Понеделник, 22 Юли 2019
Петък, 24 Август 2018 07:11

ИЗЛОЖБАТА

(откриване на изложбата на участниците в пленера „Дувари“ в Ловеч)

Заглавието е членувано, не защото това е единствената изложба, на която съм бил тази година. Но е единствената, която по такъв категоричен начин ме изненада. Вярвал съм, и вярвам, че талантът е преди всичко развитие. Или, както постмодерните сега казват, РАЗЛИЧНОСТ… Разбира се, авторите днес са различни един от друг. И това е естествено. И не съвсем. Защото времето оказва своя печат, сближава стилове, естетики. Времето размива границите , но не заличава почерците. Във всички е поставил отпечатък бунтуващият се Двадесети век. Краят на двадесети век. Опитът на всички автори в изложбата да се измъкнат от стереотипите и забраните, да се измъкнат от идеологемите на реализма. Всички знаем за кой реализъм става въпрос. Скоро си правих експеримент – автори от различни времена в литературата как може да се определи времето, в което са живели и писали. Това го има и в живописта, и в музиката, и в литературата. Времето е печатът, ако щете, а авторите са само сертификатът за качество, върху който е поставен този печат.. . До тука с общите приказки.

Но преди всичко ми се иска да кажа нещо много, ама много лично. Познавам се с всички – с изключение на Мартина Караиванова. С всички съм имал личен конфликт – и, надявам се, ще продължавам да имам. Разделяли сме се, карали сме се, дъвкали сме се. И като се вгледам назад в личните отношения с тях мога да кажа, че единственото нещо, което пак ни е сдобрявало и събирало, е изкуството. С никой от тези художници не сме си карали благодарение, или въпреки изкуството. Имам усещането, че присъстваме на една изложба на последните рицари на четката. И, бих казал, от малкото живописци в България, които могат да рисуват. Последните рисувачи в живописта. Последното не е нещо лошо, да знаете. За мен това е критерий. Мисля, че беше първият от десетте Божи заповеди на Салвадор дали: „Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш…

Може би и заради това ще започна със Здравко Палазов – чо-векът, с когото най-много съм се карал от присъстващите тука. Но и кръстникът на сина ми, защото Здравко го кръсти преди 28 години. Сигурно, ако беше прописал, Здравко щеше да бъде най-добрия разказвач на приказки. Имайки предвид първата картина. Тя е в неговия натюрел, неговата разпознаваемост сред ценителите и колекционерите. Но втората, честно, ме изненада. Не би трябвало, защото в колекцията си имам негова абстрактна живописна работа – мразя думата „творба”, защото творбите сме ние, а не това, което създаваме, съперничейки на Твореца. Здравко е станал загадъчен. Че и монохромен някъде. Всъщност, монохромни акценти в картината.
Другата изненада е Владимир Пенев. Един от най-фигуративните автори. Най- нежния от всички – говоря за пре-дишния Владимир Пенев. Човекът, който прави с въздуха всичко. Владо, който превъръща дори въздуха в мираж. Ако трябва да си представим мираж за въздух, то това е Владимир Пенев. Има нещо Николай Райновско – не като рисунък, а като състояние на духа в платната на Владимир Пенев. Нещо от онова Николай Райновско: „О, смугли синове на пустинята, мои далечни братя. Аз не ще разкрия пред очите на бледните съкровените тайни на вашите души”… И изведнъж в тези две картини виждам Владо, който се е разбунтувал срещу самия себе си. Някакси като че ли са му отеснели чадърите, отеснял му е въздухът. Сякаш е съдрал картините с цветове – имам чувството, че започват да пращят, раздирайки предишната ефирност на платната му – исках да се освободя от тази дума, ама, на, влезе…

Разбира се, доайенът е Станимир Видев. Няма да казвам „класикът”, защото ще си помисли, и то с право, че ще му искам нещо… Станимир, който може от, на пръв поглед абстрактна картина, да загатне образ, женска фигура, лице, Дух. Дори не душа, а дух. Защото тука иде реч за духа на Пловдив, а не за душата на Пловдив. Може би един от най-философските художници, които познавам. И същевременно най-потайният. Който, за разлика от почти всички, занимаващи се и правейки изкуство, които искат да се разкрият, да се покажат като на длан, Станимир като че ли иска да се скрие в картините си. И сякаш иска да каже: „Ако толкова искате пък, разберете ме. Станимир рисува, защото ни познава, а не рисува, за да се запознае с другите.
Може би трябваше да започна с момичето в тази изложба. Което се е осмелило да мери четка с хора, които са стигнали до ниво митология – защото и Станьо, и Владо и Здравко са митове вече и това дори те не могат да отрекат. Но Мартина е сериозната заявка в тази изложба – изненада от начало до край. Готова да каже на Малевич, че черен кръг на черен фон може да бъде нарисуван само в България.
Оставям за накрая символичните домакини на пленера. Тихо-мир Тодоров и Мирослав Минчев.
Тридесет километра разстояние между Плевен и Ловеч. Само тридесет километра, които разтопяват естетики. Преобразуват естетики. От пасторалните пейзажи на Тихомир до още по-пасторалните синеви – дали пък имаше такава дума, та още по –пасторалните синеви на Миро. И тъй като тука има двама директори, и то качествени директори на Галерии в страната – Миро и Вальо, ми се иска точно от тука да се започне една инициатива. Знаете, тези, които ме познават, че съм човек на каузите.

Тези дни обикалях читалищата край Плевен. И бях изумен от това, как картини на Кеазим Исинов висях раздрани, надраскани, продупчени и потънали в прах. И никакъв помен от това, че една жива, слава Богу, легенда в живописта, се съсипва. Виждал съм в подобно състояние и каритини на Майстора, на Енчо Принонков и Левиев в Съединение. Не е ли време да се поиска отговорност и да се направи един регистър на картините, собственост на читалищата. И по някакъв начин да се търси възможности те да бъдат поне добре съхранявани. Нека да започнем от тук.

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар