Петък, 17 Август 2018
Събота, 26 Май 2018 12:01

На Черешова задушница почина художникът Светлин Русев

На 84 години, на Черешова задушница, почина големият български художник, общественик и колекционер на произведения на изкуството Светлин Русев. Академикът е издъхнал в дома си. Тялото му е открито от негов близък роднина, който е отишъл да го види. Столичната галерия „Българи“ представи уникална изложба с платна от „Художниците на поетичната реалност“ – 8 от най-забележителните френски автори на XX век. Откриването бе на 16 май. Красивата експозиция бе подредена лично от Светлин Русев.

Роден е на 14 юни 1933 г. в плевенското село Върбица. Завършва живопис в ВИИИ „Н. Павлович“ през 1959 г. при проф. Дечко Узунов. Член на БКП от 1971 г.

Преподава във ВИИИ „Н. Павлович“ – професор (1975).

Председател на Съюза на българските художници в периода 1973 – 1985 г.

Между 1982 и 1984 г. е първи заместник-председател на Комитета за култура.

От 1985 до 1988 г. е директор на Националната художествена галерия.

В периода 1976 – 1988 г. е член на ЦК на БКП.

Светлин Русев е народен представител в редица Народни събрания до 1989 г. и с листата на БСП в Седмото велико народно събрание през 1990 г. По това време е член на Висшия съвет на БСП[2].

Действителен член (академик) на Българската академия на науките от 2003 г.

Почетен доктор на Шуменския университет.

Член-кореспондент на Академията за изящни изкуства в Берлин (1983). Почетен председател на АИАП в Париж (1982). Почетен член на „Ника-Кай“, Япония (1984). Почетен член на „Кюнстлерхаус“, Виена (1985).

Лауреат на Димитровска награда (1969). Носител е на още много награди за изкуство, между които голямата награда на Съюза на българските художници (1986), награда „Владимир Димитров – Майстора“ (1987), на името на Кирил Петров (1988), награда за портрет Радом – Полша, награда „Габриел Оливие“ – Монако.

Удостоен е с държавно звание Народен художник. Носител на държавната награда „Паисий Хилендарски“.

Поклон пред паметта му!

Свързани статии (по етикет)

  • Събота, 26 Май 2018 12:01
    Цветанов се уреди с леко крив свой портрет. Сам се хвали в мрежата. България ликува!

    Фен на шефа на ПГ на ГЕРБ от Сопот е автор на картината

  • Събота, 26 Май 2018 12:01
    „Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си”

    Откъс от дневника на големия български художник и карикатурист Илия Бешков, който не е галеник на съдбата, а трън в очите на властимащите от два политически режима – от „белия терор” през 1925 г. чак до смъртта си през 1958-а

    Юли, 1950

    Аз съм карикатурист, (в края на краищата) "работата ми" е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на... Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).

    Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се "свободни" хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).

    © Илия Бешков, „Черната тетрадка”

  • Събота, 26 Май 2018 12:01
    За Светлин Русев

    Твърде за кратко бяхме приятели. Твърде за кратко. Говорили са ми неща, които ще продължат да говорят против него. Вярвал съм, съпротивлявал съм се. Докато един ден се срещнахме. Преди година. И вълшебството, наречено приятелство се случи... За кратко... Но и животът е кратък. Колкото да прекосиш пътя от родилния дом до гробищата... Колкото да отидеш от Варна на откриване на изложбата му в София. Или в Бургас...

    На 14-ти юни искаше да отида на нещо, което трябваше да направи за рождения си ден. Каза, че като дойда - ще видя. Той нямаше "бъдещи творчески планове", защото беше плануван от Господ. Вярваше в отвъдното като за част от сегашното ни битие.

    Не се спираше и работеше - чудех се откъде събира толкова енергия. Между изложбите, рисуването, другите изложби, приятелите... Намираше време за всичко. Намираше време да се вълнува. Пишеше книга. За нещата, които са минали през живота му. Послания... Беше щедър - и като художник, и като колекционер. Знаеше какво притежава и се стремеше към още. Най-ненаситният дух, който съм срещал. На 24-ти май си честитихме празника. Не знаех, че е последният ни разговор по телефона - защото другите ни разговори ще бъдат други. Такива, като разговорите ми с мама. Като разговорите ми с татко. Като разговорите ми с Коцето Павлов, като разговорите ми с Иван Динков... Така и не намерих обръщение към него - нито "бай", нито "господин", нито маестро... Не можех и на малко име да се обърна. Казвах му: "Здравей, аз съм"... Е, мое Здравей, с Богом за малко.

Оставете коментар