Четвъртък, 16 Август 2018
Петък, 08 Юни 2018 15:01

„Изпрати ме, ако искаш, в ада, но не ме оставяй без любов!”

Три стихотворения от поета на виното и любовта Евтим Евтимов, който си тръгна от белия свят преди две години и ни остави да прелистваме отново и отново небесната му поезия

ЧЕРКВА

Златна черква, казват, е жената,
от очите на мъже градена.
Затова греховна или свята,
нека бъде тя благословена.

Нека да е болка инаграда,
нека е началото и края.
От едната й страна е ада,
а от другата е седнал рая.

До светците незавидно-голи --
грешници. Виновно-невиновно,
всеки пред олтара й се моли
за едно причастие любовно.

А зад нея, сякаш е обятие,
винаги стои едно разпятие.

ЖЕНСКА МОЛИТВА

За какво са тези две ръце,
ако нямат дяволска магия
да откраднат нечие сърце
и от него грехове да пия?

За какво са тези две очи,
ако в сладката им изневяра
виното любовно не горчи
и безумството не се повтаря?

За какво съм раждана жена,
ако няма кой да ме залюби
под една висока планина
и за мен дори да се погуби?

Боже, искам още да съм млада,
Боже, чуй едничния ми зов:
- Изпрати ме, ако искаш, в ада,
но не ме оставяй без любов!

ЕЛЕГИЯ ЗА ЦЕЛУВКИТЕ

Целувам те без думи, без преструвки,
а някой пак отсреща се присмива –
отиват си човешките целувки
и чудото им вече си отива.

Изчезват те през времето ни южни,
изтъркани, отречени, предишни.
Били отдавна минало ненужно,
за нови срещи станали излишни.

Оставала едничка на земята
за спомен от вековната заблуда.
Дано не е целувката позната,
използвана запърви път от Юда.

© Евтим Евтимов

Снимка: © Ивелина Чолакова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 08 Юни 2018 15:01
    Следователят поет Теодор Кърчев пред BIG5: Законите ни са по-добри от румънските, не е вярно, че няма съдебна реформа

    Мечтата ми е да си купя симфоничен оркестър, който да дирижирам. В световната история няма по-голям гений в изкуството от Моцарт. Преобладаващата част от хората, които работят в правоохранителните органи са честни и си вършат работата. За 30 години аз нямам върнати дела. Това е критерият за свършената работа, каза пред BIG5 поетът следовател.

  • Петък, 08 Юни 2018 15:01
    „Борбата е безмилостно жестока…”

    В тази безмилостно жестока борба преди 75 години на гарнизонното стрелбище в София пада под изстрелите, сляли се с Ботевите слова „Жив е той, жив е…” като химн на безсмъртието, Поетът Никола Йонков Вапцаров. И няма кой да го смени!

    ПРОЩАЛНО

    На жена ми

    Понякога ще идвам във съня ти
    като нечакан и неискан гостенин.
    Не ме оставяй ти отвън на пътя –
    вратите не залоствай.

    Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
    ще вперя поглед в мрака да те видя.
    Когато се наситя да те гледам –
    ще те целуна и ще си отида.

    *
    Борбата е безмилостно жестока.
    Борбата както казват, е епична.
    Аз паднах. Друг ще ме смени и...
    толкоз.
    Какво тук значи някаква си личност?!

    Разстрел, и след разстрела – червеи.
    Това е толкоз просто и логично.
    Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
    народе мой, защото те обичахме!
    14 ч. – 23.07.1942 г.

    © Никола Вапцаров

  • Петък, 08 Юни 2018 15:01
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

Оставете коментар