Петък, 16 Ноември 2018
Сряда, 11 Юли 2018 11:42

Дисидентството като поза

За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

(Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

ЗАПОВЕД

Не изхвърляйте лайното!
Не го изхвърляйте!
Не го изривайте с лопата!
Не го изривайте!
Не го поглеждайте с омраза!
Не го поглеждайте!
Вземете го в ръцете си!
Вземете го!
Огледайте го хубаво!
Огледайте го!
Вземете чаша със вода!
С вода от планината!
Размийте във водата
лайното живо!
Изпийте чашата с лайното!
Изпийте я!
Повръщайте във скута си!
Повръщайте!
За да си спомняте за цял живот!
За да си спомняте!
За да си спомнят и децата ви!
За да си спомнят!
За да си спомнят и праправнуците ви!
За да си спомнят!
За да си спомнят
вкуса на времето!

Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
Ами, толкоз…

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 11 Юли 2018 11:42
    Писателят умря. Да живее писането!

    Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

    Автор: Иван Голев, Лира

    Всъщност писателят си е жив и здрав. Умря само авторитетът му. Умря способността му да създава паралелни светове, които огромни човешки маси да копнеят да населят и да продължат в тях рода си. Днешният писател е способен на друго – да напише книга, която да бъде заснета на филм, който огромни човешки маси да зяпат, докато ядат пуканки и проверяват смартфона си, а на другия ден са забравили. И да трупа кинти от това.

    Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

    Преди писателят черпеше от живота от първа ръка – ходеше на война, лекуваше хора, сееше царевица или блъскаше в завода. Днес войната е в телевизора, болните се вият безплътно като духове в рекламите за лекарства, ГМО царевицата се сее сама. Писателят не е нужно да ходи никъде, за да наблюдава живота – животът идва при него по кабела и ефира. Видимият свят се скри в невидимата мрежа. И оттам всеки кандидат за слава черпи своето вдъхновение, опит и нравственост, без да си цапа ръцете с житейската кал.

    Макар да изглежда обратното, тук няма място за сръдня. Подобно ангел, в чиято небесна закрила вече никой не вярва, писателят сви криле, скри ги под якето си и се сля с тълпата. Защото днешната тълпа също не е предишната. Днес всеки от нея държи в ръка смартфон и той е неговата книга, неговият глас, неговият ангел и неговата молитвена свещ. Лицето му е озарено не от бледия светлик на хартиените страници, а от електрическото сияние на дисплея. Приликата е голяма. Но разликата е още по-голяма.

    Революцията се състоя. Читателят се превърна в автор. Вековният гнет на писателя, като създател на паралелни светове, които публиката да приема за свои, бе отхвърлен решително и стъпкан с крака. И както обикновено се случва с всяко опразнено място в природата, то бе заето от други присъствия. От есемеси, постове, форуми, коментари, споделяния, от свободно леещо се слово, свързващо отделния човек с други отделни хора. Самотните читатели на книги се превърнаха в общество на свързани едни с други самотни писачи на текстове. Да, тези текстове са в голямата си част истински, автентични и отразяват гласа на народа. Правят го много по-добре от платените и вързани с юзда журналисти, коментатори и анализатори. Писането им е новата литература. Лишена от пудра и грим, директна, без задръжки, удряща право в целта или поне близо до нея. Но и носеща много често стадни характеристики, баналност, първосигналност. Това е гласът на тълпата, но и гласът на самотниците. С всичките им плюсове и минуси.

    Те създават нови Йокнапатофи, параграфи 22, ГУЛА-ци и песни на колелетата. Но не си правят труда да ги обличат в художествена форма, а ги изтръскват от себе си, както кучето – водата от козината си, за да се почувстват облекчени, освободени. Което всъщност прави и писателят. Но онзи, предишният, не създателят на продукти.

    С художествената литература се случи това, което се случи с храната. Тя вече не е месо от току-що заклано животно, пасло в тучни пасища, не е мляко, прясно издоено от крава, не е зеленчуци, свежо откъснати от градината. Тя е хранителен продукт, в който са забъркани соев лецитин, млечен протеин, картофено нишесте, половин дузина Е-та, течен пушек, емулгатори, консерванти, оцветители и, накрая, мононатриев глутамат, за подобряване на вкуса на цялата тази отврат.

    Писането набира сили. Литературата е под въпрос.

    Важното е да се освобождава напрежението.

    Когато писането секне, светът ще бъде идеален.

    (500) DAYS OF SUMMER, (aka 500 DAYS OF SUMMER), from left: Joseph Gordon-Levitt, Zooey Deschanel, 2009. TM & copyright ©Fox Searchlight. All rights reserved/courtesy Everett Collection fotograma 249/ cordon press

  • Сряда, 11 Юли 2018 11:42
    „Отело, мавърът от Валона“ – роман за любовта, която променя хората и историята

    Книгата на най-четения албански писател Бен Блуши ще бъде представена в СУ „Св. Климент Охридски“ на 31 октомври от 16 ч. в Нова конферентна зала

    Най-превежданият, четен и награждаван роман на албански автор излиза в български превод. Това е „Отело, мавърът от Валона“ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) – една книга за любовта, която може да промени не само хората, но и историята.

    Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди прочутата Шекспирова трагедия, в два големи града по онова време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред заплахата на турските нашественици.

    Отело е купен като роб от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става другар в игрите на по-малката му дъщеря Дездемона и израства заедно с нея. Възмъжавайки, чувствата му се променят, но той си дава сметка за дълбоката любов, която изпитва към нея, едва след като биват разделени. Отело е принуден да прекара много години в размирната Валона, като само надеждата да види отново Дездемона и да й се признае в любов му дава сили да живее. Шекспировите герои Отело, Дездемона, Яго и Касио преплитат съдбите си с тези на доктор Стефан Гика, който е обсебен от желанието да намери лек за всички болести, дори и посредством неморални действия, смелото момче Андреа, който се превръща в истински герой за Валона в битките срещу турците, и турския нашественик Хамит, който иска да създаде една нова и по-добра Валона.

    В сблъсъка между тези силни личности се оглеждат вечно актуалните проблеми за силата на човешките предразсъдъци по отношение на цвят на кожата или произход, за вечния културен конфликт между Запада и Изтока, за стремежа да бъдеш приет в определена общност заради вътрешните си качества, а не външните белези, както и проблема за цената на човешкия живот. Но основен герой е Любовта, по-ярка от ревността, предателството и страданието. Бен Блуши успява да улови сложността на човешкия характер и да направи психологически анализ на ситуацията, в която личните отношения пречат на държавните интереси.

    Романът увлича с интересния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата трагедия. Написан с красив и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Бен Блуши е един от най-четените албански писатели днес. Роден е през 1969 г. в Тирана. Завършва албански език и литература в Тиранския университет. През 1999 г. започва политическата му кариера – за няколко месеца заема длъжността на заместник-министър на външните работи, през 2000 г. става префект на област Корча, а през 2001 г. е назначен за министър на образованието. Става депутат в парламента на Албания и е избран в Председателството на Албанската социалистическа партия. През 2008 г. Блуши публикува първия си роман „Да живееш на остров“, който се превръща в едно от най-големите литературни събития в Албания. През 2009 г. излиза следващият му роман – „Отело, мавърът от Валона“, който има изключителен успех и през 2014 г. печели Наградата за литература на Европейския съюз. През следващите години публикува още три романа и един сборник с есета. Произведенията на Блуши разтърсват албанската литературна сцена и се превръщат в своеобразен феномен. Те разглеждат исторически събития, преплитат различни човешки съдби и житейски теми.

    AFISH.BG

  • Сряда, 11 Юли 2018 11:42
    „Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква”

    Неподражаемият Йордан Радичков, който говореше с тенците, създаваше суматоха и плетеше кошници от думите си, в пет цитата от вечните му книги

    "Едно дърво стоеше самотно край пътя и много тъгуваше, че няма приятели. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, но никой не се спираше при него, прелитаха птици, но нито една не се скриваше в клоните му, защото бе още голо. Наблизо минаваше река, ала и тя не се спря нито веднъж при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, за да си приказват заедно из пътя, докато стигнат морето. Минаваха и хора, разбира се, но те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат дори и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат. Тъй беше до пролетта. Щом дойде пролетта, дървото се разлисти, тури си много хубава зелена шапка, но пак си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и тъй като наоколо всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти. Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а сам той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и решиха и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си разказват истории, а дървото слушаше и му бе много приятно, че не е само. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат. Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, но нали из пътя им услужваше със сянката си! Тъй дървото си спечели приятели и разбра, че за да има приятели, то трябва да им дава своята сянка."

    "- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя. - А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. - То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя. - Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е. - Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва."

    „Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него: кихне ли, тя също започва да киха, седнели на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори.

    Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи...“

    "Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти. Трябва ли тогава да убием мухата!"

    AFISH.BG

Оставете коментар