Петък, 19 Октомври 2018
Петък, 05 Октомври 2018 13:59

„А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището.”

Един разказ от Йордан Йовков в деня, в който преди 81 година той пое своя път към пантеона на безсмъртните и в деня, в който празнуват своето призвание българските учители

БЕЛИТЕ РОЗИ

Надвечер Спас, един от осемте опълченци, които вардеха моста, поседна отвън на пейката и първото нещо, на което се спряха очите му, беше, както винаги, градината на Гергилана насреща и каменната стена с белите рози по нея. А сега току-що беше валяло дъжд и всичко изглеждаше по-инак.Тия рози се прехвърляха откъм градината на Гергилана, защото тя беше като тераса, на пет-шест метра високо над улицата. Горе, дето се свършваше тая стена, оттам започваше равнището на градината. Голям кълбест орех разпущаше на високо клоните си и хвърляше тежка сянка, а под него, сухо иззидана като старовремска крепост, отвесно се спущаше каменната стена, застлана до средата с цъфнали бели рози. И колко цвят! Нейде на купища, на купища, нейде увиснали тежки кичури. Окъпани от дъжда, чисти, бели рози. От тях още капеха капки, а долу от опадалия цвят земята беше побеляла, като да беше валяло сняг.

Толкоз хубаво беше всичко туй, че макар да си имаше други грижи, Спас се трогна и лицето му светна от умиление. Чу се гръм и той погледна на изток: отвъд червените покриви на къщите, отвъд хоризонта потъваше тъмносин облак. Спас потръпна. Не тоя облак, който беше минал оттук и си отиваше,беше страшен, но тия далечни и глухи гърмежи тъй приличаха на топовните гърмежи, които се чуваха, когато биваше тихо или когато вятърът идеше от нея страна. Нататък беше фронтът и там все още се биеха.

Никого нямаше из улиците. Но ето, че се зададе учителката Ангелина, роклята и беше червена, като мак сред нивите, лицето и мургаво, като на жетварка. Като дойде наспоред Спаса, тя го погледна с черните си продълговати очи, усмихна се и поздрави. Лицето на Спас стана строго и той заследи с поглед учителката. Тя вървеше леко и малките и пантофки оставяха бели следи след нея, защото дъждът само беше поприбъхтал праха.

Учителката мина моста, дойде под каменната стена и погледна нагоре.Може и да е извикала, но Спас не чу и доста време там не се виждаше нищо друго, освен белите рози горе и младото момиче с червената рокля долу. Но ето, до ореха се показа Гергилан, засмя се и загърмя с дебелия си глас. Той накъса рози, направи голяма китка и я спусна на учителката. Тя я хвана, почти скри лицето си в нея, след туй погледна още веднъж към Гергилана и тръгна нагоре из улицата. Гергилан гледаше след нея и се усмихваше.

Спас сърдито промърмори нещо. Той не обичаше тоя Гергилан, човек над осемдесет години, а все още се заплесваше подир младите момичета. Спас съдеше строго и учителката. Освен туй той рядко биваше добре разположен, защото страдаше от една чудновата болест: не го болеше никъде, а отвътре го обземаше мъка, от която не можеше да се успокои инак, освен като станеше да ходи. И тъй като усети, че и сега тая невярна болест вече го подгонва, той скочи, влезе вътре, грабна пушката си, обади се на старшията си тръгна по обиколка из селото.

Той вървеше покрай каменната стена и не поглеждаше нагоре, когато чу весел гърлен глас над себе си:

- Спасе, хей, Спасе!

Спас повдигна глава: отвъд купчината от бели рози, като зад бяла пряспа, стоеше Гергилан със запретнати лакти и крачоли, мокър, брадат като поп, ухилен. В ръцете си държеше мотика.

- Къде си забързал? Я чакай и на тебе да ти дам една китка.

- Не ми трябват китки мен - сопна му се Спас. - Китки... Видях аз на кой даваш китки ти...

Гергилана смачка с ръка бялата си брада и се засмя:

- Холан, Спасе! Младо момиче, какво да го правиш! Светът е за младите, Спасе. Ние защо сме? Мене и тебе за нищо не ни бива.

- Не е тъй то...

- Тъй е, Спасе, тъй е. Ти, като си нарамил таз пушка, да не мислиш, че ще уплашиш някого. Вардиш моста от мишките. А работата младите я вършат. Нощес пак слушах топа: бух, бух!... Сърцето ми се свива. Гинат момчетата, гинат, сиромашинките!...

Спас махна с ръка и подгонен от болката си, рече да си върви, но се повърна няколко крачки и завика:

- Не е тъй то, дядо Иване, не е тъй. Младост, казваш...Не може тъй - туй къси рокли, копринени чорапи, белило и червило - не може тъй, не.Да гледа там да спести някоя пара- това е то. Ако нямаха нужда, баща й и майка й нямаше да я направят учителка.

- Ама ти за учителката ли приказваш?

Но тъй като Спас вече бързаше нагоре, Гергилан погледа, погледа след него и каза:

- Ама че... шушумига... Гледай го ти него!...

Ядосан, задълбочен в мислите си, мъчен и от болестта си, Спас бързаше и не усети кога мина покрай общината, кога отмина и черквата. Той все още мислеше за учителката. В балканското село, отдето войната го беше захвърлила тука, той беше училищен настоятел и затуй по навик, пък и само от желание да пакости, каквато наклонност имаше, той следеше какво прави учителката. Забелязал беше, че тя закъснява, учениците ще си издерат очите из двора, а няма кой да ги нагледа. Учителката четеше книги, свиреше на китара, обличаше се със селски дрехи и ходеше с момите. Пишеше много писма и много писма получаваше. Ходеше често в общината и приказваше с писарите. А веднъж бяха дошли някакви граждани и той я видя да пуши между тях цигара. Всичко туй Спас беше го наредил дума по дума на цели три страници и мислеше да изпрати това писмо на инспектора. Но тъй като оставаше неизписана още една страница, а нему беше жал за хартията, реши да попълни с още нещо писмото и тогава да го изпрати.

Чу се песен към края на селото и Спас се ослуша. Приличаше да е войнишка песен, мярнаха се бели войнишки шапки и коне.Идеше войска - нещо твърде обикновено, защото шосето, което минаваше през село, водеше за фронта. Затуй и опълченците вардеха моста. Спас реши да разбере всичко, както трябва, и се упъти нататък.

Край селото, на една висока поляна, той видя стотина и повече войници, които бяха слезли от конете и ги развеждаха.

Други войници забиваха колове с опънати въжа между тях, трети копаеха дупки за огън на кухните. Зазвъниха шпори, като че запяха щурци и Спас се обърна: право към него идеше един офицер. Той беше без сабя, вървеше разкрачено, както вървят всички кавалеристи, в едната си ръка държеше бич и с него шибаше по чизъма си. Беше млад, широкоплещест, хубавеляк.

- Ти, войник, отде си? - попита той Спаса.

Спас погледна това голобрадо момче, два пъти по-младо от него, и отговори по войнишки:

- Оттука сме, г-н подпоручик. Моста пазим.

- Хм... добре. А познаваш ли учителката тука? Лина се казва, нали?

- Съвсем не Лина, г-н подпоручик. Ангелина се казва.

Подпоручикът се засмя.

- Добре де. Можеш ли ме заведе до училището?

- Да ви заведа, г-н подпоручик.

Без да се бави, Спас метна пушката през рамо и тръгна напред. Той вече разбра каква е работата и кипеше от яд, но нямаше какво да прави, вървеше, без да се обръща, и само слушаше да звънят шпорите и на всеки две крачки- удар на бича по чизъма. Те наближиха до училището, през отворения прозорец най- напред се мярна червената рокля на учителката, после се видя и лицето й с черни очи и черни клепачи. Тя гледаше към тях и се усмихваше, но не че ги беше познала, а се усмихваше само тъй, както си правеше винаги. Изведнъж тя извика, изгуби се, показа се след това отвън като с все сила тичаше насреща им и викаше:

- Митьо! Митьо!

- Лина! - извика офицерът с протегнати ръце, като беше изпреварил вече Спаса.

Те се държаха за ръцете, гледаха се радостно, приказваха едновременно и двамата. После, все така хванати за ръка, те влязоха в училището.

Спас цъкаше прахан, за да запали цигарата си. Уж нищо нямаше, а ръцете му трепереха. " Хубаво, хубаво - мислеше си той. - Ще видим." Всичко туй той щеше да прибави в писмото до инспектора, тъй че празната страница можеше и да не стигне. Но за всичко туй той щеше да помисли по-добре. Сега трябваше да събере повече новини за войниците, за да докладва на старшия.Затуй метна пушката на рамо и се върна към селото.

Късно през нощта Спас патрулираше из селото. Бивакът на войниците, който до скоро гъмжеше, като кошер пчели, отдавна беше утихнал, селото спеше. Само в една къща един прозорец светеше - там беше учителката и при нея беше офицерът. Спас ходеше насам-нататък, обикаляше наоколо, но все се връщаше и очите му бяха в осветения прозорец. И тъй като офицерът не излизаше, Спас все повече се ядосваше и все повече вярваше, че ще бъде достатъчно смел, за да извърши туй, което беше намислил. "И защо пък да не му кажа? - мислеше си той. - Г-н подпоручик, ще река, без докачение... ама момичето е младо и хората приказват... Не може тъй, как така!"

Изведнъж се хлопна врата, чу се разговор и зазвъниха шпори по стълбите. Спас са притаи в сянката на плета. Грееше пълен месец и се виждаше като денем. Заловени подръка, идеха офицерът и учителката. На гърдите на офицера имаше голяма китка бели рози - същата, която днес дядо Гергилан беше дал днес на учителката. Усмихваше се той, усмихваше се и тя. После се спряха и, близо един до друг, погледнаха нагоре. Спас също погледна нагоре и също като тях и той срещна кротката усмивка на месеца.

Учителката и офицерът излязоха от вратнята и се спряха. Приказваха сега тихо. Изведнъж Спас чу плач. Плачеше тя. Как можеше преди малко да се смее и сега да плаче тъй тихо и тъй жално! Какъв плач - сърцето на човека се къса. Едната й ръка беше на рамото на офицера,главата й на гърдите му. И цялото й тяло се тресеше като на птичка.

- Ах, Митьо, Митьо...

- Лина, не плачи. Мислиш ли, че всички, които отиват на война, ги убиват? Ние пак ще се видим.

- Ах, боже, боже...

Спас слушаше изтръпнал. Игли бодяха цялото му тяло, нещо го душеше в гърдите. Слушаше, а не чуваше вече нищо, не виждаше нищо. Видя само, че нещо бяло се мярна между учителката и офицера и меко падна на земята. В същата минута шпорите на офицера вече дрънчаха нататък из улицата, а учителката мина край него като болна, като пребита и си влезе в къщи. Спас излезе от сянката, дойде на мястото, дето бяха стояли влюбените, наведе се и погледна: на земята бяха разпилени бели рози. Китката на офицера беше паднала и те не бяха я забелязали. Спас държеше в ръката си една роза, но веднага, като че вършеше нещо грешно, остави я леко пак там отдето беше я взел. После стана и заходи из селото.

Рано на другия ден, преди още да беше изгряло слънце, Спас седеше пак отвън на пейката и, посърнал и замислен, гледаше не към градината на Гергилана, а нейде пред себе си. В същото време Радой, най-кроткият и най-добрият измежду опълченците, метеше с голяма метла пред помещението. Неговата метла наближаваше вече едно място, където сред прахта и сламките бяха разпилени десетина полуувехнали бели рози, и той беше готов да помете и тях, когато Спас дигна ръка и извика:

- Стой! Там да не метеш! Остави цветето тъй, както си е!

Радой се спря зачуден.

- Няма да метеш там ти казвам.

- Е, защо?

- Затуй.

И с по-мек глас, Спас прибави:

- Там снощи двама млади се целуваха. Прощаваха се. Нека си стои цветето тъй, както си е.

Радой послуша, премете вред другаде, остави след това метлата и като гледаше все там, където гледаше и Спас - малкия кръг непреметено място, дето лежаха розите, - той седна при Спаса и каза:

- Кажи сега, аркадаш, какво има.

С друг глас, какъвто Радой не беше чувал у него, отпаднал и кротък, Спас разказа всичко, което беше станало снощи, дума по дума. И колкото той повече разказваше, толкоз по-често Радой поклащаше глава и въздишаше.

Мина се неделя-две, минаха се повече. Много писма получаваше учителката, много писма пишеше и тя. Веднъж -тъй разказаха на Спаса отпосле - тя получила едно писмо и щом го зачела, заплакала, заскубала си косите, припаднала. На другия ден тя взела кола и заминала нанякъде.

Гонен от болестта и от мъката си, Спас ходеше из село. Един ден той мина покрай каменната стена и отгоре му са обади Гергилан. Той стоеше зад розовите храсти, които отдавна бяха прецъфтели, и, зелени и сплетени като къпини, висяха надлъж по стената. Като се навеждаше над тях, изплашен и с изопнато лице, Гергилан му каза:

- Спасе, какво станало, Спасе! Убили го, а, убили оня, офицерина, годеника на учителката. Ах, гинат момчетата, гинат сиромашинките!...

Можеше ли да каже нещо Спас? Той забърза повече, искаше му се не да ходи, а да тича. Рана имаше в душата му. Защо трябваше такава страшна злочестина да падне върху това добро момиче? Защо, питаше Спас, защо? Писмото до инспектора той отдавна беше го скъсал и хвърлил от моста. Нищо добро не идеше. Писмата, които получаваше от къщи, го отчайваха, войната нямаше край. От всичко туй болестта му се усили дотолкоз, че той трябваше все да ходи, да ходи, като луд.

А учителката си дойде. Дойде си, когато наесен отвориха училището. Облечена беше в черно, лицето й бледно, очите - потопени в земята. Когато минеше покрай пейката, дето стояха Спас и Радой, тя пак поздравяваше, но не се усмихваше. Тогава Спас скачаше да ходи, а Радой, който имаше двама сина по бойните полета, въздишаше и очите му се пълнеха със сълзи.

Учителката минаваше моста и тръгваше покрай каменната стена. Тя вървеше все тъй с наведена глава и не поглеждаше нагоре. Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни.

© Йордан Йовков, „Те победиха”

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 05 Октомври 2018 13:59
    НИЩЕТА

    НИКОЛАЙ ПЕТЕВ

    (10.08.1951 - 15.10.2013)


    НИЩЕТА

    За тази в живота и за тази на духа става дума. Нима този черен тумор е възможен в началото на XXI век при това налично несметно богатство? И мечтите на толкоз хуманисти от историята на това странно човечество нима вятърът отвея в пустинни местности? А тя – нищетата, ни притиска, нагнетява един в друг, изцежда силите на нашата съпротива, изсича клоните на мечтателното ни разлистване.

    Черно-бяла. Тежка. Изплетена от безброй нерви. И много, много грозна. Изкривява ни в зловещи гримаси.

    Нищета. Днес.

    Беден, несигурен, безбъдещен е българинът. Професори събират старо желязо, двайсетгодишни момичета разменят бяла свенливост срещу похотливи десетачки, поети се правят на нощна стража, но не на онази, а в крайградски полутъмен склад за перилни препарати, селяни умират като запустелите си ниви и като тръни времето ги отвява в ерозирали дерета. А то не се променя. Мълчи намусено. Като че ли чака нещо. Да промениш небето – за това си заслужава да се живее. Дали не чака нас? Дали ние не трябва...

    Днес някой в България обича ли човека? Мисля, че този въпрос не е под въпрос. И други препинателни знаци висят като куки над нашето мислене. Ще ни повдигнат ли? Това общество човеколюбиво ли е? Бедните хора – хора ли са? Не е ли грандиозна измама, че само богатите са трудолюбиви и умни?

    Манипулацията не е ли най-страшното оръжие на този век? „Лъжете, лъжете...“ – призивът на нациста Гьобелс не е ли филигранно модернизиран?

    Цивилизациите на човечеството – всяка от тях с идеи и ценности, не са ли притиснати от цивилизацията на парите? Защо допуснахме? Докога?

    Нищета. Тиха като пустиня. И безшумният вятър засипва с пясъци пътищата. И ги няма. Изкачваш дюна – виждаш нова. И пак нагоре по нея. Пясъците те задържат. Но пак... И пак... Но знам – и Иисус, и Мохамед, и Буда, и Мойсей в пустинята са стигнали до... До какво? До... мечтата. Тя, и само тя, е отрицанието на нищетата. Но как, как да я постигнем?

    Трудни и тежки въпроси, които се бият упорно и продължително.

    Отговорите са много сложни и недостигнати.

    Аз обаче знам един:

    Не се уморявай, приятелю, моля те, не се уморявай. Обичай, когато не те обичат; зидай, когато те разрушават; мечтай, когато цинизмът те дави.

    Знам, няма прошка за това, но ти не се уморявай. Този живот е единствен и го живей като единствен. Малките примери правят големия.

    И какво от това, че бройлерите от конвейра, оскубани, ще те гледат равнодушно или с житейското презрение, че животът може да се живее и по-удобно. Ти само не се уморявай. Моля те.

    Обичай, когато другите флиртуват, строй, когато е модно да се лепят картонени къщички, вдигай очи към очите на бъдещето – ще се срещнат погледите ви.

    И, Боже мой, Човеко мой, ще бъде хубаво.

    Знам, някой ден ще спреш. Ще седнеш на последния камък в планината на живота, ще въздъхнеш много, много уморено и ще изпуснеш: „Това можах, това направих.“ Но в душата ти малка ще се плискат вълните на вътрешното щастие.

    И все пак този ден не е ли много, много далече? Може би има векове до него. Но и това е също чудесно – векове стремление. Ако нямаме мечта – нищо нямаме.

    Нищета.

     


     

  • Петък, 05 Октомври 2018 13:59
    Бранимир Ботев: Оглушително е мълчанието по повод 1004-годишнината от трагичната смърт на цар Самуил

    Как не се намери някой член на правителството, споено с три патриотични формации, един български политик, пък дори от опозицията, който да припомни тази трагична и величава страница от историята на България?

    Няма как другояче да определя оглушителното мълчание на властта и българските политици по повод 1004-годишнината от трагичната смърт на Цар Самуил. 

    Българският владетел издъхва след разрив на сърцето на 6-и октомври 1014 г. при вида на петнадесетте си хиляди ослепени войници. Скоро след това Първото българско царство пада под ударите на Византийската империя. 43 години Самуил е начело на Българската държава.

    Първо съвместно с братята си, после самостоятелно, а след смъртта на последния от наследниците на Крумовата династия Цар Роман през 997 г. и като пълновластен и провъзгласен цар на България.

    В този смисъл той е и най-дълго управлявалият българската държава в цялото й съществуване до днес (Цар Петър е начело на държавата 42 години,като през цялото време е пълновластен цар).

    Как не се намери някой член на правителството, споено с три патриотични формации, един български политик, пък дори от опозицията, който да припомни тази трагична и величава страница от историята на България.

    Или поне Премиерът да ни призове през ФБ от Украйна да запалим по една свещ в памет на българския Цар Самуил. Пиарите му пропуснаха уникален шанс да подскажат на Борисов да свърже историята с настоящето. Все пак земите около съвременния Болград са били част от Първото българско царство.

    Кратък анонс в няколко сайта, че „младежката организация на ВМРО ще инициира шествие до паметника на Самуил“. Толкова! Иначе българските медии ни осведомиха за голите снимки на Орнела Мути и дъщеря й, петата сватба на Герхард Шрьодер, прогнозите на саудитския престолонаследник за пазара на петрол и пр.

    Същия ден скопските медии разпространиха информация, че „Самуиловата държава е първа за ревизия в учебниците по история на България и Македония.“, и че това дори е обсъждано от членовете на смесената македонско-българска комисия.

    По информация на македонския телевизионен канал Сител, от Скопие са поставили искането Македония да бъде извадена от учебниците по стара история на България и да не бъде споменавана като исторически български регион!

    У нас отново публична реакция няма. Прегърнали евроатлантическото партньорство и европейските ценности (разбирай, брюкселските указания) те небрежно прехвърлиха българската история единствено на историците и академичните среди.

    Междувременно през т.н. преход пробваха неколкократно да пренапишат историята в зависимост от приоритетите на деня и притеснението на нашенските политици кого да не обидят. Не щем да се научим от миналото, че който иска да ползва историята си за постигане на външнополитически комфорт накрая губи и двете.

    А македонските политици и историчари ще ги посъветвам, не си губете времето и силите, относно Самуил! Нямате нито един исторически факт и научен аргумент да го помакедончвате. Пробвайте се, ако ви стиска с големия враг на Самуил, Василий II Българоубиец! Все пак той е от Македонската династия, управлявала Византия два века.

    Бранимир Ботев, Епицентър

  • Петък, 05 Октомври 2018 13:59
    „Беше ми хубаво, паметно и вечно”

    Един разказ от Дончо Цончев, тръгнал по елипсата преди 8 години – хубав, паметен и вечен

    ЕЛИПСАТА

    В онези чудни стари времена, когато ходехме на лов за зайци, моят основен стремеж беше да бъда:
    1. В краката неуморим.
    2. В стрелбата неумолим.
    3. Вечерта на трапезата — неутолим.
    Ето с кои три качества печелех тесни приятелски връзки с различните собственици на най-прочутите кучета и ето защо те често ме канеха с тях. (За мене беше немислимо да притежавам ловно куче, тогава живеех и работех в много голямо движение — таваните, мазетата, фургоните и бараките, през чиито паяжинни очи гледах широкия свят, са неизброими.)
    Най-страшното куче, което съм виждал и помня, носеше най-нежното име. Не беше Клифорд, Глен, Астра и Стенли. Не беше и Гуджо, Кемал, Мурджо.
    То се казваше Певец и имаше всички основания да бъде така.
    В коя да е от сънените (после сънувани) утрини другите лаеха зверски, бързаха нервни, хъркаха и ръмжаха. Джаскаха се в синджирите и се давеха. Отваряха се на флиртове грубо, та безразборно. Затуй ребрата им бяха пълни с ритници, а ушите — с най-ярки псувни.
    Певецът беше възпитан, тих и замислен. Само една електрическа тръпка го сгърчваше от време на време — при мисълта, че ей сега, ах, ей сега ще го откачат…
    Затуй за него ще се говори.
    Един от големите дни на това куче, което толкова много обичах, беше закриване на сезона на зайците. Имаше много народ, имаше даже началство — времето беше прекрасно. Стрелците още в тъмно отидоха към подножието на планината — да се разставят. По-младите останаха долу в люцерните, цвеклото — да пуснат кучетата след малко. Класическите ходове бяха извършени (най-буйните от снощи не бяха изпили и първата бира) и ето че незабравимият глас на Певеца отекна над сладко разбуждащите се хълмове.
    Видях заека пръв — на около двеста метра пред кучето. Беше далеч за стрелба — сърцето ми отмери няколко такта и запалих цигара. Имах отлична позиция (и неизразимото удоволствие) да наблюдавам великата стара игра.
    Заекът беше голям и спокоен. Спираше от време на време да се ослуша. Певецът — ах, той беше професор! — не бързаше, както това правеха другите. Пазеше своите сили за дългия ден, държеше дирята плътно и гонеше. Той знаеше, разбира се, че ние сме отпред и заекът всъщност няма къде да избяга.
    Не само обичах това куче — аз просто се учех от него. Умната, кротко. Тихо, безкрайно упорито, възпитано. Какво ли повече всъщност се иска и от човека?
    Заекът ни надуши отдалеч (колко ли пъти тъй бяха го стреляли откъм спасителната гора в планината?), постоя клекнал и като килна ухо още веднъж към смъртния песенен лай зад гърба си, хукна под прав ъгъл наляво. Пак беше далеч за стрелба. Но Певецът го мярна на откритото и като писна тънко и високо, пресече по хипотенузата.
    — Сви го — тихо и гордо каза неговият стопанин, който беше се притаил на трийсетина крачки от мене.
    Аз му поклатих глава.
    Заекът спря за секунда (подушил бе други от стрелците) и като използва деренцето да се скрие от очите на кучето, сви още веднъж, пак вляво, надолу. Той сега всъщност бягаше обратно — изчезна и от моите очи.
    Чуха се другите кучета, чу се и изстрел. Ловът тръгна нормално, аз бях унесен по майсторската работа на Певеца. Седнах удобно и следях само заека и него.
    След десетина минути видях един заек по дирите на онзи, който бе вдигнал Певеца. На същото място и той сви под праз ъгъл. После сви и по дерето — след това се появи кучето. Разбрах, че заекът е същият. Певецът беше вече мокър, с изплезен език.
    След още двайсетина минути заекът мина за трети път по същия начин, а подире му, но вече на четири-петстотин метра — кучето.
    При четвъртата елипса, която жертвата и преследвачът описваха на живот и на смърт, заекът, сам, беше на двеста метра зад кучето. Той просто налагаше дирите си едни върху други и беше взел почти цяла обиколка аванс. Ще кажеш: двамата бяха си разменили ролите.
    Можех, разбира се, да изтичам по деренцето и да причакам този заек на следващата обиколка. Но (малко неочаквано и за мене) тази мисъл ми се видя идиотска.
    Просто се излегнах на сухата шума и запалих цигара още веднъж. Тогава чух стъпките на собственика на знаменитото куче — той дойде и седна при мен. Каза: „Какъв възхитителен ден!“ Дадох му огън. Припомни ми как съм бил заявявал няколко пъти на всеуслушание, че се уча от Певеца, и как той никога нямало да забрави това. Кучето или фразата? — го попитах. И двете.
    Лежахме в шумата, класическият ловен ден влизаше в своя разгар. Беше ми хубаво, паметно и вечно. И само защото пожелах същото състояние у моя приятел, не казах, че от този миг почнах да се уча не от кучето, а от заека.
    Защото и нас годините ни гонят — майсторски, сигурно, по петите.
    Защото и ние сме стреляни тъкмо от привидно спасителната гора.
    — Защото — ах, — ако можехме толкова да избързаме, всеки по собствената си елипса, та да се окажем не гонени от преследвача Време, а ние сами гонещи него…
    Нататък не помня от този ден нищо — до вечерта, когато отново и успешно бях неутолим.
    Послепис: На всички, които предпочитат да се учат от заека, посвещавам този малък спомен.
    Д. Ц.

    © Дончо Цончев, „Празник без подарък”

    AFISH.BG

Оставете коментар