Събота, 18 Август 2018
Неделя, 06 Май 2018 11:13

Дори и в глупостта има мярка - да спреш навреме, за да не оставяш трайно впечатление

Как да сме горди с провинциален парад, на който показваме техника, с която 10 родни мутри могат да ни бият?

"По-лесно е да направиш революция, отколкото парад с ентусиазъм". Думите са на Маяковски.

И няма как да не се сети човек за тези думи, ако има телевизор. Щото всички умни колежки задават само един въпрос - "Вълнувате ли се?" Ееее разбира се, че се вълнувам бе мила, не виждаш ли, че има вълнение и вятър? Казвам това, защото дори и в глупостта има мярка - да спреш навреме, за да не оставяш трайно впечатление. Иначе, да, вълнувам се. Вълнувам се преди всичко от въпроса, кога все пак Свети Георги ще убие змея? Щото много се проточи това убийство... Иначе парадът не е лош. Не ми вдъхва самочувствие по една проста причина - провинциален и неуместен е. Най-малкото, защото всички знаем истината, нима себе си лъжем с тези акробатики?

Защото, уважаеми, аз също искам силна и достойна българска армия, но се сещам за поне 10 родни мутри, които имат повече джипове и по-мощни картечници от настоящата българска армия. И още 10, които имат повече акъл от Хекимян. А това, че на Иво Никодимов са му извадили двата предни долни зъба, е направо TOP! И логично го държат в близък план. Щото е дребен. Ако го снимат отдалеч, нищо няма да се вижда.
Абе искам да кажа, че всичко бе жестоко. Безкрупулно жестоко, спрямо нашето самочувствие. Седиш и се питаш, ами ако военните бяха зъболекари?!
Но все едно, все пак друго е важно. Днес само Георги е важен. И змея, който отмаря в Атон.

Затова, честит празник българи. Без патос и без парад. И знайте, че няма смисъл да се правим на голяма военна мощ. Има смисъл само от Жени Марчева. Имаш ли нея, не ти трябва армия.

Васил Петев, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 06 Май 2018 11:13
    За насекомите, кучета, джендърите и педагогическите школи

    Няма страшно, играйте си, глупостите почти не си личат, пише Васил Петев

  • Неделя, 06 Май 2018 11:13
    Г-жо Фандъкова, а сандалите на Милена?

    Тръгнахме си с Милена късно снощи в дъжда. Полуголи, тя със сандали, аз с гуменки. И един общ чадър.

    В началото настроени със симпатия към света, настроени с уважение един към друг. Всеки бута чадъра към другия - пазим се взаимно, от водата, от мрака.

    Пазим се, ама кратко. Още при първата по-голяма локва завесата започва да се вдига. Аз решавам, че нямам нерви за подобен муден път и смело излизам под мрънкащото небе, докато тя остава леко назад с чадър в ръка.
    - Къде бягаш бе, Василе?
    - Що за въпрос при дъжд?! - недоумявам аз. - Бягам към края, уважаема, към легнало и сухо положение, бягам. Ти къде мислиш, че отивам с толкова кал около мен?
    В този миг тя уцелва локва (уцелва не е най-точния глагол, тъй като то друго освен локви няма, все едно Фики да си уцели стила - то всичко 3/4 - три порции кал, останалото оранжада)
    - Мама ти долна....- по реакцията на Милена разбирам, че този път локвата е била по-дълбока от предходната. - Ауууу, сандалите ми станаха на нищо! Къде е тая Фандъкова бе?! Лелеее..
    - Аре пък и ти сега, за едни сандали, политически въпрос ще правиш!
    - Ма и ти Василе не си добре! Те бяха....- и се почва, с еди каква си кожа, с еди каква си закопчалка, с един какви си ергономични възглавнички...
    Слушам с едно полукълбо недоволството й.
    - Елитен квартал! Къв елитен квартал бе?! Това си е Столипи....

    Мърморенето на Милена се усилва право пропорционално с повишаването на обема на локвите по пътя. Аз от своя страна пък вече съм приел фактите и се опитвам да превърна ситуацията в позитив, докато се самоубеждавам, че това е рядък шанс да походя мокър под летен дъжд, и че това не съм го правил отдавна, а е тъпо, щото именно тези разходки са истинските разходи, а всичко друго е лишено от романтика, а аз имам нужда от малко романтика, тъй като само със зидани чувства трудно се живее, а водата чисти.

    Чисти тя, водата, докато не мине през нея някой забързан задник с Ауди. Тогава спира да чисти и вече само маркира.
    - Ти мислила ли си, какво ще правим, ако завинаги остане нощ и никога не спре да вали? - опитвам се да сменя темата на мислите й аз.
    - Абе ти луд ли си бе? Как ще седим мокри цяла нощ? И аз с тея сандали...- мърмори нервно Милена, докато слаломира межу колчета, локви, автомобили, пропасти и изхвърлени през балкона презервативи - Не можеш ли да напишеш нещо за тая Фандъкова?
    - Кво?
    - Ами...
    - Че няма отношение към сандалите ти? - опитвам се да и помогна аз.
    - Нееее, че...
    Новата локва няма светлоотразителна жилетка, затова се появява от нищото, без обозначение. Следва - цоп, мама ти долна и т.н.
    И така още цял километър. Ред нерви, ред вода, ред псувни, оп, то станало руло Стефани.

    Ами ако никога не спре да вали? - не спирам да се питам аз. - Какво ще правим с толкова много вода?
    - Ще се удавим! - сякаш прочела мислите ми отсича жената - воден змей. - Ще се удавим в тази тъга. Ех тез сандали...пфу!

    П.С. Чете сега Милена написаното и вика:

    Браво бе, аз звяр, а ти романтик. Кой ще повярва? А за сандалите ми, дори въобще не ща да говоря! Толкова мъка има по този свят, Господи - оттегля се боса и натъжена тя на дивана.

    Васил Петев

  • Неделя, 06 Май 2018 11:13
    Васка, ти що си говориш с к..вите бе?

    Влизам вчера вечер в едно известно софийско кафене, оглеждам се за места, няма, тъй като явно още от ранни зори навсякъде е насядал консуматив - полугол, зареден, с надписи по бедрата.
    В далечния ъгъл до пълна маса със силно изразен сливенски дух съзирам свободно столче.
    - Удобно ли е?
    - Що питаш - с класово презрение ме поглежда едно патронче аперол.
    - За да седна - кратък съм аз.
    - То и аз съм свободна. Що не седнеш в мен?
    - Добрия вкус ме лишава от много неща, мила - отново кратко отвръщам аз.
    Патрончето се замисля. Дълги, като мандата на Бойко нокти, нервно защракват по масата.
    - Ама ти си някакъв отворко, а? - все пак стига до някакъв извод патрончето.
    - Дори нямаш идея.
    Поглеждам я по внимателно - дълъг надпис на непознат език покрива дължина от коляното до под лявата й гърда.
    - Ко си ме зяпнал бе?!
    - С научна цел. Това арамейски ли е? - любопитствам аз.
    - Кво?! - леко побеснява аперолчето.
    - Еби.
    - Каквооооо?!
    - Така се казват. Скаридите пред теб. Да не говорим, че късното хапване на скариди не е добро за перисталтиката ти. Може да се изпуснеш.
    - Жоркаааа, тук един селянин ме псува! Говорими за некви сталактити...
    Част от стената се обръща и ме изглежда с отегчен вид.
    - Васка, ти ли си бе? Що си говориш с курвите бе? Идвай и сядай при нас.
    - Раздвоен съм - продължавам да хитрея леко аз, но натъжен излизам от кафенето.

    Еби. Скариди. Какво повече да ви кажа.

    Васил Петев

Оставете коментар