Петък, 16 Ноември 2018
Сряда, 07 Ноември 2018 09:45

Премиера на Маргарита Петкова и хитовата й книга „Тъй рече Виктор“

На знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея

Още преди да се е появила като книга, „Тъй рече Виктор“ на Маргарита Петкова стана хит в социалните мрежи. Хиляди последователи на голямата поетеса попиваха поетичното й слово и тръпнеха в очакване на всяко следващо стихотворение за Виктор. А на различни срещи с нея традиционният въпрос беше: „Кога ще излезе Виктор в книга?“. 

Парче по парче, стих по стих, стихотворение по стихотворение сега пъзелът „Виктор“ е сглобен и стига до читателите в издание на „Персей“.
Премиерата на „Тъй рече Виктор“ ще бъде на знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. Най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея. Входът на клуба е отворен за всички почитатели на поетесата.

„Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих. И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично романтичен, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате. Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, един от големите български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбира, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра. Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

„Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    Стресни се, племе закъсняло, от сън дълбок се събуди!

    Събирам в едно думите на двама велики българи, за да не забравяме, че сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители

    Автор: Маргарита Петкова

    Не, не пресилвам. Ние сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители, на онези личности, които с думите и делата си са опазили вярата му, писмеността му, духа му през вековете. Хвала на тези, които са се сетили, че имаме необходимост да ни се напомня ежегодно, дето нито свободата, нито миналото и настоящето са ни дадени даром. И че бъдещето също никой няма да ни го поднесе на тепсийка, а трябва да си го извоюваме сами. Водени от светлите умове, които е родила българска майка юнашка на нашата земя хубава. На думи - нямаме проблем. На дела - не знам. Хвала и на тези, които продължават да държат тази традиция жива. Днес от 10 ч. пред Президентството се състоя кратка по време, но насочена като вектор към бъдещето церемония, на която Президентът поздрави с празника днешните народни будители – учители, дейци на науката и изкуството, общественици и творци. Хора на духа, безсребреници, които милеят за своята родина, а не за територията, на която могат да струпат  блага, облажващи земния им недълъг път. Хора, за които просперитетът на България не е изпразнена от съдържание фраза, а кауза. И заедно с издигането на свещения български трибагреник, видях как се въздига пламъчето на духовността, таз сила нова, което продължава да осветява с негаснещия си огън сърцата и душите ни – от площада пред Президентството до затънтеното планинско селце с останали обитаеми три къщи. Обитаеми от българи, които помнят своя род и език и не се срамят от него.

    Обикновено ме питат около този празник кои са съвременните ни будители. Тръгвам първосигнално да изброявам: от учителя, който държи треперещата ръчица на първокласника, докато с криви ченгелчета пише "мама", през университетския преподавател, дето трябва да разкрие широкия хоризонт на науката или изкуството пред своите студенти, та до творците и обществениците, които дават посоката и сочат пътя напред за цялата нация. На думи добре ми се получава. На дела, т.е., притиснат ли ме в ъгъла да дам поименни примери, усилна пот набраздява челото ми. Не че няма достойни имена. Не че не мога да ги цитирам. Но не е това, което трябва да бъде.

    Български ученици взимат отличия на международни форуми, само че тези новини кой ти ги гледа, по-важно е кой футболист с коя плеймейтка е сменил предишната. Нищо против спорта. Не малко лаврови венци е положил и той в краката на родина ни. Против всенародното отричане на знанията и моженията български съм. Знам, че времената са трудни. Знам, че всеки е загледан в собствената си несрета или насита. Кого да будиш и кой да го буди? Здраво стисналият очи за доброто около него, няма да ги отвори. Няма да чуе мистерията на българските гласове, защото други ритми и думи звучат в ушите му.

    Просто се оглеждам около себе си. Просто като пътувам из България, се взирам в очите на хората. Помръкват, когато иде реч за ежедневието и светват, когато чуят хубава дума. Само че хубавите думи хем малко, хем за кратко. Няма ги огнените слова на Ботев, няма ги камбанните звуци на Добри Чинтулов, няма го пронизващия син поглед на Левски, забравихме суровия въпрос на Паисия "Поради что ся срамиш да се наречеш болгарин?" Ако не сме го забравили, просто го пренебрегваме, подминаваме го - овехтял е и не е в крак с новото време. Защото така ни изнася, защото думите и делата на будителите ни глождят като песъчинка в окото. Като прашинка от счупеното от дявола огледало са и си навиваме на пръста, че грозният свят, който ни заобикаля, е съвсем прекрасен. Лъжем се и се самозалъгваме. По-лесно и по-просто е. А през това време някой държи ръчицата на децата ни и дано Господ му помага те да се научат да пишат правилно. Без грешки. Защото бъдещето е в техните ръце. Ако сме изтървали въжето на камбаната, която буди народната свяст, да подскочим и да го достигнем, пък ако трябва да увиснем всинца на него със страшна сила, но да не позволим искрицата на духа ни да угасне ей тъй, просто защото не ни интересува нищо повече от хляба или черния хайвер.

    Ще се замислим ли кой и от какъв сън дълбок трябва да ни буди? И ще чуем ли звъна на камбаната или ударите на сърцата си, зовящи към духовност и просвещение в бездуховното и безпросветно ежедневие?

    Държа се за думите на Стоян Омарчевски от 1909 г.: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот..."

    Ето този празник ви честитя!

    © Маргарита Петкова

    afish.bg

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    „Отело, мавърът от Валона“ – роман за любовта, която променя хората и историята

    Книгата на най-четения албански писател Бен Блуши ще бъде представена в СУ „Св. Климент Охридски“ на 31 октомври от 16 ч. в Нова конферентна зала

    Най-превежданият, четен и награждаван роман на албански автор излиза в български превод. Това е „Отело, мавърът от Валона“ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) – една книга за любовта, която може да промени не само хората, но и историята.

    Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди прочутата Шекспирова трагедия, в два големи града по онова време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред заплахата на турските нашественици.

    Отело е купен като роб от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става другар в игрите на по-малката му дъщеря Дездемона и израства заедно с нея. Възмъжавайки, чувствата му се променят, но той си дава сметка за дълбоката любов, която изпитва към нея, едва след като биват разделени. Отело е принуден да прекара много години в размирната Валона, като само надеждата да види отново Дездемона и да й се признае в любов му дава сили да живее. Шекспировите герои Отело, Дездемона, Яго и Касио преплитат съдбите си с тези на доктор Стефан Гика, който е обсебен от желанието да намери лек за всички болести, дори и посредством неморални действия, смелото момче Андреа, който се превръща в истински герой за Валона в битките срещу турците, и турския нашественик Хамит, който иска да създаде една нова и по-добра Валона.

    В сблъсъка между тези силни личности се оглеждат вечно актуалните проблеми за силата на човешките предразсъдъци по отношение на цвят на кожата или произход, за вечния културен конфликт между Запада и Изтока, за стремежа да бъдеш приет в определена общност заради вътрешните си качества, а не външните белези, както и проблема за цената на човешкия живот. Но основен герой е Любовта, по-ярка от ревността, предателството и страданието. Бен Блуши успява да улови сложността на човешкия характер и да направи психологически анализ на ситуацията, в която личните отношения пречат на държавните интереси.

    Романът увлича с интересния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата трагедия. Написан с красив и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Бен Блуши е един от най-четените албански писатели днес. Роден е през 1969 г. в Тирана. Завършва албански език и литература в Тиранския университет. През 1999 г. започва политическата му кариера – за няколко месеца заема длъжността на заместник-министър на външните работи, през 2000 г. става префект на област Корча, а през 2001 г. е назначен за министър на образованието. Става депутат в парламента на Албания и е избран в Председателството на Албанската социалистическа партия. През 2008 г. Блуши публикува първия си роман „Да живееш на остров“, който се превръща в едно от най-големите литературни събития в Албания. През 2009 г. излиза следващият му роман – „Отело, мавърът от Валона“, който има изключителен успех и през 2014 г. печели Наградата за литература на Европейския съюз. През следващите години публикува още три романа и един сборник с есета. Произведенията на Блуши разтърсват албанската литературна сцена и се превръщат в своеобразен феномен. Те разглеждат исторически събития, преплитат различни човешки съдби и житейски теми.

    AFISH.BG

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    Анна Заркова с премиера на книгата си "Българската мафия, както я видях"

    "Българската мафия, както я видях" - така е озаглавена най-новата книга на  журналистката Анна Заркова. На 23 октомври предстои премиерата, която ще се състои в клуб "Сити Стейдж" /подлеза на НДК/, от 18.30 часа, съобщава Liberta.

    Родена в София, Анна Заркова завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност Българска филология. Работи като коректор в Българската телеграфна агенция (1982–1983), журналист във в. „Ком” (1984–1986), във в. „Транспортен глас” (1987–1989) и др. От 1992 година е отговорен редактор на отдел „Криминален и съдебни новини” във в. „Труд” – изданието, с което се раздели за година, а след това се върна в него, но вече като независим наблюдател.   

    Анна Заркова е носител на званието „Журналист на годината” на в. „Труд” за 1992, 1993, 1997 г. Удостоена е с наградата за смелост „Кристален орел” на Международния съюз на журналистите със седалище Ню Йорк (1998). Носител е и на наградата „Първенец в професията” на международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон (1999). 

    Дългият и трънлив журналистическият път, в търсене на истината и разплитането на сложни криминални казуси, срещат Заркова с много от знаковите фигури на несвършващия преход – от министри и политически лица, през шефове на силови групировки, до овъртолените с тях полицейски началници, директори и обикновени ченгета в структурите на МВР.  

    Рефлексът й за истина и справедливост не остават ненаказани и през 1998 г. Анна Заркова става жертва на покушение – залята е с киселина. Престъплението остава в графа "неразкрити", макар за него да е даден на съд и оправдан синът на уличен в корупция полицай, уволнен след нейна публикация. 
    Житейският път и кариерата на уважаваната журналистка сами по себе си подсказват сюжетите, отговорите и поставените въпроси над тялото на разсъблечената българска мафия. Такава, каквато е в очите на Анна Заркова – "Българската мафия, както я видях"!

Оставете коментар