Четвъртък, 19 Юли 2018
Петък, 29 Юни 2018 15:56

Къде остана добрият стар текст под черта? Защо за МОН Берлинската стена още не е паднала?

Тези дни гръмна сензационната иновация – децата ще четат Иван-Вазовия роман „Под игото“ и стиховете на Христо Ботев със специален речник, който ще превежда на учениците архаизмите. Автор е Марин Гинев.

Наглед помощното средство изглежда безобидно и полезно. Речникът дори щял да е безплатен и достъпен онлайн. Нагледно обаче изглежда нелепо да седнеш и да четеш двама от най-великите автори в българската литература с речник, сякаш си хванал книга на датски и тепърва учиш езика.

Заинтригувани репортери направиха редица репортажи по националните телевизии, в които питаха видимо подготвени от учители и родители деца какво да говорят, как приемат придобивката. Те не знаели какво значат някои от думите и си ги превеждали според контекста.

В ерата на Гугъл обаче едва ли кой знае колко младежи ще посегнат към речника, одобрен от МОН. От примерите за свръх сложни думи като „шалвари“ и „бошлаф“ излиза, че или децата са глупави, или разни езиковеди, родители-пуритани и учителки, за които Берлинската стена още не е паднала подценяват за пореден път децата.

В книгите обикновено има т.нар. „текст под черта“. Сиреч, в края на страницата с по-малък шрифт се обясняват непознатите думи. Ако и това не помага – в Гугъл за по-малко от 3 секунди думата вече е преведена, което отново изглежда доста нелепо – да четеш Вазов и Ботев с търсачка в интернет. Важното е да имаме речник. След някоя и друга година може да спестим на второкласниците таблицата за умножение и да ги научим да смятат с калкулатори.

Децата живеят в нова ера, която не включва речници, а Гугъл. Ако това са част от реформите на МОН, то министерството живее с поне 15 години назад във времето, когато търсачките не бяха толкова пълни с информация. А на учениците – честито! Ще имат още едно помагало в чантите, които тежат колкото 2 касетки с домати…

Васил Василев, BIG5

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 29 Юни 2018 15:56
    „Не ми пиши! И тъй тревога в мене има — от паметта ми ти до днес не си изтрит…”

    Три стихотворения от френската поетеса Марселин Деборд-Валмор, изящна представителка на романтизма в литературата

    КАКВО НАПРАВИХТЕ?

    Сърцето си отдала бях на вас,
    а имах вашето в замяна:
    сърцата си сменили бяхме с вас,
    щастливи бяхме всеки ден и час!

    Обратно взехте своето сърце,
    за мене нищо не остана —
    обратно взехте своето сърце,
    а мойто е във вашите ръце!

    Със всеки плод, със всеки аромат,
    със звуците, със цветовете,
    със всеки плод, със всеки аромат
    даряваше ви радостният свят.

    Какво направихте с това накрай,
    о повелителю, кажете?
    Какво направихте с това накрай,
    къде е сбъднатият земен рай?

    Като измъчено от скръб дете,
    напуснато от свойта майка,
    като измъчено от скръб дете,
    във чийто поглед ужас се чете,

    така ме изоставихте сега…
    За мене кой ще се завайка?
    Със пълно безучастие сега
    небето гледа моята тъга!

    Ала за всекиго настъпва ден
    да се почувства сам изцяло,
    за разкаяние настъпва ден,
    за порив стар, отново възроден!

    Ще ме потърсите със страстен зов,
    но всичко в тишина замряло
    край вас ще бъде… Страстният ви зов
    напразно ще нашепва за любов.

    Ще дойдете, изпълнен със мечти,
    пред моята врата тогава;
    какъвто бяхте — същият почти
    ще дойдете, изпълнен със мечти.

    И ще ви кажат: „Вечния покой
    намери тя…“ Със вест такава
    ще ви посрещат всички, ала кой
    ще ви оплаква и съчувства, кой?

    МОЯТА СТАЯ

    Живея на тавана,
    небето гледам аз;
    луната си остана
    стопанката у нас.

    Дори да се почука,
    не ме е грижа „кой?“
    Не идва никой тука,
    ако не идва той!

    Приела самотата,
    цветя бродирам все,
    но как без плач душата
    това да понесе?

    Пред мен звезда сияе
    със бляскави лъчи;
    но бурята, и тя е
    пред моите очи;

    Където той седеше,
    днес никой не седи.
    Бе негов столът, беше
    на двама ни преди,

    а пък сега изглежда
    печално примирен,
    без никаква надежда
    останал като мен.

    РАЗДЕЛЕНИТЕ

    Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
    без теб добрите дни са ласки без любов.
    Да чезна все така в очакване, не мога;
    сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
    Попитай бог дали обичах те безкрай…
    Сега да чуя, че ме любиш, означава
    да слушам райски глас от недостъпен рай.
    Не ми пиши!

    Не ми пиши! И тъй тревога в мене има —
    от паметта ми ти до днес не си изтрит.
    Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
    Същински жив портрет във почерка е скрит.
    Не ми пиши!

    Недей, не ми пиши словата две, които
    не смея да чета; на моето сърце
    ги шепне твоят глас и сякаш упорито
    с целувка стигат те до моето сърце…
    Не ми пиши!

    Превод от френски: Пенчо Симов, „Антология на френската поезия”

    AFISH.BG

  • Петък, 29 Юни 2018 15:56
    „Стреляй горе, стреляй към звездите! Нека паднем честни и свободни.“

    Три стихотворения от безсмъртния Никола Йонков Вапцаров, на когото преди 65 години Световният съвет посмъртно присъжда Почетна награда на мира

    ХАЙДУШКА

    Вятър мята листи пожълтели,
    до три лета не сме били в къщи.
    Булките се мислят овдовели —
    гледат Пирин, пръстите си кършат.

    Не додея ли ни път във тъмно,
    скръб за рожби ли не ни повея.
    Да намериш камен да осъмнеш,
    камен-зглаве, търне за постеля.

    — В къщите протекоха стрехите —
    бурен нивите души, войводо.
    „Стреляй горе, стреляй към звездите!
    Нека паднем честни и свободни.“

    ПЕСЕН

    Над горите,
    над Пирина
    вятър вие.
    Ние тръгнахме
    седмина
    да се бием:
    и зад нас
    остана надалече
    и Пирин,
    и звездната му вечер.

    С зверове
    се криехме в шумака
    и така преминахме
    оттатък.
    И познахме
    сякаш по тревите
    на бащите
    кървите измити.

    И познахме
    сякаш по листата
    майките ни
    где лежат в земята.
    И познахме
    по пръста ръждива,
    първата ни обич
    где почива.

    Тръгнахме седмина
    да се бием.
    Само трима
    върнахме се ние.

    ИМАМ СИ РОДИНА

    Имам си родина и над нея
    денем грее синьото небе.
    Вечер светят звездни полюлеи
    и гаси ги сутрин светъл ден.

    Но когато нощем се завръщам
    на стрехите тъмното поел,
    чувствам как до родната ми къща
    дебне враг в ръката с парабел.

    Учеше ме, майко, ти със притчи
    да обичам всички като теб.
    Бих обичал, майко, бих обичал,
    но ми требва свобода и хлеб.

    © Никола Вапцаров, „Моторни песни”

    AFISH.BG

  • Петък, 29 Юни 2018 15:56
    „Изпрати ме, ако искаш, в ада, но не ме оставяй без любов!”

    Три стихотворения от поета на виното и любовта Евтим Евтимов, който си тръгна от белия свят преди две години и ни остави да прелистваме отново и отново небесната му поезия

    ЧЕРКВА

    Златна черква, казват, е жената,
    от очите на мъже градена.
    Затова греховна или свята,
    нека бъде тя благословена.

    Нека да е болка инаграда,
    нека е началото и края.
    От едната й страна е ада,
    а от другата е седнал рая.

    До светците незавидно-голи --
    грешници. Виновно-невиновно,
    всеки пред олтара й се моли
    за едно причастие любовно.

    А зад нея, сякаш е обятие,
    винаги стои едно разпятие.

    ЖЕНСКА МОЛИТВА

    За какво са тези две ръце,
    ако нямат дяволска магия
    да откраднат нечие сърце
    и от него грехове да пия?

    За какво са тези две очи,
    ако в сладката им изневяра
    виното любовно не горчи
    и безумството не се повтаря?

    За какво съм раждана жена,
    ако няма кой да ме залюби
    под една висока планина
    и за мен дори да се погуби?

    Боже, искам още да съм млада,
    Боже, чуй едничния ми зов:
    - Изпрати ме, ако искаш, в ада,
    но не ме оставяй без любов!

    ЕЛЕГИЯ ЗА ЦЕЛУВКИТЕ

    Целувам те без думи, без преструвки,
    а някой пак отсреща се присмива –
    отиват си човешките целувки
    и чудото им вече си отива.

    Изчезват те през времето ни южни,
    изтъркани, отречени, предишни.
    Били отдавна минало ненужно,
    за нови срещи станали излишни.

    Оставала едничка на земята
    за спомен от вековната заблуда.
    Дано не е целувката позната,
    използвана запърви път от Юда.

    © Евтим Евтимов

    Снимка: © Ивелина Чолакова

    AFISH.BG

Оставете коментар