Четвъртък, 19 Юли 2018
Понеделник, 25 Юни 2018 13:08

„Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света!”

Откъс от романа „1984” на гениалния антиутопист Джордж Оруел, роман, в който понякога ни се струва, че сме действителни персонажи

Пронизителен тръбен зов разцепи въздуха. Бюлетинът! Победа! Когато тръбният зов предхожда новините, винаги означава победа. Всички в кафенето бяха разтърсени като от електрически ток. Дори сервитьорите се сепнаха и наостриха слух.

Тръбният зов отприщи неимоверно силен шум. Развълнуван глас вече дърдореше по телекрана, но от самото начало беше почти заглушен от ликуващия рев отвън. Новината като стрела обиколи улиците. Все пак можа да чуе достатъчно от онова, което говореха от телекрана, за да разбере, че всичко беше станало точно така, както го бе предвидил: огромна, тайно събрана и пристигнала по море армада, внезапен удар в тила на врага, бялата стрела раздира опашката на черната. В олелията се долавяха откъслеци от тържествуващи фрази: „Невероятна стратегическа маневра — съвършена координация — пълен разгром — половин милион пленници — пълна деморализация — контрол над цяла Африка — доближаване на войната до обозримия й край — победа — най-голямата победа в човешката история — победа, победа, победа!“

Под масата краката на Уинстън конвулсивно се движеха. Не бе мръднал от мястото си, но в съзнанието си тичаше, тичаше бързо, беше с тълпите вън и крещеше „ура“ до оглушаване. Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света! Скалата, о която се разбиваха азиатските орди! Помисли си как преди десет минути — да, само преди десет минути — в сърцето си все още не бе наясно дали новините от фронта ще донесат победа или поражение. О, беше разбита не само евразийската армия! Той се беше изменил много от първия ден в Министерството на любовта, но до този момент не бе настъпила окончателната, неизбежната, изцелителната промяна.

Гласът от телекрана продължаваше да реди новини за пленници, плячка, кланета, но виковете отвън бяха поутихнали. Сервитьорите пак си подхващаха работата. Един от тях се доближи с бутилка джин. В блажения си унес Уинстън не забеляза, че му пълнят чашата. Вече не бягаше и не крещеше с тълпата. Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.

Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.

© Превод от английски: Лидия Божилова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 25 Юни 2018 13:08
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

  • Понеделник, 25 Юни 2018 13:08
    „С тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш…”

    Откъс от нашумелия роман „Химера” на определяния от читателите като „чудовищно талантлив” американски писател Джон Барт

    Аз цял следобед играя на топка с дъщерите им в двореца, а вечерта пия бира с Антея, разговорът ни е най-общ и спорадичен – с тази жена не е нито рядкост, нито неудобство да мълчиш. Привидно няма думи или постъпки, които недвусмислено издават желание от страна и на двама ни. Поведението на царицата, която намирам за привлекателна, показва, че е изтощена: цял следо¬бед движенията ù са тежки и бавни като на илот, работил две поредни смени; вечерта тя седи почти неподвижно и често, след като мигне, очите ù остават затворени половин минута, а когато най-сетне отново ги отвори, въздъхва тежко.

    Всичко това предизвиква възхитата ми, но е повече или по-малко абстрактно; някъде към девет и половина Антея казва: "Ще се изкъпя и ще си лягам, Белерофонт", а аз отговарям: "Добре". До дворцовата баня се стига по тесен коридор от залата за пиене на бира, където седим; а за храма на Атина аз трябва да мина по същия коридор, затова още не бързайте да посрещате с извити вежди факта, че двамата заедно поемаме по въпросния коридор. Ако тя поспре и се обърне към мен, преди да завие към банята, кой би могъл уверено да твърди, че всъщност не е било, за да си пожелаем лека нощ?

    © Превод от английски: Надежда Розова, изд. „Лист”

  • Понеделник, 25 Юни 2018 13:08
    „Резервна принцеса“ ­– забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си

    Голямата скандинавска писателка и режисьорка Турюн Лиан пристига през април в България за детски литературен фестивал

    Забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си и да ценят такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили е „Резервна принцеса“ (издание на „Изида“, превод Росица Цветанова).

    Книгата, превърнала се в голям скандинавски хит, е спечелила Националната награда за детска литература на Норвегия („Браге“), а авторката Турюн Лиан, която освен писател е и сценарист, и режисьор, е отрупана с много отличия за кино и литература.

    Алис Андершен е срамежливо момиче, което най-много мрази вниманието на околните. Ето защо се радва, че ще играе задните крака на коня в представлението за края на учебната година. Самата мисъл да се поклони накрая, я смущава, да не говорим пък да каже нещо или след това да сервира торта на възрастните с усмивка на уста.

    За щастие, не е необходимо да излезе сама на сцената, за да пее и играе пред цялото училище. За това ще се погрижат останалите от класа - тези, които обичат да бъдат в светлината на прожектора. Алис е само статист - резервна принцеса. За нея не е чак толкова тежък удар това, че й се налага да научи главната роля в „Принцесата, която никой не можел да наддума“ като заместничка на самоуверената и амбициозна Хелене. Нали все пак Хелене никога не боледува и не говори за нищо друго освен за главната роля.

    И все пак се случва точно както Алис се е опасявала - тя трябва да стане принцеса, когато Хелене пада и получава мозъчно сътресение. Но ще се справи ли? Дали ще развали цялото представление, или ще избяга и ще се скрие? Алис трябва да се изправи пред страховете си и напрежението се напластява до самия финал на книгата.

    Турюн Лиан е неудържима разказвачка. От работата си в киното е натрупала усет към сцените и драматургията. Със сигурност много деца ще разпознаят себе си, във време, когато самоизявата както в училище, така и в социалните медии е станала едва ли не задължителна.

    Написана увлекателно и забавно, книгата се фокусира върху такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили.

    „В ролята си на принцеса Алис е неволен победител. Но като литературен герой тя е неотразима. Както с думи, така и по време на срамежливото й представяне на литературната сцена“ – това е мнението на журито по присъждане на наградата „Браге“.

    Турюн Лиан (родена на 15 януари 1956 г.) е норвежка писателка, кинорежисьорка и сценаристка. Първата й книга излиза през 1988 г. и е удостоена с най-голямата награда за дебют в родината й – „Тарей Весос“. След това писателката печели най-големите отличия за литература – Скандинавската награда за детска книга и „Браге“, националната награда за детска литература на Норвегия (за „Резервна принцеса“).

    Като сценарист и режисьор Турюн Лиан е спечелила наградите „Ингмар Бергман“, „Аманда“, „Кристална мечка“ и отличието за най-добър скандинавски детски филм.

    Героинята на „Резервна принцеса“ е главен персонаж и в книгите „Алис Андершен“ и „Алис не може да плува“, които също ще излязат в превод на български, а най-новата книга за Алис донесе на писателката номинация за Наградата за литература на Северния съвет.

    Турюн Лиан е гост на Софийския международен литературен фестивал за детска литература (април 2018).

    AFISH.BG

Оставете коментар