Петък, 19 Октомври 2018
Понеделник, 01 Октомври 2018 08:43

„Не е мъдро да нарушаваш правилата преди да си се научил да ги спазваш”

10 + 1 цитата от Т. С. Елиът, носител на Нобелова награда за литература, присъдена му през 1948 г., виден представител на модернизма:

„Една пиеса трябва да те кара да се замислиш. Ако гледам пиеса и я разбера отведнъж, разбирам, че не е била особено добра.”

„Нобеловата награда е билет за погребението на човек. Никой не е направил нещо, след като я е получил.”

„Странно е как думите могат да бъдат толкова неадекватни. Въпреки това, както астматикът се бори за въздуха, любовникът трябва да се бори за думи.”

„Нека не бъдем тесногръди, неприятни и негативни.”

„Всички значими истини са лични истини. След като станат публични, те спират да са истини и стават факти. В най-добрия случай – част от публичния характер, а в най-лошия – клишета.”

„Телевизията е медиум за забавление, който позволява на хората да гледат една и съща шега по едно и също време и въпреки това да останат самотни.”

Само тези, които рискуват да стигнат прекалено далеч, могат да узнаят колко далеч някой може да достигне.”

„Времето-разрушител е времето-пазител.”

„Поезията не е отключване на емоция, а избягване от емоция. Това не е израз на личността, а бягство от личността. Но само тези, които имат емоции и личност в себе си знаят, какво е да искаш да избягаш от тях.”

„Мигът на розата и мигът на тисовото дърво са еднакво продължителни.”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 01 Октомври 2018 08:43
    Херман Кох: Трябва да спрем да говорим за толерантност

    Най-успешният холандски писател е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри"

    Херман Кох е сред най-успешните холандски автори. Световното признание идва с романа „Вечерята“ (2009), преведен на 55 езика и само в Европа продаден в над един милион екземпляра. Книгите му са като отрезвяващ шамар за все по-голямата армия от самозабравящи се човеци, напомняйки им, че вървят в грешната посока. На живо, авторът удивлява с умението си да постига не по-малко шокиращ ефект върху събеседника, и то сякаш с езика на улицата и със съвършената простота на общуване, в което няма граници.

    В разговора с Херман Кох, освен за книги, ще стане дума и за толерантността, табутата и автоцензурата, за човешката мотивация, мечтите, спомените и семейството, за лицемерието на вдигнатите завеси, за човека, който трябва да бъде събуден, и дори за бившата холивудска двойка номер 1 – Бранджелина.

    - Не сте за първи път в България, как Ви се струват хората, с които общувате – по-добри, по-спокойни, по-весели, по-умни?

    - Тук съм от няколко часа, затова ми е трудно да направя сравнение. Но това, което харесвам и наистина ми допада, е атмосферата на улицата.

    - Някога страхувал ли сте, че превод може да убие Ваша книга?

    - Всъщност, не. Много лош превод може да увреди книгата, но ако идеята е силна, тя ще оцелее. Много важен е тонът, който има превода на една книга. Затова понякога има много скучни четива, което се дължи именно на превода.

    - Защо хората си налагат табута насила? Защо автоцензурата става все по-силна във времена, за които казваме,че има свобода на словото?

    - Аз не си налагам автоцензура, затова отговорът на този въпрос ми е труден. Понякога хората в Холандия си налагат автоцензура, защото се страхуват да бъдат политически некоректни.

    - Трябва ли да ревизираме разбирането си за толерантност предвид всичко, което се случва около нас и сякаш лошите новини са много повече от добрите?

    - Първата грешка, която хората правят, е че говорят за толерантност. Те казват „Аз съм толерантен“, което означава „Аз толерирам даден тип хора, въпреки че стоя много по-високо от тях“. Това е първото, което ми идва, когато някой заговори за толерантност. Всъщност, тези хора не трябва да толерират никого и нищо, защото всички сме равни, всички сме хора. Разбира се, трябва да има лимит на толерантността, когато някой, който третираш като равен на теб, ти взриви къщата. Тогава трябва да се направи нещо.

    - Какво?...

    - Ако се върнем назад към световната история, ще видим, че тероризмът не е от вчера. Но аз нямам решение за това.

    Спомням си, че когато бях на 18 години, се увличах от някои радикални движения, само за да шокирам родителите си. Не направих стъпката към това да хвърлям бомби или да убия някого, но по онова време бях много отворен към подобна идеология. Не казвам, че е добро, но никога няма да кажа, че не разбирам какво се случва.

    - Казвате, че се интересувате от мотивацията на хората. Каква е Вашата мотивация да минете през различни, макар и близки професии – продуцент, актьор, журналист, сценарист? Знам, че най-добре се чувствате като писател.

    - Имам един единствен мотив – да се преборя с отегчението и скуката. Най-важното за мен е, че когато не пиша, трябва да изляза от това състояние. Честно казано, не съм сред най-работливите хора, не съм работохолик. Просто обичам да пиша сутрин, когато се чувствам най-добре. Моята мотивация е да изкарвам времето си по възможно най-добрия за мен начин.

    Като малък рисувах и това ме правеше щастлив. Сега пиша, и това е нещото, което ме прави щастлив. Писането е доста по-различно и много по-трудно от рисуването, но за мен е ок.

    - Възможно ли е да се върнете пак към рисуването?

    - По-добре да не се залавям с това отново. (Смее се)

    - Синът Ви прочете ли „Вечерята“ и какво е впечатлението му от тази книга? Интересно ми е дали застава зад родителите в този роман или има друго мнение?

    - Все още не я прочел. Той не е много по четенето. След „Вечерята“ чете други мои книги и ги хареса. Но беше чувал толкова много за „Вечерята“, че не пожела да я прочете. Каза, че има чувството, че я познава. Гледа и филмовата версия, която въобще не хареса. Мисля си, че никога няма да прочете тази книга, може би ще се зачете в нея, когато вече ме няма…

    (Във „Вечерята“ две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща и старателно отбягват темата, която ги е събрала – 15-годишните синове на двете двойки са извършили убийство. Положението е сложно и заради факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.)

    - През 2015 г. казвате, че когато видите колекцията от деца на Анджелина и Брад, винаги си задавате въпроса какво би станало с тази колекция, ако двамата се разделят. Сега вълнува ли Ви този въпрос?

    - Не следя живота им, но чух че всички деца са се върнали при Брад Пит и никое не иска да остане при Анджелина. Очевидно е, че децата са направили своя категоричен избор и това ясно показва кой е откачения в двойката.

    - Какво събитие трябва да се случи в Холандия, за да започнат хората да си пускат завесите на домовете? И това би ли могло да бъде тема на Ваша книга?

    - (Смее се) Има известно лицемерие във вдигнатите завеси, защото хората искат да покажат, че няма какво да крият. В последно време обаче обществото се променя, смесват се много култури, особено сред младите хора, и аз съм изпълнен с оптимизъм за всичко.

    - Определено, имате необичайно отношение към героите си, какво е за Вас човека?

    - Най-хубавото, най-великото и най-забавното е, че хората са различни. И това ме прави винаги любопитен да срещам нови хора. Никога няма да ме чуете да кажа за някого, че принадлежи към един или друг тип характер, или че вече съм срещал подобен на него. Така правят само хората, които са отегчени от себе си. Затова в дефиницията за човека трябва да се казва, че той носи нещо интересно в себе си, а понякога самият човек не го знае, затова трябва да бъде събуден.

    Херман Кох е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в София и още шест града - Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.

    Източник:  bTV

  • Понеделник, 01 Октомври 2018 08:43
    За цената на любовта и тъмните дълбини на човешкото сърце

    „След огъня – тих и нежен глас“ е нов роман от Иви Уайлд, един от най-награждаваните английски писатели

    Прочувствен роман за съдбовната връзка между баща и син и за наследството от насилие, което неотменно ги следва, е „След огъня – тих и нежен глас“ от Иви Уайлд, най-добрият британски писател на своето поколение (според „Гранта“) и носител на много литературни награди. Авторката е позната у нас с романа „Всички птици пеят“, получил Наградата за литература на Европейския съюз. Преводът отново е на Емил Минчев, а изданието – на „Персей“.

    Франк и Леон са двама мъже от различни времена, които постепенно осъзнават, че понякога единственото, което научаваш от грешките на родителите си, е как да правиш свои собствени.

    След като любимата му жена го напуска, Франк отива да живее в изолирана къща на брега на океана в Източна Австралия. Опитвайки се да преодолее шока от раздялата и да започне живота си отначало, той се сприятелява с местно семейство и с тяхната седемгодишна дъщеря Сал и става пристанищен работник. Докато се опитва да изгради взаимоотношения с местните жители, Франк разбира, че тази малка сплотена общност крие в сърцето си свежи рани – младо момиче се намира в неизвестност и е обект на активно издирване. Но когато скоро след пристигането му Сал също изчезва, Франк се оказва главният заподозрян и в двата случая. Дали мракът в душата му е изпълзял и във външния свят?

    Четиресет години по-рано: Леон, бащата на Франк, израства в покрайнините на Сидни, работейки в пекарната на родителите си, които са еврейски емигранти от Европа. Принуден да се бори с предразсъдъците на местните хора и с психологическите проблеми на баща си, който е ветеран от Корейската война, талантливият младеж се влюбва в своя красива съученичка, но точно преди двамата да споделят любовта си, Леон е изпратен да служи като войник във Виетнам. Дали ще последва съдбата на баща си и ще остави насилието по време на военните действия да промени завинаги живота и сърцето му?

    Тези две сюжетни линии постепенно се преплитат и се оказва, че житейските съдби на Франк и Леон са неразривно свързани и двамата си приличат много повече, отколкото осъзнават, и между тях съществува дълбока душевна близост, въпреки разстоянието и взаимното неразбиране, които ги разделят. Младата английска писателка Иви Уайлд, носителка на множество британски и международни награди, насища романа си с неочаквани обрати, сложни и умело обрисувани персонажи, психологически реализъм и проникновени наблюдения над човешката природа.

    Една нежна и въздействаща книга за цената на любовта, смисъла на живота и неподозираните дълбини на човешкото сърце.

    Иви Уайлд (р. 1980 г.) е един от най-награждаваните съвременни автори на Великобритания. Тя е носител на Наградата за литература на Европейския съюз, както и на още много други награди, сред които „Майлс Франклин“, „Джон Левелин Райс“, „Енкор“, „Джерууд Фикшън Ънковърд“, „Бети Траск“. Номинирана е за наградите „Коста“, IMPAC, Prix Médicis Étranger.

  • Понеделник, 01 Октомври 2018 08:43
    Една от най-известните чешки писателки е българка

    Бианка Белова спечели наградата за най-добра книга на годината в Чехия и Наградата за литература на Европейския съюз

    „Чешка писателка с български корени“ – така медиите в Чехия представят Бианка Белова, един от най-значимите съвременни автори там. Бианка е дъщеря на инж. Бечо Бечев, който е роден в Кърджали, живее в Прага и 25 години работи като звукорежисьор в киноцентъра „Барандов“. Родена и учила в Прага, като ученичка Бианка е прекарвала ваканциите си в България. Първият роман, който написва, така и не вижда бял свят и остава в писателското й чекмедже. Той е посветен на българската й баба – била е кралица на красотата, коронована от самия цар, млада майка, глава на семейство, народен представител, поетеса, но най-вече любеща баба. „Когато си отиде, имах чувството, че сякаш всичко помръкна – усещането за това не ме напуска и до днес.“

    Публикувани са четири нейни книги: „Сантиментален роман“ (2009), „Мъртвецът“ (2011), „Целия ден нищо няма да се случи“ (2013) и „Езерото“ (2016). Омъжена е за англичанина Ейдриан Т. Бел, вокалист на популярната в Чехия инди група The Prostitutes. Имат три деца.

    Миналата година (2017) беше най-успешната в литературната й кариера. С романа си „Езерото“ Бианка спечели най-голямата чешка литературна награда - „Магнезия литера“ (за най-добра книга на годината), а също и Наградата за литература на Европейския съюз.

    За съжаление многото й ангажименти по света станаха причина тя да няма възможност да дойде за българската премиера на световния й хит „Езерото“. Той излиза у нас в превод на Васил Самоковлиев и издание на „Изида“. Баща й обаче ще се включи в представянето на романа в Регионална библиотека – Кърджали на 3 октомври. На 18 октомври в Пловдив ще има събитие с участието на преводача Васил Самоковлиев. Софийската премиера на романа ще бъде на 6 ноември в Чешкия център.

    „Езерото“ е роман за душевното израстване и търсенето на истинския смисъл на живота.

    Езеро, което се намира някъде в затънтена Азия и което е дълбоко замърсено с всякак-ви отпадни и отровни вещества. То съхне бавно и хищно изяжда бреговете си. Рибарс-ко градче в бивша съветска република, където мъжете си пият самогона, жените се тревожат за тях, когато са за риба, децата си чешат екземата по тялото, причинена от отровната езерна вода. Едно от тях, Нами, расте без родители, при баба си и дядо си. Предстои му да ги загуби, да изживее първата си любов, омърсена от руски войници насилници, да тръгне по широкия свят, за да дири майка си. След перипетии и срещи с хора от различни съсловия, местни и руснаци, подобно на древния уроборос началото захапва финала си и синът открива майка си, но не остава с нея. Възмъжал, той се завръща при вездесъщото езеро – край неговите брегове и в зловещите му води той ще търси своите корени и самия себе си. Пътешествията и преживяванията на Нами в един съвременен реалистичен, но неконкретизиран териториално свят са основата на повествованието, поднесено сладкодумно на лаконичен, но точен и ярък образен език. Романът се чете на един дъх и неслучайно получава едни от най-големите литературни награди в Европа.

    Според самата Бианка Белова романът й е „пример какво ще стане, когато човекът поема в ръцете си историята на света и я приспособява към своите нужди“.

    AFISH.BG

     

Оставете коментар