Вторник, 16 Октомври 2018
Четвъртък, 17 Май 2018 11:36

„То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила.”

Днес Православната църква отбелязва Възнесение Господне, по-известно в народната традиция като Спасовден. Какъв по-добър повод да си припомним разказа на Елин Пелин „Спасова могила”. Предлагаме ви откъс от произведението, което е написал Синът на Шоплука: 

Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
— Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
— Всички там отиват, чедо.
— Всички болни ли са, дядо?
— То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
— Прекръсти се, чедо!
Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя.
— Дядо, искам да походя.
— Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
— Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.
Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.
Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умори малкия, но като видя, че слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха, той отново го качи на гръб и тръгна по-бързо.
По върха на могилката се мяркаха човешки сенки безцелно, като заблудени.
— Хората си търсят вече място, закъсняхме, сине — рече старецът.
— Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
— Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
— Болните ще оздравеят ли, дядо?
— Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси.

© Елин Пелин, 1905 г.

Свързани статии (по етикет)

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    Херман Кох: Трябва да спрем да говорим за толерантност

    Най-успешният холандски писател е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри"

    Херман Кох е сред най-успешните холандски автори. Световното признание идва с романа „Вечерята“ (2009), преведен на 55 езика и само в Европа продаден в над един милион екземпляра. Книгите му са като отрезвяващ шамар за все по-голямата армия от самозабравящи се човеци, напомняйки им, че вървят в грешната посока. На живо, авторът удивлява с умението си да постига не по-малко шокиращ ефект върху събеседника, и то сякаш с езика на улицата и със съвършената простота на общуване, в което няма граници.

    В разговора с Херман Кох, освен за книги, ще стане дума и за толерантността, табутата и автоцензурата, за човешката мотивация, мечтите, спомените и семейството, за лицемерието на вдигнатите завеси, за човека, който трябва да бъде събуден, и дори за бившата холивудска двойка номер 1 – Бранджелина.

    - Не сте за първи път в България, как Ви се струват хората, с които общувате – по-добри, по-спокойни, по-весели, по-умни?

    - Тук съм от няколко часа, затова ми е трудно да направя сравнение. Но това, което харесвам и наистина ми допада, е атмосферата на улицата.

    - Някога страхувал ли сте, че превод може да убие Ваша книга?

    - Всъщност, не. Много лош превод може да увреди книгата, но ако идеята е силна, тя ще оцелее. Много важен е тонът, който има превода на една книга. Затова понякога има много скучни четива, което се дължи именно на превода.

    - Защо хората си налагат табута насила? Защо автоцензурата става все по-силна във времена, за които казваме,че има свобода на словото?

    - Аз не си налагам автоцензура, затова отговорът на този въпрос ми е труден. Понякога хората в Холандия си налагат автоцензура, защото се страхуват да бъдат политически некоректни.

    - Трябва ли да ревизираме разбирането си за толерантност предвид всичко, което се случва около нас и сякаш лошите новини са много повече от добрите?

    - Първата грешка, която хората правят, е че говорят за толерантност. Те казват „Аз съм толерантен“, което означава „Аз толерирам даден тип хора, въпреки че стоя много по-високо от тях“. Това е първото, което ми идва, когато някой заговори за толерантност. Всъщност, тези хора не трябва да толерират никого и нищо, защото всички сме равни, всички сме хора. Разбира се, трябва да има лимит на толерантността, когато някой, който третираш като равен на теб, ти взриви къщата. Тогава трябва да се направи нещо.

    - Какво?...

    - Ако се върнем назад към световната история, ще видим, че тероризмът не е от вчера. Но аз нямам решение за това.

    Спомням си, че когато бях на 18 години, се увличах от някои радикални движения, само за да шокирам родителите си. Не направих стъпката към това да хвърлям бомби или да убия някого, но по онова време бях много отворен към подобна идеология. Не казвам, че е добро, но никога няма да кажа, че не разбирам какво се случва.

    - Казвате, че се интересувате от мотивацията на хората. Каква е Вашата мотивация да минете през различни, макар и близки професии – продуцент, актьор, журналист, сценарист? Знам, че най-добре се чувствате като писател.

    - Имам един единствен мотив – да се преборя с отегчението и скуката. Най-важното за мен е, че когато не пиша, трябва да изляза от това състояние. Честно казано, не съм сред най-работливите хора, не съм работохолик. Просто обичам да пиша сутрин, когато се чувствам най-добре. Моята мотивация е да изкарвам времето си по възможно най-добрия за мен начин.

    Като малък рисувах и това ме правеше щастлив. Сега пиша, и това е нещото, което ме прави щастлив. Писането е доста по-различно и много по-трудно от рисуването, но за мен е ок.

    - Възможно ли е да се върнете пак към рисуването?

    - По-добре да не се залавям с това отново. (Смее се)

    - Синът Ви прочете ли „Вечерята“ и какво е впечатлението му от тази книга? Интересно ми е дали застава зад родителите в този роман или има друго мнение?

    - Все още не я прочел. Той не е много по четенето. След „Вечерята“ чете други мои книги и ги хареса. Но беше чувал толкова много за „Вечерята“, че не пожела да я прочете. Каза, че има чувството, че я познава. Гледа и филмовата версия, която въобще не хареса. Мисля си, че никога няма да прочете тази книга, може би ще се зачете в нея, когато вече ме няма…

    (Във „Вечерята“ две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща и старателно отбягват темата, която ги е събрала – 15-годишните синове на двете двойки са извършили убийство. Положението е сложно и заради факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.)

    - През 2015 г. казвате, че когато видите колекцията от деца на Анджелина и Брад, винаги си задавате въпроса какво би станало с тази колекция, ако двамата се разделят. Сега вълнува ли Ви този въпрос?

    - Не следя живота им, но чух че всички деца са се върнали при Брад Пит и никое не иска да остане при Анджелина. Очевидно е, че децата са направили своя категоричен избор и това ясно показва кой е откачения в двойката.

    - Какво събитие трябва да се случи в Холандия, за да започнат хората да си пускат завесите на домовете? И това би ли могло да бъде тема на Ваша книга?

    - (Смее се) Има известно лицемерие във вдигнатите завеси, защото хората искат да покажат, че няма какво да крият. В последно време обаче обществото се променя, смесват се много култури, особено сред младите хора, и аз съм изпълнен с оптимизъм за всичко.

    - Определено, имате необичайно отношение към героите си, какво е за Вас човека?

    - Най-хубавото, най-великото и най-забавното е, че хората са различни. И това ме прави винаги любопитен да срещам нови хора. Никога няма да ме чуете да кажа за някого, че принадлежи към един или друг тип характер, или че вече съм срещал подобен на него. Така правят само хората, които са отегчени от себе си. Затова в дефиницията за човека трябва да се казва, че той носи нещо интересно в себе си, а понякога самият човек не го знае, затова трябва да бъде събуден.

    Херман Кох е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в София и още шест града - Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.

    Източник:  bTV

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    „А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището.”

    Един разказ от Йордан Йовков в деня, в който преди 81 година той пое своя път към пантеона на безсмъртните и в деня, в който празнуват своето призвание българските учители

    БЕЛИТЕ РОЗИ

    Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак.Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.

    Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на изток: отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си отиваше,беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се биеха.

    Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.

    Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре.Може и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу. Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.

    Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен, защото страдаше от една чудновата болест: не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на старшията си тръгна по обиколка из селото.

    Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу весел гърлен глас над себе си:

    - Спасе, хей, Спасе!

    Спас повдигна глава: отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп, ухилен. В ръцете си държеше мотика.

    - Къде си забързал? Я чакай и на тебе да ти дам една китка.

    - Не ми трябват китки мен - сопна му се Спас. - Китки... Видях аз на кой даваш китки ти...

    Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя:

    - Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние защо сме? Мене и тебе за нищо не ни бива.

    - Не е тъй то...

    - Тъй е, Спасе, тъй е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я вършат. Нощес пак слушах топа: бух, бух!... Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!...

    Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, но се повърна няколко крачки и завика:

    - Не е тъй то, дядо Иване, не е тъй. Младост, казваш...Не може тъй - туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило - не може тъй, не.Да гледа там да спести някоя пара- това е то. Ако нямаха нужда, баща й и майка й нямаше да я направят учителка.

    - Ама ти за учителката ли приказваш?

    Но тъй като Спас вече бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и каза:

    - Ама че... шушумига... Гледай го ти него!...

    Ядосан, задълбочен в мислите си, мъчен и от болестта си, Спас бързаше и не усети кога мина покрай общината, кога отмина и черквата. Той все още мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше училищен настоятел и затуй по навик, пък и само от желание да пакости, каквато наклонност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски дрехи и ходеше с момите. Пишеше много писма и много писма получаваше. Ходеше често в общината и приказваше с писарите. А веднъж бяха дошли някакви граждани и той я видя да пуши между тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил дума по дума на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но тъй като оставаше неизписана още една страница, а нему беше жал за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.

    Чу се песен към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка песен, мярнаха се бели войнишки шапки и коне.Идеше войска - нещо твърде обикновено, защото шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както трябва, и се упъти нататък.

    Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече войници, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.

    Други войници забиваха колове с опънати въжа между тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна: право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше бич и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, широкоплещест, хубавеляк.

    - Ти, войник, отде си? - попита той Спаса.

    Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки:

    - Оттука сме, г-н подпоручик. Моста пазим.

    - Хм... добре. А познаваш ли учителката тука? Лина се казва, нали?

    - Съвсем не Лина, г-н подпоручик. Ангелина се казва.

    Подпоручикът се засмя.

    - Добре де. Можеш ли ме заведе до училището?

    - Да ви заведа, г-н подпоручик.

    Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и тръгна напред. Той вече разбра каква е работата и кипеше от яд, но нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и само слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки- удар на бича по чизъма. Те наближиха до училището, през отворения прозорец най- напред се мярна червената рокля на учителката, после се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, но не че ги беше познала, а се усмихваше само тъй, както си правеше винаги. Изведнъж тя извика, изгуби се, показа се след това отвън като с все сила тичаше насреща им и викаше:

    - Митьо! Митьо!

    - Лина! - извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил вече Спаса.

    Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха едновременно и двамата. После, все така хванати за ръка, те влязоха в училището.

    Спас цъкаше прахан, за да запали цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. " Хубаво, хубаво - мислеше си той. - Ще видим." Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, тъй че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да помисли по-добре. Сега трябваше да събере повече новини за войниците, за да докладва на старшия.Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.

    Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на войниците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, отдавна беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше - там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше наоколо, но все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И тъй като офицерът не излизаше, Спас все повече се ядосваше и все повече вярваше, че ще бъде достатъчно смел, за да извърши туй, което беше намислил. "И защо пък да не му кажа? - мислеше си той. - Г-н подпоручик, ще река, без докачение... ама момичето е младо и хората приказват... Не може тъй, как така!"

    Изведнъж се хлопна врата, чу се разговор и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на плета. Грееше пълен месец и се виждаше като денем. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше голяма китка бели рози - същата, която днес дядо Гергилан беше дал днес на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се спряха и, близо един до друг, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.

    Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се спряха. Приказваха сега тихо. Изведнъж Спас чу плач. Плачеше тя. Как можеше преди малко да се смее и сега да плаче тъй тихо и тъй жално! Какъв плач - сърцето на човека се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера,главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.

    - Ах, Митьо, Митьо...

    - Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние пак ще се видим.

    - Ах, боже, боже...

    Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше вече нищо, не виждаше нищо. Видя само, че нещо бяло се мярна между учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера вече дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, дойде на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна: на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, но веднага, като че вършеше нещо грешно, остави я леко пак там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.

    Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика:

    - Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!

    Радой се спря зачуден.

    - Няма да метеш там ти казвам.

    - Е, защо?

    - Затуй.

    И с по-мек глас, Спас прибави:

    - Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е.

    Радой послуша, премете вред другаде, остави след това метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас - малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, - той седна при Спаса и каза:

    - Кажи сега, аркадаш, какво има.

    С друг глас, какъвто Радой не беше чувал у него, отпаднал и кротък, Спас разказа всичко, което беше станало снощи, дума по дума. И колкото той повече разказваше, толкоз по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.

    Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, много писма пишеше и тя. Веднъж -тъй разказаха на Спаса отпосле - тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и заминала нанякъде.

    Гонен от болестта и от мъката си, Спас ходеше из село. Един ден той мина покрай каменната стена и отгоре му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите храсти, които отдавна бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, изплашен и с изопнато лице, Гергилан му каза:

    - Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, убили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!...

    Можеше ли да каже нещо Спас? Той забърза повече, искаше му се не да ходи, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна злочестина да падне върху това добро момиче? Защо, питаше Спас, защо? Писмото до инспектора той отдавна беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо добро не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй болестта му се усили дотолкоз, че той трябваше все да ходи, да ходи, като луд.

    А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите - потопени в земята. Когато минеше покрай пейката, дето стояха Спас и Радой, тя пак поздравяваше, но не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да ходи, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.

    Учителката минаваше моста и тръгваше покрай каменната стена. Тя вървеше все тъй с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.

    © Йордан Йовков, „Те победиха”

    AFISH.BG

  • Четвъртък, 17 Май 2018 11:36
    „Учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!”

    За днешния първи учебен ден прочетете това "Обръщение към първокласниците" на Ерих Кестнер, който написа най-хубавите детски романи и знае, че на децата винаги трябва да се казва истината и само истината

    Мили деца,

    Ето че днес за първи път сядате на тези твърди чинове; подредени сте по височина или по азбучен ред и ми се иска да вярвам, че ако ми приличате на кестеняви и жълти манатарки, нанизани за сушене, причината е само в сезон. Вместо на щастливи четирилистни детелинки, както би трябвало. Някой от вас се въртят неспокойно по местата си, сякаш седят на нагорещена печка. Други стърчат като цаковани по чиновете си. Трети се заливат в глупав смях, а червенокосото момче от третата редица е вперило настръхнал поглед към черната дъска, сякаш вижда пред себе си мрачното бъдеще.

    В душата ви се е настанила някаква плахост и не може да се каже, че инстинктите са ви излъгали. Вашият съдбоносен час е настъпил. Семейството ви с колебание ви е довело тук и ви е предало в ръцете на държавата. За вас започва живот по часовник и с това всъщност приключва животът.

    Оплетената ог цифри и параграфи, йерархични степени и учебни планове тясна и все по-тясна мрежа обхваща вече и вас. От момента, в който сте седнали тук, вие вече принадлежите към определена класа. И при това към най-нисшата. Пред вас са класовите борби и годините на изпитания. Сега вие сте плодни семенца, ще трябва да се превърнете в добре подредени плодни дръвчета!

    Живи и будни сте били до днес, от утре започва консервирането! Така, както направиха и с нас. От дървото на живота, към консервната фабрика на цивилизацията - това е пътят, който ви предстои….

    Има ли някакъв смисъл да ви се дават съвети по такъв един път? И то от човек, на когото никакво противене не е помогнало и мирише точно толкова "на буркан", колкото и другите? Все пак позволете му да опита и му признайте заслугата, че поне никога не е забравял, а и едва ли някога ще забрави какво му е било на душата, когато за първи път е прекрачил прага на училището…На онова сиво и лямо кубче за игра. И как му се е свивало сърцето тогава. Така ще можем да преминем към най-важния съвет, който би трябвало да набиете в главите си и добре да го запаметите, подобно на стара мъдрост от древна паметна плоча:

    „Не позволявайте да ви унищожат детството!"

    Погледнете повечето хора: те се освобождават от своето детство като от старата си шапка. Забравят го като телефонен номер, който вече не важи. За тях животът има вид на безкраен салам, който те постоянно изяждат, и това, което са изяли, вече не съществува.

    В училище вас усърдно ви придвижват от „долното" през „средното" до „горното" стъпало. И когато най-сетне се озовете на върха и се мъчите да пазите равновесие, зад вас отрязват станалите „излишни" стъпала и вие вече не можете да се върнете обратно. А не би ли трябвало в своя живот човек да може да се качва и слиза по стълбите като в къща? Колко струва най-хубавият първи етаж без килера и уханните лавици, отрупани с плодове? Или без партера със скърцащата входна врата и дрънкането на звънчето? Но повечето хора живеят така: стоят на най-горното стъпало без стълба и без дом и си придават важност. Някога са били деца, после са станали възрастни, а какво са сега? Само който стигне до почтена възраст и си остане дете, е човек! Не зная дали сте ме разбрали. Простите неща се обясняват толкова сложно! Е добре, да вземем тогава нещо по-трудно, може би него ще разберете по-лесно. Например:

    „Не смятайте училищната катедра за трон или амвон!"

    Учителят седи на по-високо място не за да му се кланяте, а за да можете да се виждате един-друг по-добре. Учителят не е нито класен фелдфебел, нито пък Дядо Господ. Той не знае всичко и не може всичко да знае. И ако въпреки това си дава вид на всезнаещ, простете му го, но не го вярвайте. Признае ли обаче, че не знае всичко, тогава го обичайте! С това той е спечелил любовта ви. И понеже сам той не печели кой знае колко, на вашата симпатия ще се радва от сърце. И още нещо: учителят не е магьосник, а градинар. Той може и ще се грижи за вашия растеж. Но да растете ще трябва вие самите!

    „Съобразявайте се с онези, които се съобразяват с вас!"

    Това звучи по-лесно, отколкото става в действителност. А понякога е страшно трудно. В моя клас имаше един ученик, чийто баща притежаваше магазин за риба. Бедното момче, името му беше Бройер, миришеше така силно на риба, че ни прилошаваше само като го видехме да се задава от ъгъла. Рибната миризма се бе пропила в косите и дрехите му, не помагаше никакво миене или четкане. Всички бягаха от него. А не беше виновен за нищо. Така живееше съвсем сам, подигран и отблъснат, сякаш бе чумав. Той до дъното на душата си се срамуваше, но и това не помагаше. И днес още, четиридесет и пет години по-късно, като чуя името Бройер, ми призлява. Толкова е трудно понякога да се съобразяваш. И не винаги ти се удава. Въпреки това човек трябва да опитва наново и наново.

    „Не бъдете много прилежни!"

    При този съвет мързеливците трябва да си запушат ушите. Той се отнася само до прилежните и е твърде важен за тях. Животът не се състои само от класни работи. Човек трябва да учи, само зубрите зубрят. Говоря от личен опит. Като малко момче бях направо на път да стана зубър. А че въпреки всички усилия не станах, ме учудва и до днес. Главата не е единственият орган на човешкото тяло. Който твърди обратното, лъже. А който повярва в тази лъжа, дори и да издържи блестящо всичките си изпити, пак няма да изглежда, както трябва. За човек е необходимо да умее да скача, да играе гимнастика, да танцува и пее, иначе със своята подута от знания глава се превръща в инвалид и в нищо повече.

    „Не се надсмивайте над глупците!"

    Те не са глупави по своя воля или за ваше удоволствие. И не бийте никого, който е по-малък или по-слаб от вас! Ако някой не може да схване това без по-нататъшни обяснения, не бих искал да имам работа с него. Мога само да го предупредя, че никой не е толкова умен или силен, за да няма по-умни или по-силни от него. Затова трябва да се пази. Сравнен с други, той също е слаб и пълен глупак.

    „От време на време не вярвайте на учебниците си!"

    Те не са създадени на Синайската планина, нито по някакъв друг разумен начин. Произлезли са от стари учебници, които са произлезли от други стари учебници, които са произлезли от още по-стари учебници, които пък на свой ред са произлезли пак от стари учебници. Това някои наричат традиция. Но нещата изглеждат съвсем иначе. Днешната война например е далече от онова, което описват поемите в учебниците. Тя няма вид на дева с обнажена сабя, бляскава ризница и развети пера на шлема, както навярно е било при битката за Гравелот или Марсово поле. Но в някои учебници това изобщо не личи. Не вярвайте също и на истории, в които човекът е представен като неизменно добър, а доблестният герой е смел двадесет и четири часа на денонощие. Не вярвайте и не учете това, моля ви, защото по-късно, когато влезете в живота, ще се чудите извънредно много! И още нещо: правилото за сложна лихва повече не ви е необходимо, макар че още фигурира в учебната програма. Когато бях малко момче, трябваше да изчислим колко пари биха се получили до 1925 година от един талер, вложен в спестовна каса от наш прадед в 1525 година, по време на царуването на Йохан Непроменливия. Това беше едно крайно сложно изчисление. Но си струваше труда. Доказаха ни, че с лихвите и техните лихви от този талер би се получило най-голямото състояние на света! Но дойде инфлацията и в 1925 година най-голямото състояние на света заедно с цялата спестовна каса не струваше даже и един талер. Обаче правилото за сложната лихва продължи необезпокоявано да шества в учебниците по смятане. После дойде паричната реформа и от спестяванията и спестовната каса отново нищо не остана. А учебниците по смятане пак не забелязаха нищо. И идва ден, когато вие взимате червен молив и дебело зачертавате урока за сложната лихва. Той вече е остарял. Точно така, както атаката при Гравелот или цепелинът. А и някои други неща.

    И ето сега вие седите, подредени по височина или азбучен ред, и бързате да се приберете по домовете си. Идете си, мили деца! И ако нещо не сте разбрали, питайте родителите си. А вие, мили родители, ако нещо не сте разбрали, питайте децата си.

    © Превод от немски: Венцеслав Константинов

    AFISH.BG

Оставете коментар