Събота, 23 Юни 2018
Неделя, 27 Май 2018 14:52

„С тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш…”

Откъс от нашумелия роман „Химера” на определяния от читателите като „чудовищно талантлив” американски писател Джон Барт

Аз цял следобед играя на топка с дъщерите им в двореца, а вечерта пия бира с Антея, разговорът ни е най-общ и спорадичен – с тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш. Привидно няма думи или постъпки, които недвусмислено издават желание от страна и на двама ни. Поведението на царицата, която намирам за привлекателна, показва, че е изтощена: цял следо¬бед движенията ù са тежки и бавни като на илот, работил две поредни смени; вечерта тя седи почти неподвижно и често, след като мигне, очите ù остават затворени половин минута, а когато най-сетне отново ги отвори, въздъхва тежко.

Всичко това предизвиква възхитата ми, но е повече или по-малко абстрактно; някъде към девет и половина Антея казва: "Ще се изкъпя и ще си лягам, Белерофонт", а аз отговарям: "Добре". До дворцовата баня се стига по тесен коридор от залата за пиене на бира, където седим; а за храма на Атина аз трябва да мина по същия коридор, затова още не бързайте да посрещате с извити вежди факта, че двамата заедно поемаме по въпросния коридор. Ако тя поспре и се обърне към мен, преди да завие към банята, кой би могъл уверено да твърди, че всъщност не е било, за да си пожелаем лека нощ?

© Превод от английски: Надежда Розова, изд. „Лист”

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 27 Май 2018 14:52
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

  • Неделя, 27 Май 2018 14:52
    „Резервна принцеса“ ­– забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си

    Голямата скандинавска писателка и режисьорка Турюн Лиан пристига през април в България за детски литературен фестивал

    Забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си и да ценят такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили е „Резервна принцеса“ (издание на „Изида“, превод Росица Цветанова).

    Книгата, превърнала се в голям скандинавски хит, е спечелила Националната награда за детска литература на Норвегия („Браге“), а авторката Турюн Лиан, която освен писател е и сценарист, и режисьор, е отрупана с много отличия за кино и литература.

    Алис Андершен е срамежливо момиче, което най-много мрази вниманието на околните. Ето защо се радва, че ще играе задните крака на коня в представлението за края на учебната година. Самата мисъл да се поклони накрая, я смущава, да не говорим пък да каже нещо или след това да сервира торта на възрастните с усмивка на уста.

    За щастие, не е необходимо да излезе сама на сцената, за да пее и играе пред цялото училище. За това ще се погрижат останалите от класа - тези, които обичат да бъдат в светлината на прожектора. Алис е само статист - резервна принцеса. За нея не е чак толкова тежък удар това, че й се налага да научи главната роля в „Принцесата, която никой не можел да наддума“ като заместничка на самоуверената и амбициозна Хелене. Нали все пак Хелене никога не боледува и не говори за нищо друго освен за главната роля.

    И все пак се случва точно както Алис се е опасявала - тя трябва да стане принцеса, когато Хелене пада и получава мозъчно сътресение. Но ще се справи ли? Дали ще развали цялото представление, или ще избяга и ще се скрие? Алис трябва да се изправи пред страховете си и напрежението се напластява до самия финал на книгата.

    Турюн Лиан е неудържима разказвачка. От работата си в киното е натрупала усет към сцените и драматургията. Със сигурност много деца ще разпознаят себе си, във време, когато самоизявата както в училище, така и в социалните медии е станала едва ли не задължителна.

    Написана увлекателно и забавно, книгата се фокусира върху такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили.

    „В ролята си на принцеса Алис е неволен победител. Но като литературен герой тя е неотразима. Както с думи, така и по време на срамежливото й представяне на литературната сцена“ – това е мнението на журито по присъждане на наградата „Браге“.

    Турюн Лиан (родена на 15 януари 1956 г.) е норвежка писателка, кинорежисьорка и сценаристка. Първата й книга излиза през 1988 г. и е удостоена с най-голямата награда за дебют в родината й – „Тарей Весос“. След това писателката печели най-големите отличия за литература – Скандинавската награда за детска книга и „Браге“, националната награда за детска литература на Норвегия (за „Резервна принцеса“).

    Като сценарист и режисьор Турюн Лиан е спечелила наградите „Ингмар Бергман“, „Аманда“, „Кристална мечка“ и отличието за най-добър скандинавски детски филм.

    Героинята на „Резервна принцеса“ е главен персонаж и в книгите „Алис Андершен“ и „Алис не може да плува“, които също ще излязат в превод на български, а най-новата книга за Алис донесе на писателката номинация за Наградата за литература на Северния съвет.

    Турюн Лиан е гост на Софийския международен литературен фестивал за детска литература (април 2018).

    AFISH.BG

  • Неделя, 27 Май 2018 14:52
    „Затова търся някого, който да ми пише предварително некролозите на големите съвременни писатели…”

    Откъс от най-известния роман „Твърди Перейра” на италианския писател Антонио Табуки, чиято световна слава продължава да шества с произведенията му

    Монтейро Роси се засмял широко и това го смутило, твърди Перейра. Я пък вие, доктор Перейра, възкликнал звучно Монтейро Роси, мен ме интересува животът. После продължил по-тихо: вижте, доктор Перейра, преситен съм от смърт, преди две години почина майка ми, тя беше португалка, учителка, почина ей така, от аневризма в мозъка, каква сложна дума, за да се каже, че ти се спуква вена и умираш внезапно; миналата година пък почина баща ми, той беше италианец, работеше като корабен инженер в доковете на лисабонското пристанище, остави ми нещичко, но това нещичко вече се изчерпа; имам и баба в Италия, но не съм я виждал от дванайсетгодишен и не ми се ходи да живея в Италия, струва ми се, че там ситуацията е още по-тежка от тукашната, преситен съм от смърт, доктор Перейра, извинете, че така открито ви говоря, но защо ми задавате подобен въпрос?

    Перейра отпил глътка от лимонадата, обърсал уста с опакото на ръката си и казал: просто защото в един вестник се налага да се пускат възпоминателни слова за писатели, или некролози всеки път, когато си отива някой важен автор, а тези неща не могат да се правят от днес за утре, трябва да са добре подготвени, затова търся някого, който да ми пише предварително некролозите на големите съвременни писатели. Ето, утре ако се спомине Мориак, какво да правя?

    Перейра твърди, че Монтейро Роси си поръчал още една бира. Откакто дошъл, младежът изпил поне три и, според Перейра, сигурно бил вече доста замаян, или поне на градус. Монтейро Роси отметнал перчема от челото си и казал: доктор Перейра, езиците ми се удават и познавам съвременните писатели; аз предпочитам живота, но ако вие настоявате да говоря за смъртта и ми плащате за това, така, както ми платиха да изпея неаполитанската песен днес, мога да се заема с тази задача и още за вдругиден ще ви напиша едно посмъртно хвалебствие за Гарсия Лорка. Какво ще кажете за Гарсия Лорка, нали всъщност той положи основите на испанския авангардизъм, както нашият Песоа даде начало на португалския модернизъм, пък и беше многостранен талант, занимаваше се с поезия, музика, живопис.

    Перейра твърди, че отговорил, че Гарсия Лорка не му се струва най-подходящата личност, но можело да пробват, стига нещата да са казани с мярка и предпазливо, като се наблегне на приноса му в изкуството и не се засягат теми, които, предвид създалата се ситуация, можело да се окажат щекотливи. Тогава, по възможно най-естествения начин, Монтейро Роси му казал: вижте, прощавайте, че заговарям за това, аз ще ви напиша посмъртното слово за Гарсия Лорка, но вие бихте ли могли да ми дадете някакъв аванс? Трябва да си купя нов панталон, този е непоправимо съсипан, а утре имам среща с момичето, което ей сега ще дойде – запознахме се в университета, приятели сме и много ми харесва, мислех да я заведа на кино.

Оставете коментар