Понеделник, 22 Април 2019
Петък, 29 Юни 2018 21:16

Що е то държавност и има ли тя почва у нас?

Високото обществено положение прилича на планина, която отдалеч изглежда така правилна по форма и толкова приветлива на вид... Но когато човек се изкачи на върха й, вижда се обкръжен от магарешки тръни и зверове... Емануил Роидис (1835–1904 г.) – гръцки писател, публицист и езиковед.

В Речник на българския език, издание на Българската академия на науките, Институт по български език, т. 4, стр. 569, като смисъл на думата „държавност“ е дадено: „качество на държавен“.
Логично би било да предположим, че това понятие най-плътно би съответствало на структурата, предназначена да осъществява функционирането на публичната власт: законодателна, изпълнителната и съдебна, както и на апарата за нейното прилагане, тоест на самата държава, понеже именно то, като понятие, произлиза от нея и се дефинира посредством характеристиките на държавата.

Точно такава би била процедурата за изясняване що е държавност в нейния български вариант, в случай, че върху територията, обозначена на глобусите с „България“, пулсираше организмът на една нормална държава.
Когато очертанията на тази структура в правно-морален аспект са деформирани, размити и гротескно изкривени, както е понастоящем в България, то, ако сме достатъчно силно мотивирани от желанието да сме частица от нормално, а не от социопатно общество, пред нас има само един вариант как да решим алтернативата, очертана от френско-алжирския революционер Франц Омар Фанон (1925–1961 г.), че „Всяко поколение трябва да открие своята мисия и да я изпълни или да й измени“.

На пълнолетното българско население и от двата пола не се налага да броди през девет земи в десета, за да открие своята мисия. Тя е да разруши настоящата квазидържава, функционираща в угода на едно (псевдо)елитарно малцинство. После, както птиците изграждат гнездата си, сламка по сламка, да издигне конструкцията на държавата България, като преди това се информира кои страни са възприели и имплементирали при тях най-прогресивните форми на народовластие, упражнявани по широкия свят от индивиди с развито чувство за собствено достойнство, готови – ако се наложи, – да следват максимата на Томас Джеферсън (1743–1826 г.), американски философ, държавен и политически деец, президент на САЩ (1801–1809 г.): „Дървото на свободата има нужда от време навреме да се полива с кръвта на патриоти и тирани“.

Концепцията на Шарл Монтескьо (1689–1755 г.), френски просветител и социолог, за разделението на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна; за създаване на система от „тежести“ и „противотежести“ при управлението на една страна, по негово време е била революционна доктрина, чието предназначение е било да отхвърли упражняването на еднолична власт от страна на френския крал, почиваща върху представата за нейния божествен произход.
Повече от два века по-късно тази идея може да служи само за стъпало в развитието на теорията за държавното управление в полза на гражданите. В никакъв случай не последното.
Политическата практика на представителната демокрация, независимо за кой от реализираните в историята нейни варианти става въпрос: парламентарна монархия, либерална демокрация, теологическа демокрация или социалистически тип представителна демокрация, убедително свидетелства, че при всяка форма на този род държавно управление се наблюдава явление в социален аспект, характерно и за предхождащите демокрацията форми на съществуване на държавата.
Това повтарящо се в различните обществено-политически формации явление е наличието на една малобройна част от цялото население в дадена страна, което малцинство е неразривно свързано с властта в държавата – политическа и икономическа. Прието е тези групи да бъдат наричани „елити“. Елити не в смисъл на „най-добри представители“, а в социално-биологичен смисъл – индивиди, които се оказват на върха на социалната и на хранителната верига в своя колектив.

Ето къде е Гордиевият възел, който трябва да бъде разсечен. Веднъж и завинаги!

Неотдавна слушах по радио „Алма матер“ един материал на Ясен Бояджиев от „Дойче веле“. Темата: „Дупките по пътищата в България и Швейцария“. Всъщност статията представляваше своего рода социален пътепис от два различни свята. Как у нас темата за ремонтите на пътищата се е превърнала в дъвка за политиците, които си правят балончета от нея, оцветени или в сладникаво-розово – ГЕРБаджийските пропагандни балони, или в катранено-черно – опозиционната критика. Както изяснява авторът на материала в „Дойче веле“, а и без неговото откритие целокупното българско население е напълно в крак с прозрението, че ремонтите умишлено се правят некачествено – понеже единствена цел от страна на изпълнителите им е да си максимизират печалбите. Държавните пък чиновници, независимо дали на национално или на местно ниво в общините, броят облаците по небето, вместо да се вторачат в качествените индикатори за извършените ремонти. Понеже или участват в схемите за източване на финансовите ресурси – независимо дали са по европейски или национални програми, – или най-малкото са наясно, че набъркат ли се в тресавището да си изпълняват както им е вменено служебните задължения, може и да се окаже, че вече са неподходящи на работните си места.

Там пък, в Швейцария, хората сами решавали какви ремонти да се правят, общинските чиновници само подготвяли за всеки пълнолетен гражданин информационен пакет със снимки на дефектите по пътищата, които би трябвало да бъдат ремонтирани, пък после на общо събрание на желаещите да присъстват на него измежду гражданите, били решавани въпросите за финансирането – чрез гласуване на различните предложения: увеличаване на данъците или теглене на кредит, за който пак солидарно са гаранти всички граждани. Затова и никога не чакат дупките да добият размерите и дълбочината на българските, понеже после ремонтите биха им стрували 10–15 пъти повече.
Най-важното правило в другия, швейцарския свят е, че който политик поеме някакъв ангажимент пред своите избиратели и не го изпълни, никога повече не получава от тях възможност да повтори този трик, сиреч няма шанс отново да заеме публична длъжност. Докато Борисов, Бойко, както припомня журналистът от „Дойче веле“, вече 17 години, откакто е на публични длъжности, все раздава обещания наляво и надясно за оправяне на пътищата, а след ремонтите те отново и отново дефектират. В които мероприятия той си има и много помощници по места. В София например – г-жа Йорданка Фандъкова, която е перфектна илюстрация на мисълта на доайена на чикагската неолиберална икономическа школа проф. Милтън Фридмън, че най-лесно се харчат чужди пари за чужди цели.

В този, нашия, нешвейцарския свят, ние овчедушно търпим тези, на които пак ние заработваме заплатите, да си вършат работата некачествено, да не говорим, че твърде често и доста подозрително дали не и за лична изгода, и отново им позволяваме да залягат в окопите на властта. Именно „окопи“, понеже българският (псевдо)елит се намира в непрекъсната война със суверена си относно допуска до установяване на контрол как те, от сервизната служба на държавната администрация, си изпълняват служебните задължения. В реалния български социум, който не само, че дори не е паралелен на швейцарския, но направо си е устроен по модел „антишвейцарски“, на гражданите им е позволено единствено в изборния ден да си избират кой политически шут да ги забавлява срещу космически хонорари, които шутовете сами си требват.

Авторът на материала Славчо Кънчев е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    "Турски поток" може да доставя газ на Гърция през България

    Има и друг вариант - това е газопроводът „Посейдон“ от Гърция към Италия

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    Руски издания коментират посещението на Медведев в България

    Отзвукът от визитата на руския премиер в България отбелязва промяна в риториката на Борисов

  • Петък, 29 Юни 2018 21:16
    "От днеска нататък българският род история има и става народ!"

    О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин?... Или не са имали Болгаре царство и господарство? Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик..."

    Паисий (1762)

    Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки!
    Тамо вдън горите атонски високи,
    убежища скрити от лъжовний мир,
    место за молитва, за отдих и мир,
    де се чува само ревът беломорски
    или вечний шепот на шумите горски,
    ил на звона тежкий набожнийят звън,
    във скромна килийка, потънала в сън,
    един монах тъмен, непознат и бледен
    пред лампа жумеща пишеше наведен.

    Що драскаше той там умислен, един?
    Житие ли ново, нов ли дамаскин,
    зафанат от дълго, прекъсван, оставян
    и пред кандилото сред нощ пак залавян?
    Поличби ли божи записваше там?
    Слова ли духовни измисляше сам
    за във чест на някой славен чудотворец,
    египтянин, елин или светогорец?
    Що се той мореше с тоя дълъг труд?
    Ил бе философ? Или беше луд?
    Или туй канон бе тежък и безумен,
    наложен на него от строгий игумен?

    Най-после отдъхна и рече: "Конец!
    На житие ново аз турих венец."
    И той фърли поглед любовен, приветен
    към тоз труд довършен, подвиг многолетен,
    на волята рожба, на бденьето плод,
    погълнал безшумно полвина живот -
    житие велико! Заради което
    той забрави всичко, дори и небето!
    Нивга майка нежна първенеца свой
    тъй не е гледала, ни младий герой
    първите си лаври, ни поетът мрачен
    своят идеал нов, чуден светлозрачен!
    и кат някой древен библейски пророк
    ил на Патмос дивний пестинника строг,
    кога разкривал е въз гладката кожа
    тайните на мрака и волята божа,
    той фърли очи си разтреперан, бляд
    към хаоса тъмний, към звездния свят,
    към Бялото море, заспало дълбоко,
    и вдигна тез листи, и викна високо:
    "От днеска нататък българският род
    история има и става народ!"

    Нека той познае от мойто писанье,
    че голям е той бил и пак ще да стане,
    че от славний Будин до светий Атон
    бил е припознаван нашият закон.
    Нека всякой брат наш да чете, да помни,
    че гърците са люде хитри, вероломни,
    че сме ги блъскали, и не един път -
    и затуй не можат нази търпят -
    и че сме имали царства и столици,
    и от нашта рода светци и патрици;
    че и ний сме дали нещо на светът
    и на вси Словене книга да четът;
    и кога му викат:"Българину!" бесно,
    той да се гордее с това име честно.
    Нека наш брат знае, че бог е велик
    и че той разбира българский язик,
    че е срам за всякой, който се отрича
    от своя си рода и при гърци тича
    и своето име и божия дар
    зафърля безумно като един твар.
    Горко вам, безумни, овци заблудени,
    със гръцка отрова, що сте напоени,
    дето се срамите от вашия брат
    и търсите пища в гръцкия разврат,
    и ругайте грешно бакини си кости,
    и нашите нрави, че те били прости!
    Та не вашто племе срам нанася вам,
    о, безумни люде, а вий сте му срам!

    Четете да знайте, що в стари години
    по тез земи славни вършили деди ни,
    как със много кралства имали са бран
    и била велика българската държава;
    как свети Борис се покръстил в Преслава,
    как е цар Асен тук храмове градил
    и дарове пращал; кой бе Самуил,
    дето си изгуби душата във ада,
    покори Дурацо и влезе в Елада;
    четете и знайте кой бе цар Шишман
    и как нашто царство сториха го плян;
    кой би Иван Рилски, чийто свети мощи
    чудеса се славят до тоя ден йоще;
    как се Крум преславний с Никифора би
    и из черепа му руйно вино пи
    и как Симеон цар угрите прогони
    и от Византия приема поклони.
    А тоя беше учен, философ велик
    и не се срамеше от своя език
    и кога нямаше кого да надвива,
    той пишеше книги, за да си почива.
    Четете и знайте, що съм аз писал,
    от много сказанья и книги събрал,
    четете, о, братя, да ви се не смеят
    и вам чужденците да не се гордеят...
    На ви мойта книга, тя е вам завет,
    нека де преписва и множи безчет
    и пръска по всички поля и долини,
    де българин страда, въздиша и гине.
    Тя е откровенье, божа благодат -
    младий прави мъдър, а стария - млад,
    който я прочита няма да се кае,
    който знае нея, много ще да знае."

    Тъй мълвеше тоз мъж, в килията скрит,
    със поглед умислен, в бъдещето впит,
    който много бденья, утринни пропусна,
    но пачето перо нивга не изпусна
    и против канонът и черковний звън -
    работи без отдих, почивка и сън.

    Тъй мълвеше преди сто и двайсет годин
    тоз див Светогорец - за рая негоден,
    и фърляше тайно през мрака тогаз
    най-първата искра в народната свяст.

    © Иван Вазов, „Епопея на забравените”

    Afish.bg

Оставете коментар