Четвъртък, 23 Ноември 2017
Събота, 09 Септември 2017 21:54

За една шепа българи – без юбилейни идеологически импланти

Прочетете анализа на Доц. Дарина Григорова

9 септември е в края на Втората световна война, 10 ноември е на финала на Студената война, след "хибридната война" пак ще има кръгла дата и пак ще е отвън, а ние отвътре ще имаме поводи за разделение, за активни борци, не по-малко активни дисиденти, за скоростно еволюирали в "правилната" посока активисти, за нови стари шамани и прочее рециклиране на политическо битие... Наши дати ли са тези?

За нас се отнасят, нас променят, но наши ли са? Защото с фашизма се борят сериозно организирано чак след 22 юни 1941 година, нищо че антифашисти като Гео Милев загиват още в зората на тази идеология, която се трансформира във всякаква форма на изключителност. Сега на дневен ред е "толерантната изключителност" с атлантически либерален ориентир, успоредна с варварското, ислямисткото чувство за превъзходство над “шайтаните”.

Не са наши тези дати, не са плод на наша държавническа пасионарност, но са част от нашата история и съвремие, част са от нашата съдба, посокосила българи и от двете страни – дали сме жертва от Ястребино до Белене, Народният съд е както денацификация като европейски поствоенен процес на възмездие, така и лично отмъщение. Все някога – час по-скоро, трябва да се помирим, да осмислим отминалото без демонизиране и канонизиране. Защото и стимулирането на българското разделение – своеобразен политически разкол, също е отвън, но и ние лесно поддаваме – за паница леща, за парче грант, за службица на чужди гости при поредния голям брат, за партийна листа и депутатски имунитет – все временни неща срещу вечните.

Поддава интелигенцията, като че ли най-предразположена към чуждопоклонничество, завоалирано наукообразно като “модерно”, “постмодерно” гражданско “мислене” в термини, предложени отвън, не отвътре. Отвътре като че няма потребност да създадеш свой понятиен апарат за обяснение на съвремието. Да си “цивилизован”, значи да се чуждееш филигранно, колкото по-успешно се въплъщаваш в поредния културен и политически идол /идеал е на невръстни години/, толкова повече естетизираш доброволната си асимилация и лагерна принадлежност – към 9-и или към 10-и.

Поразяваща е и късата памет, която се култивира по инерция, дори не осъзнато, от медиите и политическите говорители (обговарят инструкции при “външен” – дистанционен суверенитет). Прескачаме от сраженията на Шипка през август (без да споменаваме, че на прохода се пролива руска кръв до декември, без да се чуе името на генерал Столетов, някак има руска армия по досещане, но е в сянка – медийна сянка, политкоректна), през Съединението на 6 септември (празник на обединените Северна и Южна България, но не и на изоставената Западна България – Македония), към 9 септември срещу 10 ноември (22 септември не предизвиква никакви емоции, добре дошъл неработен ден в циганското лято) и така препускаме до 3 март и пак, и пак – хронични еднодневни баталии.

Насред този нихилистичен кръговрат от дати с имплантирани идеологии, е народът, българинът, който по вярното наблюдение на проф. Николай Генчев “е цар на пасивната съпротива” – исторически имунитет от всякакви системи, “и това ще мине, карай полека”. А именно от този пасивен народ във всяко време, пръснати в различни семейства, се раждат опълченци, поети, будители, един Паисий, един Апостол, шепа априлци (не от пленума). Винаги са малко, но не спират да се раждат, тази шепа е солта на българите, сол, дарена с кръв – не за лагери, не за юбилеи, не за идеологии, за всички.

Източник: glasove.com

 

Оставете коментар