Четвъртък, 19 Юли 2018
Вторник, 10 Юли 2018 11:41

Кой воюва с нашите читалища?

Днес минах през с. Ивански. Край Шумен. Библиотекарката Димитричка. Съседите... И плачат. Събрали 3 000 лв. После кандидатствали в Министерството на културата. Само че така и нищо не станало. Читалището е построено 1927 г. и завършено 1929...

Дали пък не е довело до някакъв фатализъм изписването на втора година... Ама е изкорубено. Всъщност - ще видите. Село, дало редица професори, учени, писатели... Всъщност не селото - това Читалище ги е създало. Сега по покривите растат дървета. Хващат корени.

И новата сграда - ако въобще може да се говори за нова сграда. Стара сграда, преотстъпена... А читалището е с великолепна сграда. Някога е било с такава... Е, не е голямо като това в Шипка, но за сметка на това е по-изкорубено...

Село Горловка след артилерийски обстрел. Резултатите в с. Ивански не се различават от резултати след война... Ние във война ли сме? И кой воюва с нашите читалища?

Христо Стоянов, фейсбук

Снимки от разбитото читалище в село Ивански

Рзрушената сграда на читалището в Украйна

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 10 Юли 2018 11:41
    Незнание или непонятност на езика

    "Има едни хора по света, уж родени от баща и майка, а всъщност ръчно сътворени от самия Бог…"

    Това е текст за Левски. В него прозирам две обиди - първата е към него, втората обижда Бог. Излиза, че Бог е онанист, който "ръчно произвел" Левски. А за Левски излиза, че е създаден от онанистични забави... Да не говорим за родителите на Васил Иванов Кунчев. Ако бе живяла в момчешка компания Неда Антонова нямаше да напише такова нещо, защото щеше да знае каква обида нанася на Апостола. Цитираният текст е от прехвалената й книга за Левски: "Първият след Бога"... Добре, че не съм израсъл във времето, в което се яде, или чете само това, което си видял в рекламите...

    Писателският занаят, освен всичко останало, е занимание и с езика. Познаване на езика. Понякога хрумката, идеята не са достатъчни. Трябва много, много работа с езика. Защото така се получава, че Аспарух се храни с царевична питка близо хиляда години преди царевицата да дойде от Америка, както прави Вера Мутафчиева... И редица още абсурди... Литературата е познаване на езика, игра с този език. Но, явно и на редактор не е случила, защото всеки Румен Ленидов би забелязал този абсурд, с изключение на... Румен Леонидов...

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Вторник, 10 Юли 2018 11:41
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Вторник, 10 Юли 2018 11:41
    Христо Стоянов пред BIG5: Нови писатели и поети ни заливат със снобска чалга, псевдо дисиденти попиляват литературата

    Младите хора ядат това, което се рекламира по телевизиите. Новите автори са царе на пиара, а не на изкуството. Издателите търсят неща, които могат да пласират много лесно. Те искат да създават илюзорни скандалчета на ниво селска клюка и нищо повече. Георги Господинов, Йордан Евтимов и Стефан Цанев цял живот имитират бунт.

Оставете коментар