаги казва истината

    Лирикът, написал "Обича те до тук", е роден на 20 декември преди 73 години

Оставете коментар