Петък, 16 Ноември 2018
Събота, 30 Юни 2018 13:29

Дъщерята на Маргарита Петкова с тежък рак! Спешно се нуждае от вашата помощ!

"Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак", пише красивата щерка на голямата българска поетеса. Вижте какво още написа във фейсбук Надежда Огойска

Здравейте!

Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак.

От две години. Две много трудни години. Две години, през които отчаянието и болката се редуваха с кураж и надежда. Паник атаки и безпокойство борех с вяра и любов. Години, през които минах през личната драма на тежък развод и борба за децата си. Години, през които претърпях сложни операции и дълги химиотерапии. Последиците от тях съм преодоляла, но не и без неимоверни усилия. Беше наистина трудно. Аз съм жена, която отглежда децата си в чужда страна без помощта на баща им. Трябва да се боря за живота си и същевременно със него, за да оцелея и да бъда пълноценен родител. Да се грижа за децата и да се пазя от тях, защото и най-дребният вирус ме вкарва в болница, е трудна задача. Още повече в момент, в който аз самата се нуждая от грижи. В крайна сметка се приспособих към страничните ефекти от терапиите. Продължих да живея, въпреки тях. Месеци наред с ужасяващ обрив? Няма проблем. Чувствителност към студа от типа “Не отваряй дори хладилника!”, падане на косата, гадене, прималяване, болки, липса на жизненост... Ха! Никакви грижи! Въпреки всичко, не спрях да ходя на работа, да се виждам с приятели, да си гоня задачите, да гледам дом и деца, да живея, да се боря. Всичко това никак не е страшно. Стига да има смисъл, а животът винаги има такъв. Винаги! Благодарение на любовта и подкрепата на настоящия ми съпруг и близките си успях да премина през най-трудното. В крайна сметка операциите бяха успешни и основният тумор беше отстранен. За съжаление имам метастази в черен и бял дроб, които прогресират. Онкологът ми казва, че туморните ми клетки са твърде умни и приспособими. Това не ме учудва, все пак те са част от мен. И се борят за съществуване, точно както и аз. Лошата новина е, че вариантите за лечение се изчерпаха.

За щастие, НАДЕЖДА ИМА. За беда - тя е твърде скъпа и непосилна за мен и близките ми. Необходимата ми сума е 78.000£ за лечение в Истанбул, Турция.
От този момент се страхувах. Всичко, което зависи от мен, каквото и да е то - не ме плаши. Но сега съм зависима - от чуждото благородство... Не от добротата (в нея непоколебимо вярвам), а от възможността на хората да помагат. Истински ужас е за мен да поискам от нечий хляб, за да живея... Тежи ми. Но и това имало глава да пати...

И тук следва логичният въпрос: С какво моят проблем е по-различен от вашите? С нищо, естествено! Прекрасно разбирам и до болка знам, че всички имаме казуси за решаване и мъки за изплакване. Борбата е безмилостно жестока, мили хора. За всички. Аз никога не съм се страхувала и спирала да водя битките си. Просто успехите им вече не зависят само от мен. Не мога да продължа сама. Не разполагам с необходимите ресурси. Изчерпах се. И имам нужда от помощ. Казват, че в последния си миг на този свят ще вземем със себе си само онова, което сме дали. В този ред на мисли, осъзнавайки колко скоро може да е за мен този миг, бих искала да давам, да давам, да се раздам... Но поредната ирония на съдбата ме поставя в безизходната ситуация да искам. Да искам помощ, за да се отдалеча от последния си миг. Най-вече защото съм майка. И единственият отговорен родител на децата си. Не мога да си позволя безотговорност към тях и да ги оставя без майка. Не мога да си позволя безверие в Бога и да се откажа. Не мога да си позволя да се отрека от себе си и да остана безнадеждна, нали съм Надежда?

Как точно ще бъдат употребени набраните средства, разбира се ще бъде ясно, достъпно и прозрачно за всички. Също така и за тези, които се интересуват от подробности за лечението - с удоволствие ще отговоря на всички въпроси!

Точно както в стиха на Джани Родари, аз бих раздала всичката своя надежда. Сега обаче я събирам. Събирам надежда от вас. Благодарността ми, разбира се, е безгранична! Неописуема. С всеки удар на сърцето си съм признателна за всяка стотинка надежда!

С признателност,

Надежда Огойска - активен фейсбук линк

Свързани статии (по етикет)

  • Събота, 30 Юни 2018 13:29
    Премиера на Маргарита Петкова и хитовата й книга „Тъй рече Виктор“

    На знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея

    Още преди да се е появила като книга, „Тъй рече Виктор“ на Маргарита Петкова стана хит в социалните мрежи. Хиляди последователи на голямата поетеса попиваха поетичното й слово и тръпнеха в очакване на всяко следващо стихотворение за Виктор. А на различни срещи с нея традиционният въпрос беше: „Кога ще излезе Виктор в книга?“. 

    Парче по парче, стих по стих, стихотворение по стихотворение сега пъзелът „Виктор“ е сглобен и стига до читателите в издание на „Персей“.
    Премиерата на „Тъй рече Виктор“ ще бъде на знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. Най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея. Входът на клуба е отворен за всички почитатели на поетесата.

    „Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих. И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично романтичен, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате. Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

    Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, един от големите български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбира, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра. Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

    Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

    Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

    „Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

    Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.

    AFISH.BG

  • Събота, 30 Юни 2018 13:29
    Стресни се, племе закъсняло, от сън дълбок се събуди!

    Събирам в едно думите на двама велики българи, за да не забравяме, че сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители

    Автор: Маргарита Петкова

    Не, не пресилвам. Ние сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители, на онези личности, които с думите и делата си са опазили вярата му, писмеността му, духа му през вековете. Хвала на тези, които са се сетили, че имаме необходимост да ни се напомня ежегодно, дето нито свободата, нито миналото и настоящето са ни дадени даром. И че бъдещето също никой няма да ни го поднесе на тепсийка, а трябва да си го извоюваме сами. Водени от светлите умове, които е родила българска майка юнашка на нашата земя хубава. На думи - нямаме проблем. На дела - не знам. Хвала и на тези, които продължават да държат тази традиция жива. Днес от 10 ч. пред Президентството се състоя кратка по време, но насочена като вектор към бъдещето церемония, на която Президентът поздрави с празника днешните народни будители – учители, дейци на науката и изкуството, общественици и творци. Хора на духа, безсребреници, които милеят за своята родина, а не за територията, на която могат да струпат  блага, облажващи земния им недълъг път. Хора, за които просперитетът на България не е изпразнена от съдържание фраза, а кауза. И заедно с издигането на свещения български трибагреник, видях как се въздига пламъчето на духовността, таз сила нова, което продължава да осветява с негаснещия си огън сърцата и душите ни – от площада пред Президентството до затънтеното планинско селце с останали обитаеми три къщи. Обитаеми от българи, които помнят своя род и език и не се срамят от него.

    Обикновено ме питат около този празник кои са съвременните ни будители. Тръгвам първосигнално да изброявам: от учителя, който държи треперещата ръчица на първокласника, докато с криви ченгелчета пише "мама", през университетския преподавател, дето трябва да разкрие широкия хоризонт на науката или изкуството пред своите студенти, та до творците и обществениците, които дават посоката и сочат пътя напред за цялата нация. На думи добре ми се получава. На дела, т.е., притиснат ли ме в ъгъла да дам поименни примери, усилна пот набраздява челото ми. Не че няма достойни имена. Не че не мога да ги цитирам. Но не е това, което трябва да бъде.

    Български ученици взимат отличия на международни форуми, само че тези новини кой ти ги гледа, по-важно е кой футболист с коя плеймейтка е сменил предишната. Нищо против спорта. Не малко лаврови венци е положил и той в краката на родина ни. Против всенародното отричане на знанията и моженията български съм. Знам, че времената са трудни. Знам, че всеки е загледан в собствената си несрета или насита. Кого да будиш и кой да го буди? Здраво стисналият очи за доброто около него, няма да ги отвори. Няма да чуе мистерията на българските гласове, защото други ритми и думи звучат в ушите му.

    Просто се оглеждам около себе си. Просто като пътувам из България, се взирам в очите на хората. Помръкват, когато иде реч за ежедневието и светват, когато чуят хубава дума. Само че хубавите думи хем малко, хем за кратко. Няма ги огнените слова на Ботев, няма ги камбанните звуци на Добри Чинтулов, няма го пронизващия син поглед на Левски, забравихме суровия въпрос на Паисия "Поради что ся срамиш да се наречеш болгарин?" Ако не сме го забравили, просто го пренебрегваме, подминаваме го - овехтял е и не е в крак с новото време. Защото така ни изнася, защото думите и делата на будителите ни глождят като песъчинка в окото. Като прашинка от счупеното от дявола огледало са и си навиваме на пръста, че грозният свят, който ни заобикаля, е съвсем прекрасен. Лъжем се и се самозалъгваме. По-лесно и по-просто е. А през това време някой държи ръчицата на децата ни и дано Господ му помага те да се научат да пишат правилно. Без грешки. Защото бъдещето е в техните ръце. Ако сме изтървали въжето на камбаната, която буди народната свяст, да подскочим и да го достигнем, пък ако трябва да увиснем всинца на него със страшна сила, но да не позволим искрицата на духа ни да угасне ей тъй, просто защото не ни интересува нищо повече от хляба или черния хайвер.

    Ще се замислим ли кой и от какъв сън дълбок трябва да ни буди? И ще чуем ли звъна на камбаната или ударите на сърцата си, зовящи към духовност и просвещение в бездуховното и безпросветно ежедневие?

    Държа се за думите на Стоян Омарчевски от 1909 г.: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот..."

    Ето този празник ви честитя!

    © Маргарита Петкова

    afish.bg

  • Събота, 30 Юни 2018 13:29
    Дъщерята на Маккейн скочи срещу Доналд Тръмп

    Меган Маккейн, дъщерята на американския сенатор републиканец Джон Маккейн, отдаде почит към покойния си баща чрез остра критика към президента Доналд Тръмп. Без да го назовава поименно, тя го обвини в „евтина реторика” срещу човека, признат за военен герой и именит държавник, предаде Ройтерс. 

    Съгласно предсмъртното желание на Маккейн Тръмп не присъства на погребението. Сред публиката обаче бяха дъщеря му Иванка и съпругът ѝ Джаред Кушнер.

    По време на церемонията американският президент отиде в един от голф клубовете си, близо до Вашингтон и пускаше в "Туитър" текстове на други теми. Дъщерята на Маккейн взе повод от предизборния лозунг на Тръмп „Да направим Америка велика отново”, като заяви, че за баща й Америка винаги е била велика. Бившият американски президент Барак Обама отдаде почит на някогашния си политически съперник, сенатор Джон Маккейн, починал преди една седмица, предаде Асошиейтед прес. 

    В словото си на погребението на републиканеца Маккейн демократът Обама го нарече "изключителен човек, боец, държавник, патриот, олицетворявал най-доброто в Америка". Обама подчерта, че Маккейн е бил консерватор, но е разбирал, че има принципи, които са над политиката, а някои ценности са над партийните интереси. Мнозина американци изказаха възмущението си в социалните мрежи от крайното политизиране на събитието.

Оставете коментар