Събота, 17 Ноември 2018
Петък, 29 Юни 2018 14:29

"В нас живеят мъртви..."

Том Егеланд показва преди Дан Браун загадките на смъртта

„В нас живеят мъртви“

Само няколко месеца след световната си премиера в превод на български излиза новият роман „Ефектът на Лазар“ от Том Егеланд, един от най-успешните скандинавски автори в света, чието име бе замесено в скандал за плагиатство на Дан Браун. Изданието е на „Персей“, а преводът на Галина Узунова.

Археологът Бьорн Белтьо е по следите на древен вавилонско-египетски ръкопис, наречен „Книгата на мъртвите“. В този легендарен текст се предполага, че е събрано цялото познание на древните хора за тайните на смъртта, за истинската същност на човешката душа и за свръхестествените сили, които предопределят съдбата на човечеството. Но той не е единственият, който търси мистичното произведение.

Domini canes (Божиите кучета) – опасен монашески орден от религиозни екстремисти, би направил всичко, за да го спре, тъй като се страхува, че откритията му ще разтърсят основите на християнската вяра. Същевременно учените в една медицинска лаборатория в САЩ са на път да разкрият мистерията на процесите, които настъпват след смъртта. Строго секретният научен проект носи кодовото име „Ефектът на Лазар“. Нима наистина е възможно човешката душа да продължи да живее дори след като тялото е вече мъртво? Нима прераждането е част от кръговрата на живота, въпреки че официалните догми на християнството, юдаизма и исляма отричат пламенно тази теория?

Белтьо скоро установява каква е връзката между „Книгата на мъртвите“ и „Ефектът на Лазар“. И отговорът е ужасяващ. Заглавието е вдъхновено от библейската легенда за Лазар, когото Христос възкресил след четири дни в гроба: „(Иисус) извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа.“ - Евангелие от Йоан, глава 11.

Романът „Ефектът на Лазар“ идва след 6 международно успешни романа на Том Егеланд, който си спечели популярността на автор, по чиито дири върви Дан Браун.

Първият му голям хит е романът „Краят на кръга” (2001). В публикувания две години по-късно бестселър на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ (2003) читателите откриват смайващи прилики както в сюжета, така и в главните герои: в дъното на всичко е тезата, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и двамата са имали потомство; албинос е сред главните герои и в двата романа; и в двете книги главната героиня се оказва едновременно последният жив потомък на Христос и Мария Магдалена и дъщерята/внучката на последния велик магистър на таен орден. Не закъсняват и обвиненията към Дан Браун в плагиатство, тиражирани от световните медии. Том Егеланд обаче насочва творческата си енергия към създаването на нови, още по-оригинални сюжети, базирани върху богат документален материал. В момента Холивуд подготвя екранизация на романа му „Евангелието на Луцифер“, а след това в перспектива са и „Заветът на Нострадамус“, „Пазителите на завета“ и „Тринадесетият апостол“.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 29 Юни 2018 14:29
    Писателят умря. Да живее писането!

    Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

    Автор: Иван Голев, Лира

    Всъщност писателят си е жив и здрав. Умря само авторитетът му. Умря способността му да създава паралелни светове, които огромни човешки маси да копнеят да населят и да продължат в тях рода си. Днешният писател е способен на друго – да напише книга, която да бъде заснета на филм, който огромни човешки маси да зяпат, докато ядат пуканки и проверяват смартфона си, а на другия ден са забравили. И да трупа кинти от това.

    Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

    Преди писателят черпеше от живота от първа ръка – ходеше на война, лекуваше хора, сееше царевица или блъскаше в завода. Днес войната е в телевизора, болните се вият безплътно като духове в рекламите за лекарства, ГМО царевицата се сее сама. Писателят не е нужно да ходи никъде, за да наблюдава живота – животът идва при него по кабела и ефира. Видимият свят се скри в невидимата мрежа. И оттам всеки кандидат за слава черпи своето вдъхновение, опит и нравственост, без да си цапа ръцете с житейската кал.

    Макар да изглежда обратното, тук няма място за сръдня. Подобно ангел, в чиято небесна закрила вече никой не вярва, писателят сви криле, скри ги под якето си и се сля с тълпата. Защото днешната тълпа също не е предишната. Днес всеки от нея държи в ръка смартфон и той е неговата книга, неговият глас, неговият ангел и неговата молитвена свещ. Лицето му е озарено не от бледия светлик на хартиените страници, а от електрическото сияние на дисплея. Приликата е голяма. Но разликата е още по-голяма.

    Революцията се състоя. Читателят се превърна в автор. Вековният гнет на писателя, като създател на паралелни светове, които публиката да приема за свои, бе отхвърлен решително и стъпкан с крака. И както обикновено се случва с всяко опразнено място в природата, то бе заето от други присъствия. От есемеси, постове, форуми, коментари, споделяния, от свободно леещо се слово, свързващо отделния човек с други отделни хора. Самотните читатели на книги се превърнаха в общество на свързани едни с други самотни писачи на текстове. Да, тези текстове са в голямата си част истински, автентични и отразяват гласа на народа. Правят го много по-добре от платените и вързани с юзда журналисти, коментатори и анализатори. Писането им е новата литература. Лишена от пудра и грим, директна, без задръжки, удряща право в целта или поне близо до нея. Но и носеща много често стадни характеристики, баналност, първосигналност. Това е гласът на тълпата, но и гласът на самотниците. С всичките им плюсове и минуси.

    Те създават нови Йокнапатофи, параграфи 22, ГУЛА-ци и песни на колелетата. Но не си правят труда да ги обличат в художествена форма, а ги изтръскват от себе си, както кучето – водата от козината си, за да се почувстват облекчени, освободени. Което всъщност прави и писателят. Но онзи, предишният, не създателят на продукти.

    С художествената литература се случи това, което се случи с храната. Тя вече не е месо от току-що заклано животно, пасло в тучни пасища, не е мляко, прясно издоено от крава, не е зеленчуци, свежо откъснати от градината. Тя е хранителен продукт, в който са забъркани соев лецитин, млечен протеин, картофено нишесте, половин дузина Е-та, течен пушек, емулгатори, консерванти, оцветители и, накрая, мононатриев глутамат, за подобряване на вкуса на цялата тази отврат.

    Писането набира сили. Литературата е под въпрос.

    Важното е да се освобождава напрежението.

    Когато писането секне, светът ще бъде идеален.

    (500) DAYS OF SUMMER, (aka 500 DAYS OF SUMMER), from left: Joseph Gordon-Levitt, Zooey Deschanel, 2009. TM & copyright ©Fox Searchlight. All rights reserved/courtesy Everett Collection fotograma 249/ cordon press

  • Петък, 29 Юни 2018 14:29
    „Отело, мавърът от Валона“ – роман за любовта, която променя хората и историята

    Книгата на най-четения албански писател Бен Блуши ще бъде представена в СУ „Св. Климент Охридски“ на 31 октомври от 16 ч. в Нова конферентна зала

    Най-превежданият, четен и награждаван роман на албански автор излиза в български превод. Това е „Отело, мавърът от Валона“ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) – една книга за любовта, която може да промени не само хората, но и историята.

    Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди прочутата Шекспирова трагедия, в два големи града по онова време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред заплахата на турските нашественици.

    Отело е купен като роб от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става другар в игрите на по-малката му дъщеря Дездемона и израства заедно с нея. Възмъжавайки, чувствата му се променят, но той си дава сметка за дълбоката любов, която изпитва към нея, едва след като биват разделени. Отело е принуден да прекара много години в размирната Валона, като само надеждата да види отново Дездемона и да й се признае в любов му дава сили да живее. Шекспировите герои Отело, Дездемона, Яго и Касио преплитат съдбите си с тези на доктор Стефан Гика, който е обсебен от желанието да намери лек за всички болести, дори и посредством неморални действия, смелото момче Андреа, който се превръща в истински герой за Валона в битките срещу турците, и турския нашественик Хамит, който иска да създаде една нова и по-добра Валона.

    В сблъсъка между тези силни личности се оглеждат вечно актуалните проблеми за силата на човешките предразсъдъци по отношение на цвят на кожата или произход, за вечния културен конфликт между Запада и Изтока, за стремежа да бъдеш приет в определена общност заради вътрешните си качества, а не външните белези, както и проблема за цената на човешкия живот. Но основен герой е Любовта, по-ярка от ревността, предателството и страданието. Бен Блуши успява да улови сложността на човешкия характер и да направи психологически анализ на ситуацията, в която личните отношения пречат на държавните интереси.

    Романът увлича с интересния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата трагедия. Написан с красив и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Бен Блуши е един от най-четените албански писатели днес. Роден е през 1969 г. в Тирана. Завършва албански език и литература в Тиранския университет. През 1999 г. започва политическата му кариера – за няколко месеца заема длъжността на заместник-министър на външните работи, през 2000 г. става префект на област Корча, а през 2001 г. е назначен за министър на образованието. Става депутат в парламента на Албания и е избран в Председателството на Албанската социалистическа партия. През 2008 г. Блуши публикува първия си роман „Да живееш на остров“, който се превръща в едно от най-големите литературни събития в Албания. През 2009 г. излиза следващият му роман – „Отело, мавърът от Валона“, който има изключителен успех и през 2014 г. печели Наградата за литература на Европейския съюз. През следващите години публикува още три романа и един сборник с есета. Произведенията на Блуши разтърсват албанската литературна сцена и се превръщат в своеобразен феномен. Те разглеждат исторически събития, преплитат различни човешки съдби и житейски теми.

    AFISH.BG

  • Петък, 29 Юни 2018 14:29
    „Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква”

    Неподражаемият Йордан Радичков, който говореше с тенците, създаваше суматоха и плетеше кошници от думите си, в пет цитата от вечните му книги

    "Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето. Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат. Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти. Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат. Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си! Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка."

    "- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя. - А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. - То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя. - Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е. - Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва."

    „Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него: кихне ли, тя също започва да киха, седнели на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори.

    Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи...“

    "Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!"

    AFISH.BG

Оставете коментар