Неделя, 19 Август 2018
Неделя, 22 Юли 2018 09:37

„Беше ми хубаво, паметно и вечно”

Един разказ от Дончо Цончев, тръгнал по елипсата преди 8 години – хубав, паметен и вечен

ЕЛИПСАТА

В онези чудни стари времена, когато ходехме на лов за зайци, моят основен стремеж беше да бъда:
1. В краката неуморим.
2. В стрелбата неумолим.
3. Вечерта на трапезата — неутолим.
Ето с кои три качества печелех тесни приятелски връзки с различните собственици на най-прочутите кучета и ето защо те често ме канеха с тях. (За мене беше немислимо да притежавам ловно куче, тогава живеех и работех в много голямо движение — таваните, мазетата, фургоните и бараките, през чиито паяжинни очи гледах широкия свят, са неизброими.)
Най-страшното куче, което съм виждал и помня, носеше най-нежното име. Не беше Клифорд, Глен, Астра и Стенли. Не беше и Гуджо, Кемал, Мурджо.
То се казваше Певец и имаше всички основания да бъде така.
В коя да е от сънените (после сънувани) утрини другите лаеха зверски, бързаха нервни, хъркаха и ръмжаха. Джаскаха се в синджирите и се давеха. Отваряха се на флиртове грубо, та безразборно. Затуй ребрата им бяха пълни с ритници, а ушите — с най-ярки псувни.
Певецът беше възпитан, тих и замислен. Само една електрическа тръпка го сгърчваше от време на време — при мисълта, че ей сега, ах, ей сега ще го откачат…
Затуй за него ще се говори.
Един от големите дни на това куче, което толкова много обичах, беше закриване на сезона на зайците. Имаше много народ, имаше даже началство — времето беше прекрасно. Стрелците още в тъмно отидоха към подножието на планината — да се разставят. По-младите останаха долу в люцерните, цвеклото — да пуснат кучетата след малко. Класическите ходове бяха извършени (най-буйните от снощи не бяха изпили и първата бира) и ето че незабравимият глас на Певеца отекна над сладко разбуждащите се хълмове.
Видях заека пръв — на около двеста метра пред кучето. Беше далеч за стрелба — сърцето ми отмери няколко такта и запалих цигара. Имах отлична позиция (и неизразимото удоволствие) да наблюдавам великата стара игра.
Заекът беше голям и спокоен. Спираше от време на време да се ослуша. Певецът — ах, той беше професор! — не бързаше, както това правеха другите. Пазеше своите сили за дългия ден, държеше дирята плътно и гонеше. Той знаеше, разбира се, че ние сме отпред и заекът всъщност няма къде да избяга.
Не само обичах това куче — аз просто се учех от него. Умната, кротко. Тихо, безкрайно упорито, възпитано. Какво ли повече всъщност се иска и от човека?
Заекът ни надуши отдалеч (колко ли пъти тъй бяха го стреляли откъм спасителната гора в планината?), постоя клекнал и като килна ухо още веднъж към смъртния песенен лай зад гърба си, хукна под прав ъгъл наляво. Пак беше далеч за стрелба. Но Певецът го мярна на откритото и като писна тънко и високо, пресече по хипотенузата.
— Сви го — тихо и гордо каза неговият стопанин, който беше се притаил на трийсетина крачки от мене.
Аз му поклатих глава.
Заекът спря за секунда (подушил бе други от стрелците) и като използва деренцето да се скрие от очите на кучето, сви още веднъж, пак вляво, надолу. Той сега всъщност бягаше обратно — изчезна и от моите очи.
Чуха се другите кучета, чу се и изстрел. Ловът тръгна нормално, аз бях унесен по майсторската работа на Певеца. Седнах удобно и следях само заека и него.
След десетина минути видях един заек по дирите на онзи, който бе вдигнал Певеца. На същото място и той сви под праз ъгъл. После сви и по дерето — след това се появи кучето. Разбрах, че заекът е същият. Певецът беше вече мокър, с изплезен език.
След още двайсетина минути заекът мина за трети път по същия начин, а подире му, но вече на четири-петстотин метра — кучето.
При четвъртата елипса, която жертвата и преследвачът описваха на живот и на смърт, заекът, сам, беше на двеста метра зад кучето. Той просто налагаше дирите си едни върху други и беше взел почти цяла обиколка аванс. Ще кажеш: двамата бяха си разменили ролите.
Можех, разбира се, да изтичам по деренцето и да причакам този заек на следващата обиколка. Но (малко неочаквано и за мене) тази мисъл ми се видя идиотска.
Просто се излегнах на сухата шума и запалих цигара още веднъж. Тогава чух стъпките на собственика на знаменитото куче — той дойде и седна при мен. Каза: „Какъв възхитителен ден!“ Дадох му огън. Припомни ми как съм бил заявявал няколко пъти на всеуслушание, че се уча от Певеца, и как той никога нямало да забрави това. Кучето или фразата? — го попитах. И двете.
Лежахме в шумата, класическият ловен ден влизаше в своя разгар. Беше ми хубаво, паметно и вечно. И само защото пожелах същото състояние у моя приятел, не казах, че от този миг почнах да се уча не от кучето, а от заека.
Защото и нас годините ни гонят — майсторски, сигурно, по петите.
Защото и ние сме стреляни тъкмо от привидно спасителната гора.
— Защото — ах, — ако можехме толкова да избързаме, всеки по собствената си елипса, та да се окажем не гонени от преследвача Време, а ние сами гонещи него…
Нататък не помня от този ден нищо — до вечерта, когато отново и успешно бях неутолим.
Послепис: На всички, които предпочитат да се учат от заека, посвещавам този малък спомен.
Д. Ц.

© Дончо Цончев, „Празник без подарък”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    „То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата - гнила.”

    Днес Православната църква отбелязва Възнесение Господне, по-известно в народната традиция като Спасовден. Какъв по-добър повод да си припомним разказа на Елин Пелин „Спасова могила”. Предлагаме ви откъс от произведението, което е написал Синът на Шоплука: 

    Пък хора, хора! От всички страни, по всички пътеки идат хора един през друг, настигат се, заминават се, все към оная висока, стръмна и островърха могила, Спасова могила. Вижда се кичестият стар дъб на върха и малкото бяло параклисче до него. По голата зелена стръмнина плъзнал свят като мравуняк. Дядо Захари гледа и се чуди. Отде се взе тоя народ, това чудо! С кола, с коне, пеши, отблизо и отдалеч, отвсякъде идат хора и бързат нататък. Между тях какви не, какви не! Бедняци, дрипави, с оголени меса. Богати, пременени празнично. Всички носят по един недъг и по една надежда за изцеление. Някои с пречупени кръстове се влачат като змии, други на кокили, трети с мръсни рани по тялото. Слепи, сакати…
    — Дядо, къде отива тоя народ? — пита болният Монка.
    — Всички там отиват, чедо.
    — Всички болни ли са, дядо?
    — То целият свят е болен, синко. Едни от това, Други от онова. Няма здрав човек на света. Гледаш, тялото желязно, а душата — гнила.
    От върха се понесе тихо черковният глас на дървеното клепало и се разля като благословия по цялата зелена околност.
    Дядо Захари седна уморено край пътя и въздъхна:
    — Прекръсти се, чедо!
    Монката откопчи ръце от шията на дяда си, па и двамата дълго се кръстиха, седнали в зеления бурен край пътя.
    — Дядо, искам да походя.
    — Слабичко си, момченцето ми, ще се умориш.
    — Искам да походя, бе дядо — настоя плачливо Монката.
    Дядо Захари го повдигна грижливо и като го улови за ръка, тръгнаха пак. Монката, десетгодишно момче, болнаво и хилаво сираче, тръгна край дяда си като сянка. По бледото му сухо лице се прозираха големи сини жили, краката му се преплитаха от слабост, ръцете му висяха като клечки. Големите му сини очи, някак страшно отворени, се въртяха навред и с едно умилено учудване следяха ту птичките, които мълчаливи прехвръкваха към гнездата си, ту гривите гълъби, които чезнеха във вечерното сияние към тъмната кория на запад, ту златните мушички, които жеркаха като водни капки във въздуха.
    Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умори малкия, но като видя, че слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха, той отново го качи на гръб и тръгна по-бързо.
    По върха на могилката се мяркаха човешки сенки безцелно, като заблудени.
    — Хората си търсят вече място, закъсняхме, сине — рече старецът.
    — Дядо господ рано ли ще слезне там, дядо? — пита Монката.
    — Къде ти рано! Той ще чака да дойдат всички, които са тръгнали. Зер има и отдалече, има сакати, слепи, има такива, дето не знаят пътя, може да се заблуди някой… Като се приберат всички и като заспят всички, дядо господ ще повика едно ангелче да му носи патерицата и ще му каже — хайде! Ще се спуснат мълчаливо там отгоре, измежду звездите, и полека-лека ще слязат долу. Ще мине дядо господ между тоя народ, дето е тук, тихо, никой да го не чуе, никой да го не види, и ще каже изцеление на всички. После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето. Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден — Спасовден.
    — Болните ще оздравеят ли, дядо?
    — Всички — всички! — отговори с дълбока увереност дядо Захари. — Може сега, може след година, след пет, след десет. Който вярва, ще се спаси.

    © Елин Пелин, 1905 г.

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    „Резервна принцеса“ ­– забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си

    Голямата скандинавска писателка и режисьорка Турюн Лиан пристига през април в България за детски литературен фестивал

    Забавен роман, който насърчава децата да бъдат себе си и да ценят такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили е „Резервна принцеса“ (издание на „Изида“, превод Росица Цветанова).

    Книгата, превърнала се в голям скандинавски хит, е спечелила Националната награда за детска литература на Норвегия („Браге“), а авторката Турюн Лиан, която освен писател е и сценарист, и режисьор, е отрупана с много отличия за кино и литература.

    Алис Андершен е срамежливо момиче, което най-много мрази вниманието на околните. Ето защо се радва, че ще играе задните крака на коня в представлението за края на учебната година. Самата мисъл да се поклони накрая, я смущава, да не говорим пък да каже нещо или след това да сервира торта на възрастните с усмивка на уста.

    За щастие, не е необходимо да излезе сама на сцената, за да пее и играе пред цялото училище. За това ще се погрижат останалите от класа - тези, които обичат да бъдат в светлината на прожектора. Алис е само статист - резервна принцеса. За нея не е чак толкова тежък удар това, че й се налага да научи главната роля в „Принцесата, която никой не можел да наддума“ като заместничка на самоуверената и амбициозна Хелене. Нали все пак Хелене никога не боледува и не говори за нищо друго освен за главната роля.

    И все пак се случва точно както Алис се е опасявала - тя трябва да стане принцеса, когато Хелене пада и получава мозъчно сътресение. Но ще се справи ли? Дали ще развали цялото представление, или ще избяга и ще се скрие? Алис трябва да се изправи пред страховете си и напрежението се напластява до самия финал на книгата.

    Турюн Лиан е неудържима разказвачка. От работата си в киното е натрупала усет към сцените и драматургията. Със сигурност много деца ще разпознаят себе си, във време, когато самоизявата както в училище, така и в социалните медии е станала едва ли не задължителна.

    Написана увлекателно и забавно, книгата се фокусира върху такива важни неща като приятелството и увереността в собствените сили.

    „В ролята си на принцеса Алис е неволен победител. Но като литературен герой тя е неотразима. Както с думи, така и по време на срамежливото й представяне на литературната сцена“ – това е мнението на журито по присъждане на наградата „Браге“.

    Турюн Лиан (родена на 15 януари 1956 г.) е норвежка писателка, кинорежисьорка и сценаристка. Първата й книга излиза през 1988 г. и е удостоена с най-голямата награда за дебют в родината й – „Тарей Весос“. След това писателката печели най-големите отличия за литература – Скандинавската награда за детска книга и „Браге“, националната награда за детска литература на Норвегия (за „Резервна принцеса“).

    Като сценарист и режисьор Турюн Лиан е спечелила наградите „Ингмар Бергман“, „Аманда“, „Кристална мечка“ и отличието за най-добър скандинавски детски филм.

    Героинята на „Резервна принцеса“ е главен персонаж и в книгите „Алис Андершен“ и „Алис не може да плува“, които също ще излязат в превод на български, а най-новата книга за Алис донесе на писателката номинация за Наградата за литература на Северния съвет.

    Турюн Лиан е гост на Софийския международен литературен фестивал за детска литература (април 2018).

    AFISH.BG

  • Неделя, 22 Юли 2018 09:37
    Мое малко момиче...

     „Не продавай, дъще“ от Николай Петев (10 август 1951 – 15 октомври 2013)

Оставете коментар