Понеделник, 18 Февруари 2019
Сряда, 07 Ноември 2018 09:45

Премиера на Маргарита Петкова и хитовата й книга „Тъй рече Виктор“

На знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея

Още преди да се е появила като книга, „Тъй рече Виктор“ на Маргарита Петкова стана хит в социалните мрежи. Хиляди последователи на голямата поетеса попиваха поетичното й слово и тръпнеха в очакване на всяко следващо стихотворение за Виктор. А на различни срещи с нея традиционният въпрос беше: „Кога ще излезе Виктор в книга?“. 

Парче по парче, стих по стих, стихотворение по стихотворение сега пъзелът „Виктор“ е сглобен и стига до читателите в издание на „Персей“.
Премиерата на „Тъй рече Виктор“ ще бъде на знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. Най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея. Входът на клуба е отворен за всички почитатели на поетесата.

„Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих. И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично романтичен, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате. Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, един от големите български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбира, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра. Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

„Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    Любовта на Ботев разкрита в книга

    За първи път жените вдъхновителки на поета излизат от сянката на забравата

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    Истории за личности и буболечки

    В тази книга ще намерите истории за неколцина бележити наши съвременници.

    Това са кратки „портрети на чувствата“ - породени от конкретен факт, несъгласие или дори потресение. 

    В тях ще се натъкнете на въздигания, но понякога и на пропадания - най-накрая и в неумолимата паст на Забравата. 

    Тези портрети са и опит да се изплати един дълг към някои хора – и всъщност един дълг към Общата ни Памет, която все повече е наскърбявана и унижавана.

    А след тях ще откриете и подбрани текстове за Пира на Буболечките. 

    Забавлявайте се. Това поне не са ви отнели.

    ЛИЧНОСТИ

    Радой Ралин/ Блага Димитрова/ Стефан Димитров/ 
    Богомил Райнов/ Генко Генков/ Боян Радев/
    Димитър Казаков/ Стефан Данаилов/ Невена Коканова/
    Юлиян Вучков/ Иван Славков/ Павел Писарев/ 
    Димитър Бербатов/ Борис Димовски/ Христо Стоичков/
    Лили Иванова/Емил Димитров/ Татяна Лолова/
    Георги Калоянчев/ Георги Парцалев/ Никола Анастасов/ Любомир Левчев/ Светлин Русев/ Стоянка Мутафова/
    Нешка Робева

    ВРЕМЕ ЗА ЗВЕЗДНИ БУБОЛЕЧКИ
    втора част

    ЕВТИНА СЕРГИЯ 
    САТЪР
    КЮЧЕК
    ОРДЕНИ ЗА МИШКИ
    80 НА 20 СРЕЩУ ШЕКСПИР
    ПАМЕТНИК
    МОРФОВ – ТУК, МОРФОВ – ТАМ
    ЗАЩО Е ПОЛЕЗЕН ТАНЕВ
    МАГАРЕТА И ПАРАДНИ КОНЕ
    УЧЕБНИК ЗА КОМУНИЗМА – СЕГА И ВЕДНАГА
    ДВОЙНИ ЗНАМЕНОСЦИ
    МЪРТВИЯТ НИ Е ПО ВКУСА
    КЛАНЕТО НАД ИСТИНАТА
    МАЛКИТЕ ПАЛАЧИ И ГОЛЕМИЯТ ЯТАГАН
    СЪБАРЯЙТЕ, СЪБАРЯЙТЕ – ЗА ВАС ПАМЕТНИЦИ НЯМА ДА ИМА
    НАСИЛВАТ ИСТИНАТА КАТО КЪРДЖАЛИИ
    МАНДАРИНИ И 32 УДАРА С НОЖ
    РАЗКАРАЙТЕ СЕ С МЕРЗОСТИТЕ СИ!
    ФАЛШИФИЦИРАТ И НАРОДА
    КЛАСИКЪТ ДОНЧЕВ, ЗАХВЪРЛЕН ВЪРХУ МАНТИНЕЛА
    ЕЗИКОГИЛОТИРАНЕ

    Дописки от рубриките „Приказки за телевизията“ /„Труд/, „Приказки за утре“ /“Стандарт“/, „НО“ /“Преса“/, както и от „Уикенд“, 2011 – 2018 г.

    НЕ СЕ ОСТАВЯЙТЕ НА ЧАКАЛИТЕ

    Въведение от фрази

    Държава на Ремонтите сме. Особено се стараят да ремонтират Миналото, да го натъкмят по днешните си вкусове. Щипват онова, което им е нужно, останалото – в крематориума на безпаметството. Както казваше Кончаловски – „Живеем във време на стремително скъсяваща се памет“.

    Така трябва да прикрият Големия Провал - и да сложат усмирителна риза на Паметта.

    Джон Банвил казваше, че ако не осъзнаем докрай нещата от Миналото, тогава започваме произволно да го изобретяваме. 

    Докъде ще я докараме, ако толкова сервилно „изобретяваме“ Миналото за текущите си нужди?

    Направо газят Истината, изнасилват я като кърджалии – и даже дънят тъпаните.

    Лудост е Историята да бъде оставена в ръцете на хора, които се държат като леки жени с фактите. Хора, чийто единствен шанс е окончателно да бъдат лумпенизирани младите, за да им продават спокойно лъжите си.

    Признавам си, че понякога ми минава еретичната мисъл да сложат някъде - „в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка, скръб и въздишка…“ - да скрият в някакъв специален Рай най-ценните достижения на Българската Духовност. 

    И до тях да имат достъп само ония, които не знаят какво е силикон, какво е миска, какво е рекламист, и пр. Иначе ще посегнат на всичко, ще го овъртолят окончателно в търговската си Паст.

    Публиката вече вярва на последния драскач. Идва времето на „новите разказвачи“, които ще бъдат безжалостни като диви зверове.

    Трябвали им „нови хора“ – някои все това дуднат. Не им трябват нови хора, а нови крадци – които да разравят Миналото, и всеки да вади някаква мръсотийка и да замеря онзи, когото недолюбва.

    Eдна от основните повели на Прехода беше: „Кради – и гледай да не те хванат“. В началото осъдителна бе не самата кражба, а изобличаването ти. Сетне и това изискване отпадна, краде се поголовно всичко – накрая порядъчно окрадоха и Миналото, превърнаха го в някаква дрипа, в някакъв сиротник, за когото дори и в центровете за приютяване на бездомници няма място.

    И точно сега – когато властниците ни, без дори да си дават сметка, подритват черепа на Съдбата ни.

    Няма нищо фатално да харесваш нещо, а след това да разбереш, че си се лъгал. И най-големите световни личности са преминавали през подобни метаморфози – и са били дори благодарни за заблудите си.

    Лъвовете сами трябва да описват заблудите или терзанията си – защото в противен случай това ще го направят чакалите.

    Да не говорим, каква касапница ще настане, когато лъвовете вече няма да ги има.

    В посмъртно издадената книга на Богомил Райнов “Париж” има една история с Андре Малро.

    Французинът казва на Богомил, че върху старите географски карти непознатите територии са били отбелязвани с надпис “Тук има лъвове”.

    “Не ми е известно дали в някогашна България е имало лъвове - допълнил министърът на културата на Дьо Гол - но вие сте в правото си да покажете, че там е имало автентично изкуство.”

    Да допълним Малро: ако си траете, най-накрая върху днешните карти ще има бели полета, от които ще се чува само воят на чакалите.
    Тъй че, не се оставайте на чакалите.

    Кеворк Кеворкян;  www.kevorkkevorkian.com 

    Снимка на Кеворк Кеворкян.

  • Сряда, 07 Ноември 2018 09:45
    Накъде отива човешката цивилизация 100 години по-късно

    Излиза романът феномен „Голямата война” на Александър Гаталица

    В дните, когато светът отбеляза 100 години от края на Първата световна война, в превод на български излиза романът феномен на Сърбия - „Голямата война“ на Александър Гаталица (издание на „Изида“, превод Таня Попова). Книгата не само спечели най-престижната литературна награда в страната (НИН-овата, за роман на годината – 2012 г.), но е и най-продаваната през това десетилетие. Досега, за 6 години от появата си, романът има 29 издания само в Сърбия. Преведен е и на много езици.

    Книгата разказва за петте години на войната, от покушението срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга до самия ѝ край през 1918 г., през погледа на всички страни, участващи в нея. Редом с последния руски император Николай II, сръбския крал Петър I Караджорджевич, Мата Хари, Троцки, Хитлер, Аполинер, Кокто и Витгенщайн са обикновени, непознати, „малки“ хора. Техните съдби се преплитат фатално, очаквания, амбиции и надежди се сгромолясват.

    Всъщност главният герой е Войната, която преобръща живота и той вече никога не е същият както преди. В Голямата война умира преди всичко Човекът, без оглед на неговата национална или верска принадлежност, а като последица от неговата смърт постепенно загива и цялата човешка цивилизация.

    Романът в никакъв случай не може да се нарече военен или исторически. Не очаквайте батални военни сцени и детайлно описание на битки или исторически личности.  Това е успешен опит да се обхване в цялата ѝ комплексност огромната тема за Първата световна война по един нетрадиционен за типичните военни романи начин. Целта е да се опишат с художествените средства на литературата петте години на войната от покушението срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд и неговата съпруга до самия ѝ край през 1918 г., без да се пропусне нито една гледна точка, през погледа на всички страни, участващи в нея. Авторът ни представя всичко това чрез близо осемдесет образа – от  известни исторически личности, пълководци и хора на изкуството до обикновени хора, носители на различни идеали и ценности. Техните съдби и преживявания се преплитат по чудновати и понякога дори свръхестествени пътища, които побеждават дори смъртта и са необясними за ограничените човешки възприятия: мъртъвци, които говорят, писма, които се изпращат от отвъдното, предсказания и съновидения за бъдещето, пътуване във времето и много други фантастични епизоди, съпътстващи реалистичните описания на трагичната действителност. Но всъщност главното действащо лице е войната, показана в най-грозния ѝ, жесток и гротесков образ, войната, която преобръща живота и той вече никога не е същият както преди.

    Романът се състои от пет главни части – по една за всяка година на войната, и съдържа в себе си три плана: исторически, политически и културологически. Споменаването на многобройни знайни и незнайни събития, ключови исторически моменти или съвсем интимни мигове и лични впечатления и емоции ни разкрива една грандиозна, епическа и всеобхватна картина на Първата световна война.

    Подреждайки търпеливо мозайката на многобройни малки истории, Гаталица умишлено отбягва темите за технологичния прогрес в областта на военната техника, описания на битки и фронтови комюникета, така често експлоатирани в типичните военни романи. Той обаче набляга на индивидуалния героизъм и човешките страдания, без да натрапва идеологически определения и догми. По този начин ни разкрива страховитите последици от онова, в което се превръща Първата световна война, и нечовешкото лице на цивилизацията: „Този свят е скалъпен набързо в някакъв неподходящ момент, когато творецът не е знаел какво прави или не е бил на себе си.“

    Следвайки идеята, че всяка история е конструкция, а не реконструкция, интерпретация, а не абсолютна истина, само разказ за онова, което вярваме, че се е случило, авторът преплита документалното с митологичното, историята с фантастиката и фактите със съновиденията. Романът се люшка между класическия и постмодерния стил, а свободата на изказа го доближава до магическия реализъм, без да се придържа към историческите закономерности. Осъзнавайки, че историята го задължава, а литературата го освобождава, той създава роман със сложна структура, развихряйки и въображението си.

    Чарът на повествованието е в детайлите, в наглед незначителните подробности от живота на милионите малки обикновени хора, участници във войната. В описанията на облеклото, емоциите, в пейзажа или обстановката, във всичко онова, което всеки от нас е изпитвал в критични ситуации или в съкровените си мисли. Но с огромната разлика, че всичко се случва в условията на една безумна, жестока, излязла извън контрол демонична сила, която помита всичко по пътя си: „Но беше война, Голямата война…“

    За Гаталица войната е преди всичко символ на падението на цивилизацията, защото борбата за „голия живот“ унищожава нормалния облик на всички човешки взаимоотношения.

    Основното послание на романа е, че в Голямата война умира преди всичко Човекът, без значение към коя нация принадлежи. Това ярко е подчертано в епизода, в който руските войници бълнуват на немски език, тоест рецитират стиховете на Гьоте. Заличават се езиковите и културните бариери, защото човекът е просто от плът и кръв и страда еднакво: „На един и същ език се ридае и на един и същ език се умира –  и на изток, и на запад.“

    AFISH.BG

Оставете коментар