Петък, 19 Октомври 2018
Неделя, 22 Юли 2018 09:37

„Беше ми хубаво, паметно и вечно”

Един разказ от Дончо Цончев, тръгнал по елипсата преди 8 години – хубав, паметен и вечен

ЕЛИПСАТА

В онези чудни стари времена, когато ходехме на лов за зайци, моят основен стремеж беше да бъда:
1. В краката неуморим.
2. В стрелбата неумолим.
3. Вечерта на трапезата — неутолим.
Ето с кои три качества печелех тесни приятелски връзки с различните собственици на най-прочутите кучета и ето защо те често ме канеха с тях. (За мене беше немислимо да притежавам ловно куче, тогава живеех и работех в много голямо движение — таваните, мазетата, фургоните и бараките, през чиито паяжинни очи гледах широкия свят, са неизброими.)
Най-страшното куче, което съм виждал и помня, носеше най-нежното име. Не беше Клифорд, Глен, Астра и Стенли. Не беше и Гуджо, Кемал, Мурджо.
То се казваше Певец и имаше всички основания да бъде така.
В коя да е от сънените (после сънувани) утрини другите лаеха зверски, бързаха нервни, хъркаха и ръмжаха. Джаскаха се в синджирите и се давеха. Отваряха се на флиртове грубо, та безразборно. Затуй ребрата им бяха пълни с ритници, а ушите — с най-ярки псувни.
Певецът беше възпитан, тих и замислен. Само една електрическа тръпка го сгърчваше от време на време — при мисълта, че ей сега, ах, ей сега ще го откачат…
Затуй за него ще се говори.
Един от големите дни на това куче, което толкова много обичах, беше закриване на сезона на зайците. Имаше много народ, имаше даже началство — времето беше прекрасно. Стрелците още в тъмно отидоха към подножието на планината — да се разставят. По-младите останаха долу в люцерните, цвеклото — да пуснат кучетата след малко. Класическите ходове бяха извършени (най-буйните от снощи не бяха изпили и първата бира) и ето че незабравимият глас на Певеца отекна над сладко разбуждащите се хълмове.
Видях заека пръв — на около двеста метра пред кучето. Беше далеч за стрелба — сърцето ми отмери няколко такта и запалих цигара. Имах отлична позиция (и неизразимото удоволствие) да наблюдавам великата стара игра.
Заекът беше голям и спокоен. Спираше от време на време да се ослуша. Певецът — ах, той беше професор! — не бързаше, както това правеха другите. Пазеше своите сили за дългия ден, държеше дирята плътно и гонеше. Той знаеше, разбира се, че ние сме отпред и заекът всъщност няма къде да избяга.
Не само обичах това куче — аз просто се учех от него. Умната, кротко. Тихо, безкрайно упорито, възпитано. Какво ли повече всъщност се иска и от човека?
Заекът ни надуши отдалеч (колко ли пъти тъй бяха го стреляли откъм спасителната гора в планината?), постоя клекнал и като килна ухо още веднъж към смъртния песенен лай зад гърба си, хукна под прав ъгъл наляво. Пак беше далеч за стрелба. Но Певецът го мярна на откритото и като писна тънко и високо, пресече по хипотенузата.
— Сви го — тихо и гордо каза неговият стопанин, който беше се притаил на трийсетина крачки от мене.
Аз му поклатих глава.
Заекът спря за секунда (подушил бе други от стрелците) и като използва деренцето да се скрие от очите на кучето, сви още веднъж, пак вляво, надолу. Той сега всъщност бягаше обратно — изчезна и от моите очи.
Чуха се другите кучета, чу се и изстрел. Ловът тръгна нормално, аз бях унесен по майсторската работа на Певеца. Седнах удобно и следях само заека и него.
След десетина минути видях един заек по дирите на онзи, който бе вдигнал Певеца. На същото място и той сви под праз ъгъл. После сви и по дерето — след това се появи кучето. Разбрах, че заекът е същият. Певецът беше вече мокър, с изплезен език.
След още двайсетина минути заекът мина за трети път по същия начин, а подире му, но вече на четири-петстотин метра — кучето.
При четвъртата елипса, която жертвата и преследвачът описваха на живот и на смърт, заекът, сам, беше на двеста метра зад кучето. Той просто налагаше дирите си едни върху други и беше взел почти цяла обиколка аванс. Ще кажеш: двамата бяха си разменили ролите.
Можех, разбира се, да изтичам по деренцето и да причакам този заек на следващата обиколка. Но (малко неочаквано и за мене) тази мисъл ми се видя идиотска.
Просто се излегнах на сухата шума и запалих цигара още веднъж. Тогава чух стъпките на собственика на знаменитото куче — той дойде и седна при мен. Каза: „Какъв възхитителен ден!“ Дадох му огън. Припомни ми как съм бил заявявал няколко пъти на всеуслушание, че се уча от Певеца, и как той никога нямало да забрави това. Кучето или фразата? — го попитах. И двете.
Лежахме в шумата, класическият ловен ден влизаше в своя разгар. Беше ми хубаво, паметно и вечно. И само защото пожелах същото състояние у моя приятел, не казах, че от този миг почнах да се уча не от кучето, а от заека.
Защото и нас годините ни гонят — майсторски, сигурно, по петите.
Защото и ние сме стреляни тъкмо от привидно спасителната гора.
— Защото — ах, — ако можехме толкова да избързаме, всеки по собствената си елипса, та да се окажем не гонени от преследвача Време, а ние сами гонещи него…
Нататък не помня от този ден нищо — до вечерта, когато отново и успешно бях неутолим.
Послепис: На всички, които предпочитат да се учат от заека, посвещавам този малък спомен.
Д. Ц.

© Дончо Цончев, „Празник без подарък”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    „А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището.”

    Един разказ от Йордан Йовков в деня, в който преди 81 година той пое своя път към пантеона на безсмъртните и в деня, в който празнуват своето призвание българските учители

    БЕЛИТЕ РОЗИ

    Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак.Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.

    Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на изток: отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си отиваше,беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се биеха.

    Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.

    Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре.Може и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу. Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.

    Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен, защото страдаше от една чудновата болест: не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на старшията си тръгна по обиколка из селото.

    Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу весел гърлен глас над себе си:

    - Спасе, хей, Спасе!

    Спас повдигна глава: отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп, ухилен. В ръцете си държеше мотика.

    - Къде си забързал? Я чакай и на тебе да ти дам една китка.

    - Не ми трябват китки мен - сопна му се Спас. - Китки... Видях аз на кой даваш китки ти...

    Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя:

    - Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние защо сме? Мене и тебе за нищо не ни бива.

    - Не е тъй то...

    - Тъй е, Спасе, тъй е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я вършат. Нощес пак слушах топа: бух, бух!... Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!...

    Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, но се повърна няколко крачки и завика:

    - Не е тъй то, дядо Иване, не е тъй. Младост, казваш...Не може тъй - туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило - не може тъй, не.Да гледа там да спести някоя пара- това е то. Ако нямаха нужда, баща й и майка й нямаше да я направят учителка.

    - Ама ти за учителката ли приказваш?

    Но тъй като Спас вече бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и каза:

    - Ама че... шушумига... Гледай го ти него!...

    Ядосан, задълбочен в мислите си, мъчен и от болестта си, Спас бързаше и не усети кога мина покрай общината, кога отмина и черквата. Той все още мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше училищен настоятел и затуй по навик, пък и само от желание да пакости, каквато наклонност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски дрехи и ходеше с момите. Пишеше много писма и много писма получаваше. Ходеше често в общината и приказваше с писарите. А веднъж бяха дошли някакви граждани и той я видя да пуши между тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил дума по дума на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но тъй като оставаше неизписана още една страница, а нему беше жал за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.

    Чу се песен към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка песен, мярнаха се бели войнишки шапки и коне.Идеше войска - нещо твърде обикновено, защото шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както трябва, и се упъти нататък.

    Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече войници, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.

    Други войници забиваха колове с опънати въжа между тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна: право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше бич и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, широкоплещест, хубавеляк.

    - Ти, войник, отде си? - попита той Спаса.

    Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки:

    - Оттука сме, г-н подпоручик. Моста пазим.

    - Хм... добре. А познаваш ли учителката тука? Лина се казва, нали?

    - Съвсем не Лина, г-н подпоручик. Ангелина се казва.

    Подпоручикът се засмя.

    - Добре де. Можеш ли ме заведе до училището?

    - Да ви заведа, г-н подпоручик.

    Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и тръгна напред. Той вече разбра каква е работата и кипеше от яд, но нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и само слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки- удар на бича по чизъма. Те наближиха до училището, през отворения прозорец най- напред се мярна червената рокля на учителката, после се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, но не че ги беше познала, а се усмихваше само тъй, както си правеше винаги. Изведнъж тя извика, изгуби се, показа се след това отвън като с все сила тичаше насреща им и викаше:

    - Митьо! Митьо!

    - Лина! - извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил вече Спаса.

    Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха едновременно и двамата. После, все така хванати за ръка, те влязоха в училището.

    Спас цъкаше прахан, за да запали цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. " Хубаво, хубаво - мислеше си той. - Ще видим." Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, тъй че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да помисли по-добре. Сега трябваше да събере повече новини за войниците, за да докладва на старшия.Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.

    Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на войниците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, отдавна беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше - там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше наоколо, но все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И тъй като офицерът не излизаше, Спас все повече се ядосваше и все повече вярваше, че ще бъде достатъчно смел, за да извърши туй, което беше намислил. "И защо пък да не му кажа? - мислеше си той. - Г-н подпоручик, ще река, без докачение... ама момичето е младо и хората приказват... Не може тъй, как така!"

    Изведнъж се хлопна врата, чу се разговор и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на плета. Грееше пълен месец и се виждаше като денем. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше голяма китка бели рози - същата, която днес дядо Гергилан беше дал днес на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се спряха и, близо един до друг, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.

    Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се спряха. Приказваха сега тихо. Изведнъж Спас чу плач. Плачеше тя. Как можеше преди малко да се смее и сега да плаче тъй тихо и тъй жално! Какъв плач - сърцето на човека се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера,главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.

    - Ах, Митьо, Митьо...

    - Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние пак ще се видим.

    - Ах, боже, боже...

    Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше вече нищо, не виждаше нищо. Видя само, че нещо бяло се мярна между учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера вече дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, дойде на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна: на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, но веднага, като че вършеше нещо грешно, остави я леко пак там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.

    Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика:

    - Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!

    Радой се спря зачуден.

    - Няма да метеш там ти казвам.

    - Е, защо?

    - Затуй.

    И с по-мек глас, Спас прибави:

    - Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е.

    Радой послуша, премете вред другаде, остави след това метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас - малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, - той седна при Спаса и каза:

    - Кажи сега, аркадаш, какво има.

    С друг глас, какъвто Радой не беше чувал у него, отпаднал и кротък, Спас разказа всичко, което беше станало снощи, дума по дума. И колкото той повече разказваше, толкоз по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.

    Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, много писма пишеше и тя. Веднъж -тъй разказаха на Спаса отпосле - тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и заминала нанякъде.

    Гонен от болестта и от мъката си, Спас ходеше из село. Един ден той мина покрай каменната стена и отгоре му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите храсти, които отдавна бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, изплашен и с изопнато лице, Гергилан му каза:

    - Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, убили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!...

    Можеше ли да каже нещо Спас? Той забърза повече, искаше му се не да ходи, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна злочестина да падне върху това добро момиче? Защо, питаше Спас, защо? Писмото до инспектора той отдавна беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо добро не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй болестта му се усили дотолкоз, че той трябваше все да ходи, да ходи, като луд.

    А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите - потопени в земята. Когато минеше покрай пейката, дето стояха Спас и Радой, тя пак поздравяваше, но не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да ходи, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.

    Учителката минаваше моста и тръгваше покрай каменната стена. Тя вървеше все тъй с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.

    © Йордан Йовков, „Те победиха”

    AFISH.BG

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    „То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила.”

    Днес Православната църква отбелязва Възнесение Господне, по-известно в народната традиция като Спасовден. Какъв по-добър повод да си припомним разказа на Елин Пелин „Спасова могила”. Предлагаме ви откъс от произведението, което е написал Синът на Шоплука: 

    Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
    — Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
    — Всички там отиват, чедо.
    — Всички болни ли са, дядо?
    — То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
    От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
    Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
    — Прекръсти се, чедо!
    Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя.
    — Дядо, искам да походя.
    — Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
    — Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.
    Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.
    Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умори малкия, но като видя, че слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха, той отново го качи на гръб и тръгна по-бързо.
    По върха на могилката се мяркаха човешки сенки безцелно, като заблудени.
    — Хората си търсят вече място, закъсняхме, сине — рече старецът.
    — Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
    — Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
    — Болните ще оздравеят ли, дядо?
    — Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси.

    © Елин Пелин, 1905 г.

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    „Резервна принцеса“ ­– забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си

    Голямата скандинавска писателка и режисьорка Турюн Лиан пристига през април в България за детски литературен фестивал

    Забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си и да ценят такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили е „Резервна принцеса“ (издание на „Изида“, превод Росица Цветанова).

    Книгата, превърнала се в голям скандинавски хит, е спечелила Националната награда за детска литература на Норвегия („Браге“), а авторката Турюн Лиан, която освен писател е и сценарист, и режисьор, е отрупана с много отличия за кино и литература.

    Алис Андершен е срамежливо момиче, което най-много мрази вниманието на околните. Ето защо се радва, че ще играе задните крака на коня в представлението за края на учебната година. Самата мисъл да се поклони накрая, я смущава, да не говорим пък да каже нещо или след това да сервира торта на възрастните с усмивка на уста.

    За щастие, не е необходимо да излезе сама на сцената, за да пее и играе пред цялото училище. За това ще се погрижат останалите от класа - тези, които обичат да бъдат в светлината на прожектора. Алис е само статист - резервна принцеса. За нея не е чак толкова тежък удар това, че й се налага да научи главната роля в „Принцесата, която никой не можел да наддума“ като заместничка на самоуверената и амбициозна Хелене. Нали все пак Хелене никога не боледува и не говори за нищо друго освен за главната роля.

    И все пак се случва точно както Алис се е опасявала - тя трябва да стане принцеса, когато Хелене пада и получава мозъчно сътресение. Но ще се справи ли? Дали ще развали цялото представление, или ще избяга и ще се скрие? Алис трябва да се изправи пред страховете си и напрежението се напластява до самия финал на книгата.

    Турюн Лиан е неудържима разказвачка. От работата си в киното е натрупала усет към сцените и драматургията. Със сигурност много деца ще разпознаят себе си, във време, когато самоизявата както в училище, така и в социалните медии е станала едва ли не задължителна.

    Написана увлекателно и забавно, книгата се фокусира върху такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили.

    „В ролята си на принцеса Алис е неволен победител. Но като литературен герой тя е неотразима. Както с думи, така и по време на срамежливото й представяне на литературната сцена“ – това е мнението на журито по присъждане на наградата „Браге“.

    Турюн Лиан (родена на 15 януари 1956 г.) е норвежка писателка, кинорежисьорка и сценаристка. Първата й книга излиза през 1988 г. и е удостоена с най-голямата награда за дебют в родината й – „Тарей Весос“. След това писателката печели най-големите отличия за литература – Скандинавската награда за детска книга и „Браге“, националната награда за детска литература на Норвегия (за „Резервна принцеса“).

    Като сценарист и режисьор Турюн Лиан е спечелила наградите „Ингмар Бергман“, „Аманда“, „Кристална мечка“ и отличието за най-добър скандинавски детски филм.

    Героинята на „Резервна принцеса“ е главен персонаж и в книгите „Алис Андершен“ и „Алис не може да плува“, които също ще излязат в превод на български, а най-новата книга за Алис донесе на писателката номинация за Наградата за литература на Северния съвет.

    Турюн Лиан е гост на Софийския международен литературен фестивал за детска литература (април 2018).

    AFISH.BG

Оставете коментар