Четвъртък, 19 Юли 2018
Понеделник, 02 Юли 2018 20:31

„И вие наричате това безделие? То е каторжна работа”

Откъс от прочутите „Изповеди” на Жан-Жак Русо, швейцареца, когото всички мислят за французин, писателя философа и музиколога, чиито трудове имат световно влияние и днес, 240 години след рождението му

Безделието ми стига и ако не правя нищо, предпочитам да сънувам буден, отколкото спящ. Понеже възрастта на романтичните проекти беше отминала и димът на тщеславието по-скоро ме замая, отколкото ме поласка, оставаше ми последната надежда да живея — без никаква принуда, във вечно безделие. Такъв е животът на блаженопочившите на онзи свят, а аз занапред щях да вкусвам това върховно блаженство на тоя.

Хората, които ме упрекват в толкова противоречия, няма да пропуснат да съзрат и тук още едно. Казах, че безделието в салоните ми ги прави непоносими, а ето че търся усамотение само за да се отдам на безделие. Такъв съм, няма що. Ако виждате противоречие, то се дължи на природата, а не на мене. Но противоречието е толкова малко, че именно поради него съм верен на себе си. Безделието в салоните е убийствено, защото е принудително. Безделието в усамотението е пленително, защото е свободно и доброволно. В една компания ми е неприятно да не правя нищо, защото съм принуден да не правя нищо. Трябва да стоя закован на стола или прав, забит като кол, без да мръдна нито крак, нито ръка, без да посмея да се затичам, да подскоча, да запея, да извикам или дори да махна с ръка, ако ми се прииска, не смеейки дори да мечтая, изпитвайки едновременно цялото отегчение от безделието и същевременно изтерзан от принудата. Задължен да внимавам във всички глупости, които се казват, и във всички комплименти, които се разменят, както и да изморявам непрекъснато главата си, за да не пропусна да вмъкна на свой ред някоя двусмислица или лъжа. И вие наричате това безделие? То е каторжна работа.

Безделието, което ми е по сърце, не е безделие на празноскитащ, който стои със скръстени ръце в пълно бездействие и мисли точно толкова, колкото и работи. То е едновременно безделието на дете, което постоянно се движи, макар и да не прави нищо, или на някой бърборко, чиято мисъл се рее на воля, докато ръцете му си почиват. Обичам да се занимавам с дреболии, да започвам стотици неща и да не завършвам нито едно, да се движа насам-натам, както ми се прииска, да променям ежечасно проектите си, да проследявам всички лъкатушения на някоя муха, да се мъча да изтръгна някоя скала, за да видя какво има под нея, да се хвърлям пламенно в работа, за която са нужни десет години, и да я изоставям без съжаление след десет минути, да зяпам най-сетне цял ден без ред и без система, като следвам за всичко само моментната си прищявка.

© Превод от френски: Лилия Сталева

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 02 Юли 2018 20:31
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Понеделник, 02 Юли 2018 20:31
    Христо Стоянов пред BIG5: Нови писатели и поети ни заливат със снобска чалга, псевдо дисиденти попиляват литературата

    Младите хора ядат това, което се рекламира по телевизиите. Новите автори са царе на пиара, а не на изкуството. Издателите търсят неща, които могат да пласират много лесно. Те искат да създават илюзорни скандалчета на ниво селска клюка и нищо повече. Георги Господинов, Йордан Евтимов и Стефан Цанев цял живот имитират бунт.

  • Понеделник, 02 Юли 2018 20:31
    "В нас живеят мъртви..."

    Том Егеланд показва преди Дан Браун загадките на смъртта

    „В нас живеят мъртви“

    Само няколко месеца след световната си премиера в превод на български излиза новият роман „Ефектът на Лазар“ от Том Егеланд, един от най-успешните скандинавски автори в света, чието име бе замесено в скандал за плагиатство на Дан Браун. Изданието е на „Персей“, а преводът на Галина Узунова.

    Археологът Бьорн Белтьо е по следите на древен вавилонско-египетски ръкопис, наречен „Книгата на мъртвите“. В този легендарен текст се предполага, че е събрано цялото познание на древните хора за тайните на смъртта, за истинската същност на човешката душа и за свръхестествените сили, които предопределят съдбата на човечеството. Но той не е единственият, който търси мистичното произведение.

    Domini canes (Божиите кучета) – опасен монашески орден от религиозни екстремисти, би направил всичко, за да го спре, тъй като се страхува, че откритията му ще разтърсят основите на християнската вяра. Същевременно учените в една медицинска лаборатория в САЩ са на път да разкрият мистерията на процесите, които настъпват след смъртта. Строго секретният научен проект носи кодовото име „Ефектът на Лазар“. Нима наистина е възможно човешката душа да продължи да живее дори след като тялото е вече мъртво? Нима прераждането е част от кръговрата на живота, въпреки че официалните догми на християнството, юдаизма и исляма отричат пламенно тази теория?

    Белтьо скоро установява каква е връзката между „Книгата на мъртвите“ и „Ефектът на Лазар“. И отговорът е ужасяващ. Заглавието е вдъхновено от библейската легенда за Лазар, когото Христос възкресил след четири дни в гроба: „(Иисус) извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа.“ - Евангелие от Йоан, глава 11.

    Романът „Ефектът на Лазар“ идва след 6 международно успешни романа на Том Егеланд, който си спечели популярността на автор, по чиито дири върви Дан Браун.

    Първият му голям хит е романът „Краят на кръга” (2001). В публикувания две години по-късно бестселър на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“ (2003) читателите откриват смайващи прилики както в сюжета, така и в главните герои: в дъното на всичко е тезата, че Иисус е бил женен за Мария Магдалена и двамата са имали потомство; албинос е сред главните герои и в двата романа; и в двете книги главната героиня се оказва едновременно последният жив потомък на Христос и Мария Магдалена и дъщерята/внучката на последния велик магистър на таен орден. Не закъсняват и обвиненията към Дан Браун в плагиатство, тиражирани от световните медии. Том Егеланд обаче насочва творческата си енергия към създаването на нови, още по-оригинални сюжети, базирани върху богат документален материал. В момента Холивуд подготвя екранизация на романа му „Евангелието на Луцифер“, а след това в перспектива са и „Заветът на Нострадамус“, „Пазителите на завета“ и „Тринадесетият апостол“.

    AFISH.BG

Оставете коментар