Четвъртък, 19 Юли 2018
Вторник, 19 Юни 2018 16:55

„Стреляй горе, стреляй към звездите! Нека паднем честни и свободни.“

Три стихотворения от безсмъртния Никола Йонков Вапцаров, на когото преди 65 години Световният съвет посмъртно присъжда Почетна награда на мира

ХАЙДУШКА

Вятър мята листи пожълтели,
до три лета не сме били в къщи.
Булките се мислят овдовели —
гледат Пирин, пръстите си кършат.

Не додея ли ни път във тъмно,
скръб за рожби ли не ни повея.
Да намериш камен да осъмнеш,
камен-зглаве, търне за постеля.

— В къщите протекоха стрехите —
бурен нивите души, войводо.
„Стреляй горе, стреляй към звездите!
Нека паднем честни и свободни.“

ПЕСЕН

Над горите,
над Пирина
вятър вие.
Ние тръгнахме
седмина
да се бием:
и зад нас
остана надалече
и Пирин,
и звездната му вечер.

С зверове
се криехме в шумака
и така преминахме
оттатък.
И познахме
сякаш по тревите
на бащите
кървите измити.

И познахме
сякаш по листата
майките ни
где лежат в земята.
И познахме
по пръста ръждива,
първата ни обич
где почива.

Тръгнахме седмина
да се бием.
Само трима
върнахме се ние.

ИМАМ СИ РОДИНА

Имам си родина и над нея
денем грее синьото небе.
Вечер светят звездни полюлеи
и гаси ги сутрин светъл ден.

Но когато нощем се завръщам
на стрехите тъмното поел,
чувствам как до родната ми къща
дебне враг в ръката с парабел.

Учеше ме, майко, ти със притчи
да обичам всички като теб.
Бих обичал, майко, бих обичал,
но ми требва свобода и хлеб.

© Никола Вапцаров, „Моторни песни”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 19 Юни 2018 16:55
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Вторник, 19 Юни 2018 16:55
    Къде остана добрият стар текст под черта? Защо за МОН Берлинската стена още не е паднала?

    Тези дни гръмна сензационната иновация – децата ще четат Иван-Вазовия роман „Под игото“ и стиховете на Христо Ботев със специален речник, който ще превежда на учениците архаизмите. Автор е Марин Гинев.

    Наглед помощното средство изглежда безобидно и полезно. Речникът дори щял да е безплатен и достъпен онлайн. Нагледно обаче изглежда нелепо да седнеш и да четеш двама от най-великите автори в българската литература с речник, сякаш си хванал книга на датски и тепърва учиш езика.

    Заинтригувани репортери направиха редица репортажи по националните телевизии, в които питаха видимо подготвени от учители и родители деца какво да говорят, как приемат придобивката. Те не знаели какво значат някои от думите и си ги превеждали според контекста.

    В ерата на Гугъл обаче едва ли кой знае колко младежи ще посегнат към речника, одобрен от МОН. От примерите за свръх сложни думи като „шалвари“ и „бошлаф“ излиза, че или децата са глупави, или разни езиковеди, родители-пуритани и учителки, за които Берлинската стена още не е паднала подценяват за пореден път децата.

    В книгите обикновено има т.нар. „текст под черта“. Сиреч, в края на страницата с по-малък шрифт се обясняват непознатите думи. Ако и това не помага – в Гугъл за по-малко от 3 секунди думата вече е преведена, което отново изглежда доста нелепо – да четеш Вазов и Ботев с търсачка в интернет. Важното е да имаме речник. След някоя и друга година може да спестим на второкласниците таблицата за умножение и да ги научим да смятат с калкулатори.

    Децата живеят в нова ера, която не включва речници, а Гугъл. Ако това са част от реформите на МОН, то министерството живее с поне 15 години назад във времето, когато търсачките не бяха толкова пълни с информация. А на учениците – честито! Ще имат още едно помагало в чантите, които тежат колкото 2 касетки с домати…

    Васил Василев, BIG5

  • Вторник, 19 Юни 2018 16:55
    „Не ми пиши! И тъй тревога в мене има — от паметта ми ти до днес не си изтрит…”

    Три стихотворения от френската поетеса Марселин Деборд-Валмор, изящна представителка на романтизма в литературата

    КАКВО НАПРАВИХТЕ?

    Сърцето си отдала бях на вас,
    а имах вашето в замяна:
    сърцата си сменили бяхме с вас,
    щастливи бяхме всеки ден и час!

    Обратно взехте своето сърце,
    за мене нищо не остана —
    обратно взехте своето сърце,
    а мойто е във вашите ръце!

    Със всеки плод, със всеки аромат,
    със звуците, със цветовете,
    със всеки плод, със всеки аромат
    даряваше ви радостният свят.

    Какво направихте с това накрай,
    о повелителю, кажете?
    Какво направихте с това накрай,
    къде е сбъднатият земен рай?

    Като измъчено от скръб дете,
    напуснато от свойта майка,
    като измъчено от скръб дете,
    във чийто поглед ужас се чете,

    така ме изоставихте сега…
    За мене кой ще се завайка?
    Със пълно безучастие сега
    небето гледа моята тъга!

    Ала за всекиго настъпва ден
    да се почувства сам изцяло,
    за разкаяние настъпва ден,
    за порив стар, отново възроден!

    Ще ме потърсите със страстен зов,
    но всичко в тишина замряло
    край вас ще бъде… Страстният ви зов
    напразно ще нашепва за любов.

    Ще дойдете, изпълнен със мечти,
    пред моята врата тогава;
    какъвто бяхте — същият почти
    ще дойдете, изпълнен със мечти.

    И ще ви кажат: „Вечния покой
    намери тя…“ Със вест такава
    ще ви посрещат всички, ала кой
    ще ви оплаква и съчувства, кой?

    МОЯТА СТАЯ

    Живея на тавана,
    небето гледам аз;
    луната си остана
    стопанката у нас.

    Дори да се почука,
    не ме е грижа „кой?“
    Не идва никой тука,
    ако не идва той!

    Приела самотата,
    цветя бродирам все,
    но как без плач душата
    това да понесе?

    Пред мен звезда сияе
    със бляскави лъчи;
    но бурята, и тя е
    пред моите очи;

    Където той седеше,
    днес никой не седи.
    Бе негов столът, беше
    на двама ни преди,

    а пък сега изглежда
    печално примирен,
    без никаква надежда
    останал като мен.

    РАЗДЕЛЕНИТЕ

    Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
    без теб добрите дни са ласки без любов.
    Да чезна все така в очакване, не мога;
    сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
    Попитай бог дали обичах те безкрай…
    Сега да чуя, че ме любиш, означава
    да слушам райски глас от недостъпен рай.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! И тъй тревога в мене има —
    от паметта ми ти до днес не си изтрит.
    Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
    Същински жив портрет във почерка е скрит.
    Не ми пиши!

    Недей, не ми пиши словата две, които
    не смея да чета; на моето сърце
    ги шепне твоят глас и сякаш упорито
    с целувка стигат те до моето сърце…
    Не ми пиши!

    Превод от френски: Пенчо Симов, „Антология на френската поезия”

    AFISH.BG

Оставете коментар