Петък, 21 Септември 2018
Петък, 22 Декември 2017 18:44

Обидно е, но да си обиден не стига. Нужен е реванш!

Реванш за кражбите, униженията, пропуснатите възможности и за предварително загубено бъдеще

Обидно е, но да си обиден не стига. Нужен е реванш!

Реванш за мрънкащата, като лигав кокер Фандъкова. Реванш за целия държавен "интелект", който е способен да смени с грозни плочки пространството пред НДК срещу 50 млн.лв, но е абсолютно неспособен в навечерието на 2018 година да ти осигури топла вода и парно. Реванш за унижението 15 години някакво лице без образование, но накичено с титли като пародийна елха, да ми обяснява със селски примери, колко много било направило за мен. Реванш за самозапалилите се десетки българи, които удобно забравихме и погребахме в статистиката. Реванш за кражбите и изчезналите милиони. Реванш за публичните унижения, които настоящата политическа класа разнесе, като зараза по време на безмислените си воаяжи по света. Реванш за хилядите умиращи по болниците, и другите хиляди, които не могат да си платят лекарството, за да изкарат поне още седмица в този неблагодарен и ненавиждащ човека свят. Реванш за глупостите и наглите физиономии, които всеки ден бълват неграмотност и дълбок емоционален провинциализъм от ТВ екраните. Реванш за достойнстовото на този полуизчезнал народ. Реванш за пропуснатите възможности и за предварително загубено бъдеще.

Реванш, но не като отмъщение, а като прераждане.

Всички ние трябва да се родим наново. И това е единственият ни шанс. Просто защото отдавна сме мъртви.

Амин.

Васил Петев

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 22 Декември 2017 18:44
    "Ако им кажа, че се казвам Свобода на словото, ще ми скъсат gaza!"

    В известното по цял свят село Дебнево, старата кухничка се намира точно над старата маза - (аз не знам какво погрешно впечатление съм оставил у мнозина от вас, чрез писанията си във фейсбук, но трябва да ви призная, че реално съм доста плашлив, особено що се касае до духове) - та, една лятна нощ докато лежа аз на старото легло в старата кухничка, която се намира точно над старата маза, все по-осезаемо започвам да чувам приглушени гласове (нормално, ще кажат хората които ме познават, но този път няма да са прави, щото гласовете си звучаха напълно истински).

    Сега.

    Ясно е, че първата ми реакция бе да се покрия с чаршаф, правейки се на Иван Костов в Агенцията за следприватизационен контрол, сиреч, няма ме! Добре, ама това очаквано не помогна. И гласовете не спряха. Нищо не им се разбираше, но през цялото време се чуваше едно дълго и приглушено бучене...бууууууу, или нещо такова.

    Покрих се аз за известно време, като беглец от Спецпрокуратурата, но скоро ми писна и реших да сляза в мазата за да проверя, що за изрод се крие долу. Бавно, с фенерчето на айййфонаааа в ръка влязох в тясното каменно помещение и рязко натиснах ключа на лампата.
    Веднага я видях, братче. Опърпана, задържаща вода и спомени, седи сама върху едно празно буре, люпи семки и си мърмори.
    - Кво праиш тука ма?! - подкарвам я аз със стрес веднага.
    - Крия се.
    - От кого се криеш ма?
    - От теб.
    - Що от мен бе?
    - За да не ме освободиш.
    - Аз ли бе? Ти луда ли си! Да не съм Петя Дикова?!
    - Що, Петя? - пита тя.
    - А що, не? - отговарям аз.

    Бях я виждал само веднъж преди това. И то съвсем за кратко. Бе дошла на някаква командировка у нас. По обмен на идеи. Твърдеше, че много и харесва в България и щяла да си строи къща в Бояна. Оказа се обаче, че лъже. Остана в София само 2 седмици и после безследно изчезна. Първо помислих, че се е прибрала у дома на Запад. А сега се оказа, че люпи семки върху бурето в мазето на дядо ми Васил.

    - Отиди и се предай сама - след кратко мислене я посъветвах аз.
    - На кого? Никой не ме ще.
    - Опитай с Гешев - разумно подхвърлям аз.
    - Офффф - измуча тя и продължи да си ломоти на своя приглушен и неразбираем език. - Ще ми трябват и нови документи. Фалшиви. Налага се да си сменя името, щото с това име у вас ще ме вкарат на Г. М. Димитров.
    - И как искаш да се казваш?
    - Свобода Бъчварова.
    - Що пък Свобода Бъчварова?!
    - Ама Василе, ти идиот ли си бе?! Ако им кажа, че се казвам Свобода на словото ще ми скъсат гъза бе, мойто момче - отсича нервно тя, докато изплюва люспа грозде на пода.

    П.С. От тогава живеем заедно. Не си говорим, за да няма скандали. Тя в мазето, а аз в кухнята.
    Абе кво знаете вие за любовта...

    Васил Петев, фейсбук

  • Петък, 22 Декември 2017 18:44
    За насекомите, кучета, джендърите и педагогическите школи

    Няма страшно, играйте си, глупостите почти не си личат, пише Васил Петев

  • Петък, 22 Декември 2017 18:44
    Г-жо Фандъкова, а сандалите на Милена?

    Тръгнахме си с Милена късно снощи в дъжда. Полуголи, тя със сандали, аз с гуменки. И един общ чадър.

    В началото настроени със симпатия към света, настроени с уважение един към друг. Всеки бута чадъра към другия - пазим се взаимно, от водата, от мрака.

    Пазим се, ама кратко. Още при първата по-голяма локва завесата започва да се вдига. Аз решавам, че нямам нерви за подобен муден път и смело излизам под мрънкащото небе, докато тя остава леко назад с чадър в ръка.
    - Къде бягаш бе, Василе?
    - Що за въпрос при дъжд?! - недоумявам аз. - Бягам към края, уважаема, към легнало и сухо положение, бягам. Ти къде мислиш, че отивам с толкова кал около мен?
    В този миг тя уцелва локва (уцелва не е най-точния глагол, тъй като то друго освен локви няма, все едно Фики да си уцели стила - то всичко 3/4 - три порции кал, останалото оранжада)
    - Мама ти долна....- по реакцията на Милена разбирам, че този път локвата е била по-дълбока от предходната. - Ауууу, сандалите ми станаха на нищо! Къде е тая Фандъкова бе?! Лелеее..
    - Аре пък и ти сега, за едни сандали, политически въпрос ще правиш!
    - Ма и ти Василе не си добре! Те бяха....- и се почва, с еди каква си кожа, с еди каква си закопчалка, с един какви си ергономични възглавнички...
    Слушам с едно полукълбо недоволството й.
    - Елитен квартал! Къв елитен квартал бе?! Това си е Столипи....

    Мърморенето на Милена се усилва право пропорционално с повишаването на обема на локвите по пътя. Аз от своя страна пък вече съм приел фактите и се опитвам да превърна ситуацията в позитив, докато се самоубеждавам, че това е рядък шанс да походя мокър под летен дъжд, и че това не съм го правил отдавна, а е тъпо, щото именно тези разходки са истинските разходи, а всичко друго е лишено от романтика, а аз имам нужда от малко романтика, тъй като само със зидани чувства трудно се живее, а водата чисти.

    Чисти тя, водата, докато не мине през нея някой забързан задник с Ауди. Тогава спира да чисти и вече само маркира.
    - Ти мислила ли си, какво ще правим, ако завинаги остане нощ и никога не спре да вали? - опитвам се да сменя темата на мислите й аз.
    - Абе ти луд ли си бе? Как ще седим мокри цяла нощ? И аз с тея сандали...- мърмори нервно Милена, докато слаломира межу колчета, локви, автомобили, пропасти и изхвърлени през балкона презервативи - Не можеш ли да напишеш нещо за тая Фандъкова?
    - Кво?
    - Ами...
    - Че няма отношение към сандалите ти? - опитвам се да и помогна аз.
    - Нееее, че...
    Новата локва няма светлоотразителна жилетка, затова се появява от нищото, без обозначение. Следва - цоп, мама ти долна и т.н.
    И така още цял километър. Ред нерви, ред вода, ред псувни, оп, то станало руло Стефани.

    Ами ако никога не спре да вали? - не спирам да се питам аз. - Какво ще правим с толкова много вода?
    - Ще се удавим! - сякаш прочела мислите ми отсича жената - воден змей. - Ще се удавим в тази тъга. Ех тез сандали...пфу!

    П.С. Чете сега Милена написаното и вика:

    Браво бе, аз звяр, а ти романтик. Кой ще повярва? А за сандалите ми, дори въобще не ща да говоря! Толкова мъка има по този свят, Господи - оттегля се боса и натъжена тя на дивана.

    Васил Петев

Оставете коментар