Събота, 15 Декември 2018
Сряда, 18 Юли 2018 10:30

Незнание или непонятност на езика

"Има едни хора по света, уж родени от баща и майка, а всъщност ръчно сътворени от самия Бог…"

Това е текст за Левски. В него прозирам две обиди - първата е към него, втората обижда Бог. Излиза, че Бог е онанист, който "ръчно произвел" Левски. А за Левски излиза, че е създаден от онанистични забави... Да не говорим за родителите на Васил Иванов Кунчев. Ако бе живяла в момчешка компания Неда Антонова нямаше да напише такова нещо, защото щеше да знае каква обида нанася на Апостола. Цитираният текст е от прехвалената й книга за Левски: "Първият след Бога"... Добре, че не съм израсъл във времето, в което се яде, или чете само това, което си видял в рекламите...

Писателският занаят, освен всичко останало, е занимание и с езика. Познаване на езика. Понякога хрумката, идеята не са достатъчни. Трябва много, много работа с езика. Защото така се получава, че Аспарух се храни с царевична питка близо хиляда години преди царевицата да дойде от Америка, както прави Вера Мутафчиева... И редица още абсурди... Литературата е познаване на езика, игра с този език. Но, явно и на редактор не е случила, защото всеки Румен Ленидов би забелязал този абсурд, с изключение на... Румен Леонидов...

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 18 Юли 2018 10:30
  • Сряда, 18 Юли 2018 10:30
    "Литературен вестник" и липсата на морал

    И няма кой да им каже, че графоманът – и стар, и млад – е графоман. Но това е поредната литературна поза, която трябва да имитира литературен скандал, да имитира литературен живот...

    Автор: Христо Стоянов

    Още от създаването на "Литературен вестник" започнах да публикувам в него. Дори преди създаването на вестника. Още в търновския алманах "Янтра" започнах да публикувам, а подир и във вестника. Дори, имам смътен спомен за това, че стихове, които бях изпратил за алманаха, попаднаха директно във вестника. В един от първите му броеве. Бе през близката 1990 година – казвам "близката", защото времето не е толкова далечно, че да забравиш какво е ставало, освен ако не се има предвид ниската историчност и историческа култура на тези, които го присвоиха после това издание.

    Вестникът бе създаден от Мария Георгиева и Никола Инджов, който му стана и първият главен редактор. В един момент обаче новопоявилият се "Демокрация" приватизира вестника. Преди първите приватизации в България. И го оглави Едвин Сугарев. СДС имаше нужда от "фенове" – като погледна назад имам чувството, че СДС бе създадено наистина на принципа на фенклубовете после.

    Вестник "Демокрация" имаше вопиюща нужда от последователи, от интелигенция. Вестник "Литературен вестник" вече бе набрал скорост, четеше се, имаше дискусионни текстове, поезия, която... не се различаваше от "партийната" поезия, излизаща преди в "Литературен фронт", "Пулс", "Народна младеж"...

    И подариха вестника на Едвин Сугарев и Румен Леонидов.

    Имам чувството, че целта на изданието бе да докаже, че графоманията е литература.

    Въпреки че в началото излизаха и сериозни автори, някои дори с леви убеждения. Въобще, какви убеждения можеше да има по онова време, освен отрицаване на нещо, намирисващо на "ляво"...

    А, във вестника дойде и Владо Левчев. Малина Томова по-късно, леко да й е небето. Разбира се, после се присламчиха новите "ноемврийчета" – Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов...

    Верността към СДС и "новите идеи" ги изтласкаха към научни титли, работа в университети, преводи на текстове със съмнителна художествена стойност... Директори на студентски домове...

    След като Едвин им предостави вестника и замина в Монголия, тези момчета решиха, че друго, освен графомания, не може да се публикува. Графомания, воняща на интелектуалност.

    Постепенно кръгът от сериозни автори бе ограничен под предлога, че в литературата вече влизат хора с естетически концепции, създаващи своите естетски групи и кръгове. Така четиримата полуписатели се изтъпанчиха в позата на "Кръга Мисъл", с обща снимка, като всеки бе застанал в нея и приел образа я на Славейков, я на...

    Разбира се, започна и отрицаването на всичко преди тях – от Вазов, който, според тях, бил умрял от газове след преяждане с боб – до отричане на Христо Фотев, който бил плагиат и буквално преписал от "Песните Соломонови".

    Всъщност това го написа "видният учен" и бъдещ лауреат на наградата на името на Христо Фотев. Всъщност, вестникът вече приемаше циничен вид, арогантен и антилитературен.

    Новото "Ноемврийско поколение", по подобие на своите учители, вече имаше свой орган, откъдето громеше всичко, което напомня на литература. Защото литературата за тях е начин на създаване на кариера, в никакъв случай обаче не и на литературни текстове.

    И когато стигнаха заветните си върхове, започнаха да чоплят вестника. И да го делят на "стари" и "млади"...

    И няма кой да им каже, че графоманът – и стар, и млад – е графоман. Но това е поредната литературна поза, която трябва да имитира литературен скандал, да имитира литературен живот...

    Ами, това е...

    На снимката отляво надясно: Бойко Пенчев (вместо Пенчо Славейков), Георги Господинов (вместо Пейо Яворов),  Йордан Ефтимов ( вместо Петко Ю. Тодоров), Пламен Дойнов (вместо д-р Кръстев)

  • Сряда, 18 Юли 2018 10:30
    Анна Заркова с премиера на книгата си "Българската мафия, както я видях"

    "Българската мафия, както я видях" - така е озаглавена най-новата книга на  журналистката Анна Заркова. На 23 октомври предстои премиерата, която ще се състои в клуб "Сити Стейдж" /подлеза на НДК/, от 18.30 часа, съобщава Liberta.

    Родена в София, Анна Заркова завършва Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специалност Българска филология. Работи като коректор в Българската телеграфна агенция (1982–1983), журналист във в. „Ком” (1984–1986), във в. „Транспортен глас” (1987–1989) и др. От 1992 година е отговорен редактор на отдел „Криминален и съдебни новини” във в. „Труд” – изданието, с което се раздели за година, а след това се върна в него, но вече като независим наблюдател.   

    Анна Заркова е носител на званието „Журналист на годината” на в. „Труд” за 1992, 1993, 1997 г. Удостоена е с наградата за смелост „Кристален орел” на Международния съюз на журналистите със седалище Ню Йорк (1998). Носител е и на наградата „Първенец в професията” на международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон (1999). 

    Дългият и трънлив журналистическият път, в търсене на истината и разплитането на сложни криминални казуси, срещат Заркова с много от знаковите фигури на несвършващия преход – от министри и политически лица, през шефове на силови групировки, до овъртолените с тях полицейски началници, директори и обикновени ченгета в структурите на МВР.  

    Рефлексът й за истина и справедливост не остават ненаказани и през 1998 г. Анна Заркова става жертва на покушение – залята е с киселина. Престъплението остава в графа "неразкрити", макар за него да е даден на съд и оправдан синът на уличен в корупция полицай, уволнен след нейна публикация. 
    Житейският път и кариерата на уважаваната журналистка сами по себе си подсказват сюжетите, отговорите и поставените въпроси над тялото на разсъблечената българска мафия. Такава, каквато е в очите на Анна Заркова – "Българската мафия, както я видях"!

Оставете коментар