Сряда, 17 Октомври 2018
Събота, 28 Юли 2018 12:13

Литературна скука

Забелязвате ли колко е скучно в литературата през последните двадесетина години. Двадесетгодишните не забелязват, но по-възрастните... Няма го Максим Наимович с по две рецензии в двата вътрешни джоба на сакото. В левия джоб, близко до сърцето се носеше положителната рецензия, в десния - отрицателната. В зависимост от поръчката. Тогава нямаше компютри, нямаше интернет, за да се прати съответната рецензия до редакцията. Ставаше или по пощата - минимум четири дена от центъра на София до... центъра на София. Шест стотинки билетчето отиване и още толкова - връщане... За евреина е непоносима загуба. И бай Максим сутрин пишеше по две рецензии за една книга, обикаляше любимите редакции - "Литературен фронт", "Пулс", "Пламък", "Септември", "Съвременник", "Дружба", "Родна реч", "Народна младеж" и други литературни издания, а имаше такива, Бога ми... И след кратък насочващ разговор, разбирайки нагласата на Главния редактор за съответен автор, Максим Наимович вадеше рецензията, съответно от левия, или от десния джоб...

А после минаваше един път в месеца в дните за хонорари. Хонорарът за една рецензия бе между петдесет и седемдесет лева - че той и сега е огромен... А Максим Наимович всеки ден печаташе. Трудното бе при неговото писане само преписването на пишеща машина на съответната рецензия, но с отрицателни частици - за десния джоб... После се разгаряха страстите, писателите се събираха в кафенето на "Ангел Кънчев" №5, като в спора се раждаше и истината за рецензиите на Максим Наимович и за това, как веднъж, вместо от левия джоб извадил и предал рецензията от десния джоб. Тогава се намесваше и Партията. Което понякога значеше или Васил Колевски, или Иван Спасов. Станеше ли реч обаче за рецензия за поетеса, пръв бе Иван Спасов. Разбира се, тежката дума имаше и интелектуалецът Венко Христов - единственият критик, приет за член на СБП без издадена книга. Разбира се, появиха се после и Сергей Райков - тоже интелектуалец, Владимир Янев, Георги Янев, Христо Стефанов (него пък го сгази "Зил" осмак, защото се оказа че направил някаква застрахователна компания), Александър Йорданов...

О, Сашо Йорданов, който после от трибуната на Народното събрание черпеше комунистите със студена вода, но не отпи от нея, въпреки опита му да се сближи със семейството на другаря Тодор Живков. Бе през 1988 г., когато той вдигна скандал на "Южна пролет" в Хасково, задето журито пренебрегва книгата на племенницата на Тодор Живков Весела Малеева и я лишава от награда. Тогава Сашо Йорданов я обяви за гениална, за явление в литературата и други такива мазни похвати. Но, все пак, след това се говореше дълго из кафенето, книгите се четяха. Или, както каза тогава един поет, автор на първа книга: "И, ся, кв'о... Издадоха ни в хиляда тираж, ще ни прочетат хиляда завистници, и, нищо... " Тогава се знаеше какъв е и тиражът на завистниците. А сега - тях не ги тиражират. Защото са първо, второ, трето... издание. Навремето, благодарение на критиката, имаше и такива издания: "Първо претопено издание, второ претопено издание... пето претопено издание... ".

Такива "претопени издания" имаше най-много Лъчо Еленков. Поемата "Грамада", която бе издавана като в луксозна бонбониера - лъскави твърди корици, като че ли пияни вишни има в опаковката - се изземваше месец след излизането от книжарниците, претопяваше се и... се издаваше наново. Всъщност, това бе повод по-късно, автори на такива "претопени издания" да претендират за дисидентско място, защото им претопявали книгите. Вярно е, претопяваха ги, но не ги гориха. Единствената горена книга в България бе "Фашизмът" на Жельо Желев, но аутодафето и стъкна Едвин Сугарев пред Президентството... Ох, какви неща имаше тогава. Носталгия по младост. Чудя се сега какво правят младите без такива критици. Вярно сега си имат пиари, клакьори - почти същото. Вместо ЦК на ДКМС си имат "Америка за България", "Отворено общество", проекти и програми... Ама спомени нямат. Спомени. Пък и сега ги оценяват журналисти, по-неграмотни от самите писатели... Но и това е нещо, нали... Пардон, и това е нИщо, нали...

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

  • Събота, 28 Юли 2018 12:13
    Наследниците на бай Тошо управляват само последствията - без да си дават сметка за причините и то само в полза на 10% олигарси

    Слушам нощес интервюто на Стойчо Керев с Тодор Живков във Всяка Неделя на Кеворк от далечната 1997 година в зората на дивия капитализъм. Въпрос на Русев от София, най-вероятно писан и диктуван от самия Кеворкян: Какво означава моралът в “голямата политика”? 

    Бай Тошо отговори: “главният морал на истинския политик е да се свърже с народа, да се слее с народа. Не може да се управлява с последствията, а трябва да се търсят причините”.

    И още по въпроса с морала в политиката от Живков: “Политиката е да се слееш с народа, а не с разни фракции там и новобогаташи и прочие... Моралът в политиката е да се води баланс между интересите на всички, а не само в полза не тия, които са забогатели. Щото народът е 90 на стоте(%), новобогаташите са 5-те на стоте, и други, които преживяват към тях още 5 на 100-те.” 

    Това е накратко философията за управление на бай Тошо. Точно обратната на философията на неговите наследници. Те управляват само последствията - без да си дават сметка за причините и то само в полза на 10-те % олигарси (новобогаташи) и техните хрантутници чиновници и бюрократи.

    Народът в неговите 90 процента е захвърлен на произвола на съдбата. Фундаментална грешка на днешните пишман наследници на мъдрия правешки селянин, която ще се плаща съвсем скоро.

    Николай Бареков, фейсбук

  • Събота, 28 Юли 2018 12:13
    Херман Кох: Трябва да спрем да говорим за толерантност

    Най-успешният холандски писател е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри"

    Херман Кох е сред най-успешните холандски автори. Световното признание идва с романа „Вечерята“ (2009), преведен на 55 езика и само в Европа продаден в над един милион екземпляра. Книгите му са като отрезвяващ шамар за все по-голямата армия от самозабравящи се човеци, напомняйки им, че вървят в грешната посока. На живо, авторът удивлява с умението си да постига не по-малко шокиращ ефект върху събеседника, и то сякаш с езика на улицата и със съвършената простота на общуване, в което няма граници.

    В разговора с Херман Кох, освен за книги, ще стане дума и за толерантността, табутата и автоцензурата, за човешката мотивация, мечтите, спомените и семейството, за лицемерието на вдигнатите завеси, за човека, който трябва да бъде събуден, и дори за бившата холивудска двойка номер 1 – Бранджелина.

    - Не сте за първи път в България, как Ви се струват хората, с които общувате – по-добри, по-спокойни, по-весели, по-умни?

    - Тук съм от няколко часа, затова ми е трудно да направя сравнение. Но това, което харесвам и наистина ми допада, е атмосферата на улицата.

    - Някога страхувал ли сте, че превод може да убие Ваша книга?

    - Всъщност, не. Много лош превод може да увреди книгата, но ако идеята е силна, тя ще оцелее. Много важен е тонът, който има превода на една книга. Затова понякога има много скучни четива, което се дължи именно на превода.

    - Защо хората си налагат табута насила? Защо автоцензурата става все по-силна във времена, за които казваме,че има свобода на словото?

    - Аз не си налагам автоцензура, затова отговорът на този въпрос ми е труден. Понякога хората в Холандия си налагат автоцензура, защото се страхуват да бъдат политически некоректни.

    - Трябва ли да ревизираме разбирането си за толерантност предвид всичко, което се случва около нас и сякаш лошите новини са много повече от добрите?

    - Първата грешка, която хората правят, е че говорят за толерантност. Те казват „Аз съм толерантен“, което означава „Аз толерирам даден тип хора, въпреки че стоя много по-високо от тях“. Това е първото, което ми идва, когато някой заговори за толерантност. Всъщност, тези хора не трябва да толерират никого и нищо, защото всички сме равни, всички сме хора. Разбира се, трябва да има лимит на толерантността, когато някой, който третираш като равен на теб, ти взриви къщата. Тогава трябва да се направи нещо.

    - Какво?...

    - Ако се върнем назад към световната история, ще видим, че тероризмът не е от вчера. Но аз нямам решение за това.

    Спомням си, че когато бях на 18 години, се увличах от някои радикални движения, само за да шокирам родителите си. Не направих стъпката към това да хвърлям бомби или да убия някого, но по онова време бях много отворен към подобна идеология. Не казвам, че е добро, но никога няма да кажа, че не разбирам какво се случва.

    - Казвате, че се интересувате от мотивацията на хората. Каква е Вашата мотивация да минете през различни, макар и близки професии – продуцент, актьор, журналист, сценарист? Знам, че най-добре се чувствате като писател.

    - Имам един единствен мотив – да се преборя с отегчението и скуката. Най-важното за мен е, че когато не пиша, трябва да изляза от това състояние. Честно казано, не съм сред най-работливите хора, не съм работохолик. Просто обичам да пиша сутрин, когато се чувствам най-добре. Моята мотивация е да изкарвам времето си по възможно най-добрия за мен начин.

    Като малък рисувах и това ме правеше щастлив. Сега пиша, и това е нещото, което ме прави щастлив. Писането е доста по-различно и много по-трудно от рисуването, но за мен е ок.

    - Възможно ли е да се върнете пак към рисуването?

    - По-добре да не се залавям с това отново. (Смее се)

    - Синът Ви прочете ли „Вечерята“ и какво е впечатлението му от тази книга? Интересно ми е дали застава зад родителите в този роман или има друго мнение?

    - Все още не я прочел. Той не е много по четенето. След „Вечерята“ чете други мои книги и ги хареса. Но беше чувал толкова много за „Вечерята“, че не пожела да я прочете. Каза, че има чувството, че я познава. Гледа и филмовата версия, която въобще не хареса. Мисля си, че никога няма да прочете тази книга, може би ще се зачете в нея, когато вече ме няма…

    (Във „Вечерята“ две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща и старателно отбягват темата, която ги е събрала – 15-годишните синове на двете двойки са извършили убийство. Положението е сложно и заради факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.)

    - През 2015 г. казвате, че когато видите колекцията от деца на Анджелина и Брад, винаги си задавате въпроса какво би станало с тази колекция, ако двамата се разделят. Сега вълнува ли Ви този въпрос?

    - Не следя живота им, но чух че всички деца са се върнали при Брад Пит и никое не иска да остане при Анджелина. Очевидно е, че децата са направили своя категоричен избор и това ясно показва кой е откачения в двойката.

    - Какво събитие трябва да се случи в Холандия, за да започнат хората да си пускат завесите на домовете? И това би ли могло да бъде тема на Ваша книга?

    - (Смее се) Има известно лицемерие във вдигнатите завеси, защото хората искат да покажат, че няма какво да крият. В последно време обаче обществото се променя, смесват се много култури, особено сред младите хора, и аз съм изпълнен с оптимизъм за всичко.

    - Определено, имате необичайно отношение към героите си, какво е за Вас човека?

    - Най-хубавото, най-великото и най-забавното е, че хората са различни. И това ме прави винаги любопитен да срещам нови хора. Никога няма да ме чуете да кажа за някого, че принадлежи към един или друг тип характер, или че вече съм срещал подобен на него. Така правят само хората, които са отегчени от себе си. Затова в дефиницията за човека трябва да се казва, че той носи нещо интересно в себе си, а понякога самият човек не го знае, затова трябва да бъде събуден.

    Херман Кох е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в София и още шест града - Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.

    Източник:  bTV

  • Събота, 28 Юли 2018 12:13
    За цената на любовта и тъмните дълбини на човешкото сърце

    „След огъня – тих и нежен глас“ е нов роман от Иви Уайлд, един от най-награждаваните английски писатели

    Прочувствен роман за съдбовната връзка между баща и син и за наследството от насилие, което неотменно ги следва, е „След огъня – тих и нежен глас“ от Иви Уайлд, най-добрият британски писател на своето поколение (според „Гранта“) и носител на много литературни награди. Авторката е позната у нас с романа „Всички птици пеят“, получил Наградата за литература на Европейския съюз. Преводът отново е на Емил Минчев, а изданието – на „Персей“.

    Франк и Леон са двама мъже от различни времена, които постепенно осъзнават, че понякога единственото, което научаваш от грешките на родителите си, е как да правиш свои собствени.

    След като любимата му жена го напуска, Франк отива да живее в изолирана къща на брега на океана в Източна Австралия. Опитвайки се да преодолее шока от раздялата и да започне живота си отначало, той се сприятелява с местно семейство и с тяхната седемгодишна дъщеря Сал и става пристанищен работник. Докато се опитва да изгради взаимоотношения с местните жители, Франк разбира, че тази малка сплотена общност крие в сърцето си свежи рани – младо момиче се намира в неизвестност и е обект на активно издирване. Но когато скоро след пристигането му Сал също изчезва, Франк се оказва главният заподозрян и в двата случая. Дали мракът в душата му е изпълзял и във външния свят?

    Четиресет години по-рано: Леон, бащата на Франк, израства в покрайнините на Сидни, работейки в пекарната на родителите си, които са еврейски емигранти от Европа. Принуден да се бори с предразсъдъците на местните хора и с психологическите проблеми на баща си, който е ветеран от Корейската война, талантливият младеж се влюбва в своя красива съученичка, но точно преди двамата да споделят любовта си, Леон е изпратен да служи като войник във Виетнам. Дали ще последва съдбата на баща си и ще остави насилието по време на военните действия да промени завинаги живота и сърцето му?

    Тези две сюжетни линии постепенно се преплитат и се оказва, че житейските съдби на Франк и Леон са неразривно свързани и двамата си приличат много повече, отколкото осъзнават, и между тях съществува дълбока душевна близост, въпреки разстоянието и взаимното неразбиране, които ги разделят. Младата английска писателка Иви Уайлд, носителка на множество британски и международни награди, насища романа си с неочаквани обрати, сложни и умело обрисувани персонажи, психологически реализъм и проникновени наблюдения над човешката природа.

    Една нежна и въздействаща книга за цената на любовта, смисъла на живота и неподозираните дълбини на човешкото сърце.

    Иви Уайлд (р. 1980 г.) е един от най-награждаваните съвременни автори на Великобритания. Тя е носител на Наградата за литература на Европейския съюз, както и на още много други награди, сред които „Майлс Франклин“, „Джон Левелин Райс“, „Енкор“, „Джерууд Фикшън Ънковърд“, „Бети Траск“. Номинирана е за наградите „Коста“, IMPAC, Prix Médicis Étranger.

Оставете коментар