Четвъртък, 21 Март 2019
Петък, 24 Август 2018 07:11

ИЗЛОЖБАТА

(откриване на изложбата на участниците в пленера „Дувари“ в Ловеч)

Заглавието е членувано, не защото това е единствената изложба, на която съм бил тази година. Но е единствената, която по такъв категоричен начин ме изненада. Вярвал съм, и вярвам, че талантът е преди всичко развитие. Или, както постмодерните сега казват, РАЗЛИЧНОСТ… Разбира се, авторите днес са различни един от друг. И това е естествено. И не съвсем. Защото времето оказва своя печат, сближава стилове, естетики. Времето размива границите , но не заличава почерците. Във всички е поставил отпечатък бунтуващият се Двадесети век. Краят на двадесети век. Опитът на всички автори в изложбата да се измъкнат от стереотипите и забраните, да се измъкнат от идеологемите на реализма. Всички знаем за кой реализъм става въпрос. Скоро си правих експеримент – автори от различни времена в литературата как може да се определи времето, в което са живели и писали. Това го има и в живописта, и в музиката, и в литературата. Времето е печатът, ако щете, а авторите са само сертификатът за качество, върху който е поставен този печат.. . До тука с общите приказки.

Но преди всичко ми се иска да кажа нещо много, ама много лично. Познавам се с всички – с изключение на Мартина Караиванова. С всички съм имал личен конфликт – и, надявам се, ще продължавам да имам. Разделяли сме се, карали сме се, дъвкали сме се. И като се вгледам назад в личните отношения с тях мога да кажа, че единственото нещо, което пак ни е сдобрявало и събирало, е изкуството. С никой от тези художници не сме си карали благодарение, или въпреки изкуството. Имам усещането, че присъстваме на една изложба на последните рицари на четката. И, бих казал, от малкото живописци в България, които могат да рисуват. Последните рисувачи в живописта. Последното не е нещо лошо, да знаете. За мен това е критерий. Мисля, че беше първият от десетте Божи заповеди на Салвадор дали: „Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш…

Може би и заради това ще започна със Здравко Палазов – чо-векът, с когото най-много съм се карал от присъстващите тука. Но и кръстникът на сина ми, защото Здравко го кръсти преди 28 години. Сигурно, ако беше прописал, Здравко щеше да бъде най-добрия разказвач на приказки. Имайки предвид първата картина. Тя е в неговия натюрел, неговата разпознаваемост сред ценителите и колекционерите. Но втората, честно, ме изненада. Не би трябвало, защото в колекцията си имам негова абстрактна живописна работа – мразя думата „творба”, защото творбите сме ние, а не това, което създаваме, съперничейки на Твореца. Здравко е станал загадъчен. Че и монохромен някъде. Всъщност, монохромни акценти в картината.
Другата изненада е Владимир Пенев. Един от най-фигуративните автори. Най- нежния от всички – говоря за пре-дишния Владимир Пенев. Човекът, който прави с въздуха всичко. Владо, който превъръща дори въздуха в мираж. Ако трябва да си представим мираж за въздух, то това е Владимир Пенев. Има нещо Николай Райновско – не като рисунък, а като състояние на духа в платната на Владимир Пенев. Нещо от онова Николай Райновско: „О, смугли синове на пустинята, мои далечни братя. Аз не ще разкрия пред очите на бледните съкровените тайни на вашите души”… И изведнъж в тези две картини виждам Владо, който се е разбунтувал срещу самия себе си. Някакси като че ли са му отеснели чадърите, отеснял му е въздухът. Сякаш е съдрал картините с цветове – имам чувството, че започват да пращят, раздирайки предишната ефирност на платната му – исках да се освободя от тази дума, ама, на, влезе…

Разбира се, доайенът е Станимир Видев. Няма да казвам „класикът”, защото ще си помисли, и то с право, че ще му искам нещо… Станимир, който може от, на пръв поглед абстрактна картина, да загатне образ, женска фигура, лице, Дух. Дори не душа, а дух. Защото тука иде реч за духа на Пловдив, а не за душата на Пловдив. Може би един от най-философските художници, които познавам. И същевременно най-потайният. Който, за разлика от почти всички, занимаващи се и правейки изкуство, които искат да се разкрият, да се покажат като на длан, Станимир като че ли иска да се скрие в картините си. И сякаш иска да каже: „Ако толкова искате пък, разберете ме. Станимир рисува, защото ни познава, а не рисува, за да се запознае с другите.
Може би трябваше да започна с момичето в тази изложба. Което се е осмелило да мери четка с хора, които са стигнали до ниво митология – защото и Станьо, и Владо и Здравко са митове вече и това дори те не могат да отрекат. Но Мартина е сериозната заявка в тази изложба – изненада от начало до край. Готова да каже на Малевич, че черен кръг на черен фон може да бъде нарисуван само в България.
Оставям за накрая символичните домакини на пленера. Тихо-мир Тодоров и Мирослав Минчев.
Тридесет километра разстояние между Плевен и Ловеч. Само тридесет километра, които разтопяват естетики. Преобразуват естетики. От пасторалните пейзажи на Тихомир до още по-пасторалните синеви – дали пък имаше такава дума, та още по –пасторалните синеви на Миро. И тъй като тука има двама директори, и то качествени директори на Галерии в страната – Миро и Вальо, ми се иска точно от тука да се започне една инициатива. Знаете, тези, които ме познават, че съм човек на каузите.

Тези дни обикалях читалищата край Плевен. И бях изумен от това, как картини на Кеазим Исинов висях раздрани, надраскани, продупчени и потънали в прах. И никакъв помен от това, че една жива, слава Богу, легенда в живописта, се съсипва. Виждал съм в подобно състояние и каритини на Майстора, на Енчо Принонков и Левиев в Съединение. Не е ли време да се поиска отговорност и да се направи един регистър на картините, собственост на читалищата. И по някакъв начин да се търси възможности те да бъдат поне добре съхранявани. Нека да започнем от тук.

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 24 Август 2018 07:11
    Един от най-честните българи, които познавам

    Писателят Христо Стоянов за човещината и морала на Тодор Кавалджиев

  • Петък, 24 Август 2018 07:11
    "Литературен вестник" и липсата на морал

    И няма кой да им каже, че графоманът – и стар, и млад – е графоман. Но това е поредната литературна поза, която трябва да имитира литературен скандал, да имитира литературен живот...

    Автор: Христо Стоянов

    Още от създаването на "Литературен вестник" започнах да публикувам в него. Дори преди създаването на вестника. Още в търновския алманах "Янтра" започнах да публикувам, а подир и във вестника. Дори, имам смътен спомен за това, че стихове, които бях изпратил за алманаха, попаднаха директно във вестника. В един от първите му броеве. Бе през близката 1990 година – казвам "близката", защото времето не е толкова далечно, че да забравиш какво е ставало, освен ако не се има предвид ниската историчност и историческа култура на тези, които го присвоиха после това издание.

    Вестникът бе създаден от Мария Георгиева и Никола Инджов, който му стана и първият главен редактор. В един момент обаче новопоявилият се "Демокрация" приватизира вестника. Преди първите приватизации в България. И го оглави Едвин Сугарев. СДС имаше нужда от "фенове" – като погледна назад имам чувството, че СДС бе създадено наистина на принципа на фенклубовете после.

    Вестник "Демокрация" имаше вопиюща нужда от последователи, от интелигенция. Вестник "Литературен вестник" вече бе набрал скорост, четеше се, имаше дискусионни текстове, поезия, която... не се различаваше от "партийната" поезия, излизаща преди в "Литературен фронт", "Пулс", "Народна младеж"...

    И подариха вестника на Едвин Сугарев и Румен Леонидов.

    Имам чувството, че целта на изданието бе да докаже, че графоманията е литература.

    Въпреки че в началото излизаха и сериозни автори, някои дори с леви убеждения. Въобще, какви убеждения можеше да има по онова време, освен отрицаване на нещо, намирисващо на "ляво"...

    А, във вестника дойде и Владо Левчев. Малина Томова по-късно, леко да й е небето. Разбира се, после се присламчиха новите "ноемврийчета" – Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов...

    Верността към СДС и "новите идеи" ги изтласкаха към научни титли, работа в университети, преводи на текстове със съмнителна художествена стойност... Директори на студентски домове...

    След като Едвин им предостави вестника и замина в Монголия, тези момчета решиха, че друго, освен графомания, не може да се публикува. Графомания, воняща на интелектуалност.

    Постепенно кръгът от сериозни автори бе ограничен под предлога, че в литературата вече влизат хора с естетически концепции, създаващи своите естетски групи и кръгове. Така четиримата полуписатели се изтъпанчиха в позата на "Кръга Мисъл", с обща снимка, като всеки бе застанал в нея и приел образа я на Славейков, я на...

    Разбира се, започна и отрицаването на всичко преди тях – от Вазов, който, според тях, бил умрял от газове след преяждане с боб – до отричане на Христо Фотев, който бил плагиат и буквално преписал от "Песните Соломонови".

    Всъщност това го написа "видният учен" и бъдещ лауреат на наградата на името на Христо Фотев. Всъщност, вестникът вече приемаше циничен вид, арогантен и антилитературен.

    Новото "Ноемврийско поколение", по подобие на своите учители, вече имаше свой орган, откъдето громеше всичко, което напомня на литература. Защото литературата за тях е начин на създаване на кариера, в никакъв случай обаче не и на литературни текстове.

    И когато стигнаха заветните си върхове, започнаха да чоплят вестника. И да го делят на "стари" и "млади"...

    И няма кой да им каже, че графоманът – и стар, и млад – е графоман. Но това е поредната литературна поза, която трябва да имитира литературен скандал, да имитира литературен живот...

    Ами, това е...

    На снимката отляво надясно: Бойко Пенчев (вместо Пенчо Славейков), Георги Господинов (вместо Пейо Яворов),  Йордан Ефтимов ( вместо Петко Ю. Тодоров), Пламен Дойнов (вместо д-р Кръстев)

  • Петък, 24 Август 2018 07:11
    Ами сега ООН какво ще прави? Ами Брюксел и всички тия Биволи?

    Ами сега ООН какво ще прави... Ами Брюксел зеле ли ще претака...

    Оказа се, че момичето просто не е разследваща журналистка, а просто красиво момиче, което хваща око...

    А всички тия Биволи, малачета, стада журналисти, които пищяха тъй, сякаш тях изнасилват заради техните журналистически разкрития като например колко са жълти гащичките на Венета Райкова, или пък с кого спи Азис под светналия поглед на Самуил...

    Ако за всяко изнасилено момиче в България се вдигне такава международна олелия, отдавна да бе решен проблемът с престъпността в България... Давайте, братя журналисти. И вие, сестри журналистически... Колко прах ви трябва да си посипете главите...

    А, и да попитам - подмокряхте ли гащички докато писахте с такова сексуално удоволствие за убитата Виктория, леко да му е небето на момичето...

    Господи, един труп, пък цяла гилдия журналисти храни, че ги и носи в галоп...

    Ами, толкоз...

    Христо Стоянов, facebook

Оставете коментар