Четвъртък, 19 Юли 2018
Понеделник, 18 Юни 2018 15:45

„Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

© Превод от португалски: Вера Киркова

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 18 Юни 2018 15:45
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Понеделник, 18 Юни 2018 15:45
    Христо Стоянов пред BIG5: Нови писатели и поети ни заливат със снобска чалга, псевдо дисиденти попиляват литературата

    Младите хора ядат това, което се рекламира по телевизиите. Новите автори са царе на пиара, а не на изкуството. Издателите търсят неща, които могат да пласират много лесно. Те искат да създават илюзорни скандалчета на ниво селска клюка и нищо повече. Георги Господинов, Йордан Евтимов и Стефан Цанев цял живот имитират бунт.

  • Понеделник, 18 Юни 2018 15:45
    „И вие наричате това безделие? То е каторжна работа”

    Откъс от прочутите „Изповеди” на Жан-Жак Русо, швейцареца, когото всички мислят за французин, писателя философа и музиколога, чиито трудове имат световно влияние и днес, 240 години след рождението му

    Безделието ми стига и ако не правя нищо, предпочитам да сънувам буден, отколкото спящ. Понеже възрастта на романтичните проекти беше отминала и димът на тщеславието по-скоро ме замая, отколкото ме поласка, оставаше ми последната надежда да живея — без никаква принуда, във вечно безделие. Такъв е животът на блаженопочившите на онзи свят, а аз занапред щях да вкусвам това върховно блаженство на тоя.

    Хората, които ме упрекват в толкова противоречия, няма да пропуснат да съзрат и тук още едно. Казах, че безделието в салоните ми ги прави непоносими, а ето че търся усамотение само за да се отдам на безделие. Такъв съм, няма що. Ако виждате противоречие, то се дължи на природата, а не на мене. Но противоречието е толкова малко, че именно поради него съм верен на себе си. Безделието в салоните е убийствено, защото е принудително. Безделието в усамотението е пленително, защото е свободно и доброволно. В една компания ми е неприятно да не правя нищо, защото съм принуден да не правя нищо. Трябва да стоя закован на стола или прав, забит като кол, без да мръдна нито крак, нито ръка, без да посмея да се затичам, да подскоча, да запея, да извикам или дори да махна с ръка, ако ми се прииска, не смеейки дори да мечтая, изпитвайки едновременно цялото отегчение от безделието и същевременно изтерзан от принудата. Задължен да внимавам във всички глупости, които се казват, и във всички комплименти, които се разменят, както и да изморявам непрекъснато главата си, за да не пропусна да вмъкна на свой ред някоя двусмислица или лъжа. И вие наричате това безделие? То е каторжна работа.

    Безделието, което ми е по сърце, не е безделие на празноскитащ, който стои със скръстени ръце в пълно бездействие и мисли точно толкова, колкото и работи. То е едновременно безделието на дете, което постоянно се движи, макар и да не прави нищо, или на някой бърборко, чиято мисъл се рее на воля, докато ръцете му си почиват. Обичам да се занимавам с дреболии, да започвам стотици неща и да не завършвам нито едно, да се движа насам-натам, както ми се прииска, да променям ежечасно проектите си, да проследявам всички лъкатушения на някоя муха, да се мъча да изтръгна някоя скала, за да видя какво има под нея, да се хвърлям пламенно в работа, за която са нужни десет години, и да я изоставям без съжаление след десет минути, да зяпам най-сетне цял ден без ред и без система, като следвам за всичко само моментната си прищявка.

    © Превод от френски: Лилия Сталева

    AFISH.BG

Оставете коментар