Сряда, 20 Юни 2018
Понеделник, 28 Май 2018 15:43

За Светлин Русев

Твърде за кратко бяхме приятели. Твърде за кратко. Говорили са ми неща, които ще продължат да говорят против него. Вярвал съм, съпротивлявал съм се. Докато един ден се срещнахме. Преди година. И вълшебството, наречено приятелство се случи... За кратко... Но и животът е кратък. Колкото да прекосиш пътя от родилния дом до гробищата... Колкото да отидеш от Варна на откриване на изложбата му в София. Или в Бургас...

На 14-ти юни искаше да отида на нещо, което трябваше да направи за рождения си ден. Каза, че като дойда - ще видя. Той нямаше "бъдещи творчески планове", защото беше плануван от Господ. Вярваше в отвъдното като за част от сегашното ни битие.

Не се спираше и работеше - чудех се откъде събира толкова енергия. Между изложбите, рисуването, другите изложби, приятелите... Намираше време за всичко. Намираше време да се вълнува. Пишеше книга. За нещата, които са минали през живота му. Послания... Беше щедър - и като художник, и като колекционер. Знаеше какво притежава и се стремеше към още. Най-ненаситният дух, който съм срещал. На 24-ти май си честитихме празника. Не знаех, че е последният ни разговор по телефона - защото другите ни разговори ще бъдат други. Такива, като разговорите ми с мама. Като разговорите ми с татко. Като разговорите ми с Коцето Павлов, като разговорите ми с Иван Динков... Така и не намерих обръщение към него - нито "бай", нито "господин", нито маестро... Не можех и на малко име да се обърна. Казвах му: "Здравей, аз съм"... Е, мое Здравей, с Богом за малко.

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 28 Май 2018 15:43
    „Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш…”

    Откъс от романа „Слепота” на Нобеловия лауреат за 1998 г. Жозе Сарамаго, който ни напомня, че слепите очи понякога са по-зрящи от виждащите и че слепотата е по-страшна, когато идва отвътре

    Всеобщата радост се замени от нервност, Ами сега какво ще правим, беше попитало момичето с тъмните очила, аз няма да успея да заспя след случилото се, Никой няма да успее, смятам, че трябва да продължим да седим тук, каза възрастният с черната превръзка, прекъсна се, сякаш все още се колебаеше, но после завърши, И да чакаме. Зачакаха. Трите пламъчета на лампата осветяваха кръга от лица. В началото си говориха оживено, искаха да разберат как точно се беше случило, дали промяната се е проявила само в очите, или е усетил нещо и в мозъка, после малко по малко думите замряха, в даден момент първият ослепял се сети да каже на жена си, че на другия ден ще се приберат в дома си, Но аз все още съм сляпа, отвърна тя, Няма значение, аз ще те водя, само който се намираше там и следователно чу със собствените си уши, можеше да разбере как в толкова прости думи можеха да се съчетаят толкова различни чувства, като това да закриляш, да проявяваш гордост и властност. Вторият, който възвърна зрението си, късно през нощта, когато олиото в лампата вече свършваше и едвам мъждукаше, беше момичето с тъмните очила. През цялото време беше стояла с отворени очи, сякаш зрението трябваше да влезе през тях, а не да се възстанови отвътре, внезапно каза, Струва ми се, че виждам, беше по-добре да е благоразумна, не всички случаи са едни и същи, дори обикновено се казва, че няма слепота, а слепи, макар че опитът на времето ни доказа, че няма слепи, а слепота.

    Тук вече са трима зрящите, ако се появи още един, ще станат мнозинство, но дори и радостта от връщането на зрението да не беше споходила останалите, животът за тях щеше да стане по-лесен, а не агонията, която беше до днес, вижте само състоянието, до което стигна онази жена, като скъсана струна, като пружина, която вече не издържа на напрежението, на което постоянно е била подлагана. Може би затова тъкмо нея прегърна първо момичето с тъмните очила, тогава кучето, облизало сълзите, не знаеше на коя първо да се притече, тъй като и двете плачеха. Втората прегръдка беше за възрастния с черната превръзка, сега ще узнаем в действителност колко струват думите, толкова ни трогна онзи диалог от по-предишния ден, от който се роди хубавата уговорка, че тези двамата ще заживеят заедно, ала сега ситуацията се промени, момичето с тъмните очила има пред себе си стар човек, когото вече може да види, край на емоционалните идеализации, на измамната хармония на пустинния остров, бръчките са си бръчки, плешивостта си е плешивост, няма разлика между една черна превръзка и едно сляпо око, това й казва той, но с други думи, Погледни ме хубаво, аз съм човекът, с когото каза, че ще живееш, а тя отвърна, Добре те познавам, ти си човекът, с когото живея, в крайна сметка има думи, които струват повече, отколкото са искали да изглеждат, а тази прегръдка струва колкото тях. Третият, който си възвърна зрението, когато утрото започваше да просветва, беше лекарят, сега вече нямаше място за съмнение, да си върнат зрението и останалите беше въпрос на време. С

    лед като минаха естествените и предвидими изблици, за които предварително дадохме достатъчно информация и сега не виждаме необходимост да повтаряме, макар и да става дума за главните герои в този истинен разказ, лекарят отправи въпроса, който чакаше, Какво ли става навън, отговорът дойде от самата сграда, където се намираха, от долния етаж някой излезе на площадката с викове, Виждам, виждам, ако така вървят нещата, слънцето ще изгрее над един празничен град.

    © Превод от португалски: Вера Киркова

  • Понеделник, 28 Май 2018 15:43
    За момичето, което поне прочете Вапцаров

    Някаква чалгаджийка пуснала песен по стихове на Вапцаров. Това бе обявено като терористичен акт срещу поета - като че ли не е терористичен акт изправянето му в Гарнизонното стрелбище и неговият разстрел. Апропо, Вапцаров не е разстрелян за това, че е поет, а заради това, че... е участвал в терористични групи. (По тогавашното законодателство. И Франсоа Вийон не го обесват заради стиховете, а заради това, че е обирал и убивал пътници по пътищата на Франция)... За тероризма - толкоз. Но аз се питам дали не е терористичен акт над Вапцаров и неизразителното четене на стиховете му в училище, сричането на тези стихове. Да попитам и всеки, четящ тези редове да сложи ръка на сърцето си и да си признае колко пъти след завършване на средното си образование е разтворил стихосбирката на Вапцаров...

    Не е ли терористичен акт фактът, че не се сещаме за него. Аз лично смятам, че това е тероризъм. А една чалгаджийка е отворила книгата, впечатлила се е и... е изпяла стиховете. Относно музиката - толкова може, толкова прави. Да се наеме някой и да направи друга музика - силна, въздействаща. Музика, която ще заглуши чалгата и ще ни накара да запеем "Предсмъртно"... Забравата на Вапцаров е тероризъм, не неговия прочит - наричат го някои "Нов прочит на произведението"... А не е ли тероризъм забравените му бюстове, затрупани с курешки, изчегъртаните букви по паметните плочи, хербаризираните венци и цветя, несменяни от няколко години... И всички тези скачат срещу едно момиче, което е прочело Вапцарово стихотворение... Смененото име с някой нов демократ на улици, площади и училища... Смяната на стиховете за изучаване в училище, защото как сега да преподадеш стихотворение, в което има стихове: "Терорът долу...Съюз със СССР"... Какво става с нас...

    Та ние какво направихме за Вапцаров, че тръгнахме да съдим единственото момиче, което е направило песен по негови стихове... Всъщност нямаме право да се възмущаваме, защото това момиче е продукт на нашата култура, нашето отношение към Вапцаров. Та тя няма представа за друга музика, освен за музиката, която са слушали родителите й, съседите й, на улицата, в детската градина нейните учителки, нейните учители в основното училище, в средното, в... може и висше да учи, откъде да знаеш... Това момиче, което е запяло стиховете на Вапцаров е същото това момиченце, което сме завели на чалготека и е наша дъщеря... Какво искаме от това момиче. Не е ли по-добре да се погледнем в огледалото. И, още по-страшното, да сложим ръка на сърцето и да си признаем, че така Вапцаров ни харесва повече, нали...

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Понеделник, 28 Май 2018 15:43
    На Черешова задушница почина художникът Светлин Русев

    На 84 години, на Черешова задушница, почина големият български художник, общественик и колекционер на произведения на изкуството Светлин Русев. Академикът е издъхнал в дома си. Тялото му е открито от негов близък роднина, който е отишъл да го види. Столичната галерия „Българи“ представи уникална изложба с платна от „Художниците на поетичната реалност“ – 8 от най-забележителните френски автори на XX век. Откриването бе на 16 май. Красивата експозиция бе подредена лично от Светлин Русев.

Оставете коментар