Понеделник, 22 Април 2019
Неделя, 13 Януари 2019 16:37

Къде е Бог? А къде е Човекът? - От Вапцаров за Мария Ласкин.

Такива като Мария Ласкин застреляха Таланта. Утре същите те могат да убият и вас.

Мисля, че Николай Чернишевски бе казал, че ако един талант не се проявява в истината, той неминуемо е погубен.

Сетих се за тези негови думи покрай изказването на някаква дама с име Мария Ласкин в "168 часа". Същата дама казала, че "Вапцаров е некадърник, написал точно три свестни неща сред купища боклук, но нарочен от соц. пропагандата за добър поет".

Не знам, защо толкова ме заболя душата от тези думи на дамата Ласкин. Защото, харесвам работата на Вапцаров, защото съм "соц пропаганда" или просто защото всеки път като видя, че злобата поощрявано марширува по главите ни, и ми става болно. И малко страшно, също ми става.

Къде е Бог бе мили хора? Защо допуска опит за убийство след смъртта? А литературната критиката, тя поне къде е? А хората, те къде са? Защо мълчат? Защо тази дама си позволява да говори така за Вапцаров? Нима не разбирате, че тя реално обижда и вас? Защо я публикуват медии с претенции? Ами нима и те не разбират, че същата тази Ласкин, утре така с пълна лекота, може и да убива. Хора - да убива. Не, не съм краен. Уверен съм в думите си. Кой мислите разстреля Вапцаров? Лица, като Мария Ласкин. Съвсем истински, с пушки. Такива същите като нея, не по-различни.

Защото да убиваш таланта е възможно най-чудовищното проявление на Дявола, пичове. Равнозначно с това да убиваш човека. И още по-страшно дори - равностойно на това да убиваш Живота въобще.

Чудите се после, защо дете било заклано, жена изнасилена и зверски убита, защо дюните били изравнени, защо нещастното кученце било зверски влачено, защо майка изхвърлила бебето си на боклука....Ами защото няма хора бе, хора, затова. Защото дори и да ги има, тях все едно ги няма. Има само Мария Ласкин. А тя, горката, стреля! От личен дефицит ли, от комплекси ли, от елементарна злоба ли, няма значение, тя стреля и убива - Вапцаров, вас, мен, таланта, литературата, историята, всичко убива. И по-всичко е готова да стреля.

А пак Чернишевски е казал, че в живота има само едно несъмнено щастие - да живееш за другия. Аз бих добавил само - или чрез таланта на другия. Иначе веригата се къса, пичове. И накрая - всички сме мъртви.

Васил Петев

От Вапцаров (за Мария Ласкин):

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

Никола Йонков Вапцаров

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар