Неделя, 19 Август 2018
Сряда, 25 Юли 2018 13:10

„Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима…”

Откъс от романа на Колийн Маккълоу „Птиците умират сами”, защото природните стихии са еднакво ужасяващи извън триединството на действие, място и време

Вятърът още свиреше и разнасяше миризмата на изгоряло. Нощта бе настъпила, но небето на запад бе озарено от зловещо сияние; пушекът, който се стелеше ниско, ги давеше. Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима, и до ушите им стигна грохот като от огромна полудяла тълпа на футболен мач. Дърветата от западната страна на пояса около фермата се запалиха и лумнаха в плътна огнена стена; като гледаше зашеметена от верандата, Меги можа да различи на фона на огнената маса дребните като пигмеи силуети на мъже, подскачащи насам-натам като грешници в ада.

— Меги, ела тук и събери чиниите на бюфета, момиче! Да не сме на пикник! — чу се гласът на майка й. Тя неохотно се прибра.

Два часа по-късно пристигнаха, залитайки, първата смяна изтощени мъже — да хапнат и пийнат, за да съберат още малко сили за борбата с огъня. Жените се бяха погрижили да има и яхния, и питки, и чай, и ром, и бира в изобилие дори за триста души. При пожар и мъже, и жени правеха кой каквото може, а това означаваше жените да готвят, за да поддържат физическата сила на мъжете. Каса след каса бутилки биваха изпивани и веднага донасяха нови; почернели от сажди, олюляващи се от умора, мъжете пиеха обилно, тъпчеха в уста големи залъци, излапваха набързо пълните чинии гореща яхния, изпиваха по една последна чаша ром и хукваха пак към огъня.

Колкото пъти отиваше до готварницата, Меги спираше и гледаше пожара със страхопочитание и ужас. Своеобразната му красота не можеше да се сравни с нищо на тази земя, защото той принадлежеше на небесата, на светила — така далечни, че дотук стигаше само студеното им сияние, — на бога и на дявола. Предната му линия се беше придвижила с голяма скорост още по на изток и вече бяха изцяло заобиколени. Меги забелязваше сега онова, което отблизо не можеше да се различи. Имаше и черно, и оранжево, и бяло, и жълто, черният силует на едно високо дърво с оранжева кора, която гореше бавно и светеше; червени въглени се носеха и въртяха из въздуха като игриви призраци; с жълти отблясъци туптяха гаснещите сърца на изгорели дървета; пурпурни искри се разсипаха, когато един евкалипт се пръсна; оранжеви и бели пламъчета близнаха нещо, което беше устояло досега, но в края на краищата се бе предало на огъня. О, колко красиво беше все пак в нощта: тя щеше да запомни това за цял живот.

Вятърът внезапно се засили и тъй като всички мъже бяха далеч от Къщата, жените, увити в чували, се покатериха по клоните на глицинията върху сребристо-металния покрив. С по няколко мокри чувала в ръце — пръстите и колената им обгаряха даже и през тях — те удряха въглените по нажежения покрив, обзети от ужас, че горящи отломки можеха да паднат и върху дървените подпори долу. Но най-силният пожар бушуваше сега на десет мили източно, в Бийл-Бийл.

Постройките на Дройда отстояха само на три мили от източната граница на чифлика, който беше най-близо от всички до Гили. Веднага след него идваше Бийл-Бийл, а зад него още по на изток беше Нарингенг. Когато вятърът задуха не с четиридесет, а с шестдесет мили в час, всички в областта разбраха, че ако не завали, пожарът щеше да вилнее седмици наред и да опустоши стотици квадратни мили най-хубава земя.

Къщите край реката устояха на най-силния огън благодарение на Том, който като обезумял пълнеше цистерната, поливаше, пак пълнеше и пак поливаше. Но щом вятърът се засили, те пламнаха и Том се оттегли с колата, ридаейки.

— Ти по-добре паднѝ на колене и благодари на бога, че не духаше така, докато фронтът ни се падаше от запад — каза му Мартин Кинг. — Тогава щеше да отиде не само Къщата, но и ние всички. Исусе Христе, дано да са живи в Бийл-Бийл!

Фий му подаде голяма чаша хубав ром; той не беше вече млад, но мъжки се бори с огъня и ръководеше умело операциите.

— Глупаво е — сподели тя, — но когато ми се стори, че всичко е свършено, взех да мисля за най-невероятни неща. Не че мога да умра, нито за децата, нито за това, че тази хубава къща ще изгори. Мислех си само за кошницата с ръкоделие, за недовършената плетка, кутията с най-различни копчета, които събирам от години, сърцевидните формички за сладкиши, които Франк ми беше измайсторил много отдавна. Как ще живея без тях? Всички онези дреболии, разбираш ли, нещата, които не могат да се направят отново или да се купят в магазин.

— Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“…

© Превод от английски: Мариана Екимова-Мелнишка

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 25 Юли 2018 13:10
    Литературна скука

    Забелязвате ли колко е скучно в литературата през последните двадесетина години. Двадесетгодишните не забелязват, но по-възрастните... Няма го Максим Наимович с по две рецензии в двата вътрешни джоба на сакото. В левия джоб, близко до сърцето се носеше положителната рецензия, в десния - отрицателната. В зависимост от поръчката. Тогава нямаше компютри, нямаше интернет, за да се прати съответната рецензия до редакцията. Ставаше или по пощата - минимум четири дена от центъра на София до... центъра на София. Шест стотинки билетчето отиване и още толкова - връщане... За евреина е непоносима загуба. И бай Максим сутрин пишеше по две рецензии за една книга, обикаляше любимите редакции - "Литературен фронт", "Пулс", "Пламък", "Септември", "Съвременник", "Дружба", "Родна реч", "Народна младеж" и други литературни издания, а имаше такива, Бога ми... И след кратък насочващ разговор, разбирайки нагласата на Главния редактор за съответен автор, Максим Наимович вадеше рецензията, съответно от левия, или от десния джоб...

    А после минаваше един път в месеца в дните за хонорари. Хонорарът за една рецензия бе между петдесет и седемдесет лева - че той и сега е огромен... А Максим Наимович всеки ден печаташе. Трудното бе при неговото писане само преписването на пишеща машина на съответната рецензия, но с отрицателни частици - за десния джоб... После се разгаряха страстите, писателите се събираха в кафенето на "Ангел Кънчев" №5, като в спора се раждаше и истината за рецензиите на Максим Наимович и за това, как веднъж, вместо от левия джоб извадил и предал рецензията от десния джоб. Тогава се намесваше и Партията. Което понякога значеше или Васил Колевски, или Иван Спасов. Станеше ли реч обаче за рецензия за поетеса, пръв бе Иван Спасов. Разбира се, тежката дума имаше и интелектуалецът Венко Христов - единственият критик, приет за член на СБП без издадена книга. Разбира се, появиха се после и Сергей Райков - тоже интелектуалец, Владимир Янев, Георги Янев, Христо Стефанов (него пък го сгази "Зил" осмак, защото се оказа че направил някаква застрахователна компания), Александър Йорданов...

    О, Сашо Йорданов, който после от трибуната на Народното събрание черпеше комунистите със студена вода, но не отпи от нея, въпреки опита му да се сближи със семейството на другаря Тодор Живков. Бе през 1988 г., когато той вдигна скандал на "Южна пролет" в Хасково, задето журито пренебрегва книгата на племенницата на Тодор Живков Весела Малеева и я лишава от награда. Тогава Сашо Йорданов я обяви за гениална, за явление в литературата и други такива мазни похвати. Но, все пак, след това се говореше дълго из кафенето, книгите се четяха. Или, както каза тогава един поет, автор на първа книга: "И, ся, кв'о... Издадоха ни в хиляда тираж, ще ни прочетат хиляда завистници, и, нищо... " Тогава се знаеше какъв е и тиражът на завистниците. А сега - тях не ги тиражират. Защото са първо, второ, трето... издание. Навремето, благодарение на критиката, имаше и такива издания: "Първо претопено издание, второ претопено издание... пето претопено издание... ".

    Такива "претопени издания" имаше най-много Лъчо Еленков. Поемата "Грамада", която бе издавана като в луксозна бонбониера - лъскави твърди корици, като че ли пияни вишни има в опаковката - се изземваше месец след излизането от книжарниците, претопяваше се и... се издаваше наново. Всъщност, това бе повод по-късно, автори на такива "претопени издания" да претендират за дисидентско място, защото им претопявали книгите. Вярно е, претопяваха ги, но не ги гориха. Единствената горена книга в България бе "Фашизмът" на Жельо Желев, но аутодафето и стъкна Едвин Сугарев пред Президентството... Ох, какви неща имаше тогава. Носталгия по младост. Чудя се сега какво правят младите без такива критици. Вярно сега си имат пиари, клакьори - почти същото. Вместо ЦК на ДКМС си имат "Америка за България", "Отворено общество", проекти и програми... Ама спомени нямат. Спомени. Пък и сега ги оценяват журналисти, по-неграмотни от самите писатели... Но и това е нещо, нали... Пардон, и това е нИщо, нали...

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Сряда, 25 Юли 2018 13:10
    „Бог отваря два пътя, които са много близки един до друг – пътят на мъката и пътят на любовта“

    10 + 1 цитата от Александър Дюма-син, не така продуктивен и всеобхватен като великия си баща, но със свое място в световната литература

    „Жените не мислят за нищо или мислят за нещо друго.”

    „Печално е не това, че наближава старостта, а това, че си отива младостта.”

    „Колкото и добре да говориш, ако приказваш прекалено много, в крайна сметка ще започнеш да говориш глупости.“

    „На този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът.”

    „Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.”

    „Ние често пъти минаваме покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем… или ако сме го видели и погледнали, то не сме го познали.“

    „Ревността е изкуството да си причиняваш толкова зло, колкото другите не могат да ти направят.“

    „Как щастието и животът на другите предизвиква желание за живот и у тези, които вчера в душевната си самота и в мрачната си стая са желаели бързо да умрат?”

    „Злословието и клеветата не биха имали такава сила, ако глупостта не им проправяше път.”

    „Особено обидно е това, че умът човешки има своите граници, докато човешката глупост е безпределна.”

    AFISH.BG

  • Сряда, 25 Юли 2018 13:10
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

Оставете коментар