Сряда, 15 Август 2018
Четвъртък, 17 Май 2018 11:36

„То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила.”

Днес Православната църква отбелязва Възнесение Господне, по-известно в народната традиция като Спасовден. Какъв по-добър повод да си припомним разказа на Елин Пелин „Спасова могила”. Предлагаме ви откъс от произведението, което е написал Синът на Шоплука: 

Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
— Всички там отиват, чедо.
— Всички болни ли са, дядо?
— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
— Прекръсти се, чедо!
Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя.
— Дядо, искам да походя.
— Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
— Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.
Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.
Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умори малкия, но като видя, че слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха, той отново го качи на гръб и тръгна по-бързо.
По върха на могилката се мяркаха човешки сенки безцелно, като заблудени.
— Хората си търсят вече място, закъсняхме, сине — рече старецът.
— Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
— Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
— Болните ще оздравеят ли, дядо?
— Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси.

© Елин Пелин, 1905 г.

Свързани статии (по етикет)

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    Литературна скука

    Забелязвате ли колко е скучно в литературата през последните двадесетина години. Двадесетгодишните не забелязват, но по-възрастните... Няма го Максим Наимович с по две рецензии в двата вътрешни джоба на сакото. В левия джоб, близко до сърцето се носеше положителната рецензия, в десния - отрицателната. В зависимост от поръчката. Тогава нямаше компютри, нямаше интернет, за да се прати съответната рецензия до редакцията. Ставаше или по пощата - минимум четири дена от центъра на София до... центъра на София. Шест стотинки билетчето отиване и още толкова - връщане... За евреина е непоносима загуба. И бай Максим сутрин пишеше по две рецензии за една книга, обикаляше любимите редакции - "Литературен фронт", "Пулс", "Пламък", "Септември", "Съвременник", "Дружба", "Родна реч", "Народна младеж" и други литературни издания, а имаше такива, Бога ми... И след кратък насочващ разговор, разбирайки нагласата на Главния редактор за съответен автор, Максим Наимович вадеше рецензията, съответно от левия, или от десния джоб...

    А после минаваше един път в месеца в дните за хонорари. Хонорарът за една рецензия бе между петдесет и седемдесет лева - че той и сега е огромен... А Максим Наимович всеки ден печаташе. Трудното бе при неговото писане само преписването на пишеща машина на съответната рецензия, но с отрицателни частици - за десния джоб... После се разгаряха страстите, писателите се събираха в кафенето на "Ангел Кънчев" №5, като в спора се раждаше и истината за рецензиите на Максим Наимович и за това, как веднъж, вместо от левия джоб извадил и предал рецензията от десния джоб. Тогава се намесваше и Партията. Което понякога значеше или Васил Колевски, или Иван Спасов. Станеше ли реч обаче за рецензия за поетеса, пръв бе Иван Спасов. Разбира се, тежката дума имаше и интелектуалецът Венко Христов - единственият критик, приет за член на СБП без издадена книга. Разбира се, появиха се после и Сергей Райков - тоже интелектуалец, Владимир Янев, Георги Янев, Христо Стефанов (него пък го сгази "Зил" осмак, защото се оказа че направил някаква застрахователна компания), Александър Йорданов...

    О, Сашо Йорданов, който после от трибуната на Народното събрание черпеше комунистите със студена вода, но не отпи от нея, въпреки опита му да се сближи със семейството на другаря Тодор Живков. Бе през 1988 г., когато той вдигна скандал на "Южна пролет" в Хасково, задето журито пренебрегва книгата на племенницата на Тодор Живков Весела Малеева и я лишава от награда. Тогава Сашо Йорданов я обяви за гениална, за явление в литературата и други такива мазни похвати. Но, все пак, след това се говореше дълго из кафенето, книгите се четяха. Или, както каза тогава един поет, автор на първа книга: "И, ся, кв'о... Издадоха ни в хиляда тираж, ще ни прочетат хиляда завистници, и, нищо... " Тогава се знаеше какъв е и тиражът на завистниците. А сега - тях не ги тиражират. Защото са първо, второ, трето... издание. Навремето, благодарение на критиката, имаше и такива издания: "Първо претопено издание, второ претопено издание... пето претопено издание... ".

    Такива "претопени издания" имаше най-много Лъчо Еленков. Поемата "Грамада", която бе издавана като в луксозна бонбониера - лъскави твърди корици, като че ли пияни вишни има в опаковката - се изземваше месец след излизането от книжарниците, претопяваше се и... се издаваше наново. Всъщност, това бе повод по-късно, автори на такива "претопени издания" да претендират за дисидентско място, защото им претопявали книгите. Вярно е, претопяваха ги, но не ги гориха. Единствената горена книга в България бе "Фашизмът" на Жельо Желев, но аутодафето и стъкна Едвин Сугарев пред Президентството... Ох, какви неща имаше тогава. Носталгия по младост. Чудя се сега какво правят младите без такива критици. Вярно сега си имат пиари, клакьори - почти същото. Вместо ЦК на ДКМС си имат "Америка за България", "Отворено общество", проекти и програми... Ама спомени нямат. Спомени. Пък и сега ги оценяват журналисти, по-неграмотни от самите писатели... Но и това е нещо, нали... Пардон, и това е нИщо, нали...

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    „Бог отваря два пътя, които са много близки един до друг – пътят на мъката и пътят на любовта“

    10 + 1 цитата от Александър Дюма-син, не така продуктивен и всеобхватен като великия си баща, но със свое място в световната литература

    „Жените не мислят за нищо или мислят за нещо друго.”

    „Печално е не това, че наближава старостта, а това, че си отива младостта.”

    „Колкото и добре да говориш, ако приказваш прекалено много, в крайна сметка ще започнеш да говориш глупости.“

    „На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.”

    „Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.”

    „Ние често пъти минаваме покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем… или ако сме го видели и погледнали, то не сме го познали.“

    „Ревността е изкуството да си причиняваш толкова зло, колкото другите не могат да ти направят.“

    „Как щастието и животът на другите предизвиква желание за живот и у тези, които вчера в душевната си самота и в мрачната си стая са желаели бързо да умрат?”

    „Злословието и клеветата не биха имали такава сила, ако глупостта не им проправяше път.”

    „Особено обидно е това, че умът човешки има своите граници, докато човешката глупост е безпределна.”

    AFISH.BG

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    „Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима…”

    Откъс от романа на Колийн Маккълоу „Птиците умират сами”, защото природните стихии са еднакво ужасяващи извън триединството на действие, място и време

    Вятърът още свиреше и разнасяше миризмата на изгоряло. Нощта бе настъпила, но небето на запад бе озарено от зловещо сияние; пушекът, който се стелеше ниско, ги давеше. Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима, и до ушите им стигна грохот като от огромна полудяла тълпа на футболен мач. Дърветата от западната страна на пояса около фермата се запалиха и лумнаха в плътна огнена стена; като гледаше зашеметена от верандата, Меги можа да различи на фона на огнената маса дребните като пигмеи силуети на мъже, подскачащи насам-натам като грешници в ада.

    — Меги, ела тук и събери чиниите на бюфета, момиче! Да не сме на пикник! — чу се гласът на майка й. Тя неохотно се прибра.

    Два часа по-късно пристигнаха, залитайки, първата смяна изтощени мъже — да хапнат и пийнат, за да съберат още малко сили за борбата с огъня. Жените се бяха погрижили да има и яхния, и питки, и чай, и ром, и бира в изобилие дори за триста души. При пожар и мъже, и жени правеха кой каквото може, а това означаваше жените да готвят, за да поддържат физическата сила на мъжете. Каса след каса бутилки биваха изпивани и веднага донасяха нови; почернели от сажди, олюляващи се от умора, мъжете пиеха обилно, тъпчеха в уста големи залъци, излапваха набързо пълните чинии гореща яхния, изпиваха по една последна чаша ром и хукваха пак към огъня.

    Колкото пъти отиваше до готварницата, Меги спираше и гледаше пожара със страхопочитание и ужас. Своеобразната му красота не можеше да се сравни с нищо на тази земя, защото той принадлежеше на небесата, на светила — така далечни, че дотук стигаше само студеното им сияние, — на бога и на дявола. Предната му линия се беше придвижила с голяма скорост още по на изток и вече бяха изцяло заобиколени. Меги забелязваше сега онова, което отблизо не можеше да се различи. Имаше и черно, и оранжево, и бяло, и жълто, черният силует на едно високо дърво с оранжева кора, която гореше бавно и светеше; червени въглени се носеха и въртяха из въздуха като игриви призраци; с жълти отблясъци туптяха гаснещите сърца на изгорели дървета; пурпурни искри се разсипаха, когато един евкалипт се пръсна; оранжеви и бели пламъчета близнаха нещо, което беше устояло досега, но в края на краищата се бе предало на огъня. О, колко красиво беше все пак в нощта: тя щеше да запомни това за цял живот.

    Вятърът внезапно се засили и тъй като всички мъже бяха далеч от Къщата, жените, увити в чували, се покатериха по клоните на глицинията върху сребристо-металния покрив. С по няколко мокри чувала в ръце — пръстите и колената им обгаряха даже и през тях — те удряха въглените по нажежения покрив, обзети от ужас, че горящи отломки можеха да паднат и върху дървените подпори долу. Но най-силният пожар бушуваше сега на десет мили източно, в Бийл-Бийл.

    Постройките на Дройда отстояха само на три мили от източната граница на чифлика, който беше най-близо от всички до Гили. Веднага след него идваше Бийл-Бийл, а зад него още по на изток беше Нарингенг. Когато вятърът задуха не с четиридесет, а с шестдесет мили в час, всички в областта разбраха, че ако не завали, пожарът щеше да вилнее седмици наред и да опустоши стотици квадратни мили най-хубава земя.

    Къщите край реката устояха на най-силния огън благодарение на Том, който като обезумял пълнеше цистерната, поливаше, пак пълнеше и пак поливаше. Но щом вятърът се засили, те пламнаха и Том се оттегли с колата, ридаейки.

    — Ти по-добре паднѝ на колене и благодари на бога, че не духаше така, докато фронтът ни се падаше от запад — каза му Мартин Кинг. — Тогава щеше да отиде не само Къщата, но и ние всички. Исусе Христе, дано да са живи в Бийл-Бийл!

    Фий му подаде голяма чаша хубав ром; той не беше вече млад, но мъжки се бори с огъня и ръководеше умело операциите.

    — Глупаво е — сподели тя, — но когато ми се стори, че всичко е свършено, взех да мисля за най-невероятни неща. Не че мога да умра, нито за децата, нито за това, че тази хубава къща ще изгори. Мислех си само за кошницата с ръкоделие, за недовършената плетка, кутията с най-различни копчета, които събирам от години, сърцевидните формички за сладкиши, които Франк ми беше измайсторил много отдавна. Как ще живея без тях? Всички онези дреболии, разбираш ли, нещата, които не могат да се направят отново или да се купят в магазин.

    — Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“…

    © Превод от английски: Мариана Екимова-Мелнишка

Оставете коментар