Петък, 19 Октомври 2018
Неделя, 29 Юли 2018 12:58

Г-жо Фандъкова, а сандалите на Милена?

Тръгнахме си с Милена късно снощи в дъжда. Полуголи, тя със сандали, аз с гуменки. И един общ чадър.

В началото настроени със симпатия към света, настроени с уважение един към друг. Всеки бута чадъра към другия - пазим се взаимно, от водата, от мрака.

Пазим се, ама кратко. Още при първата по-голяма локва завесата започва да се вдига. Аз решавам, че нямам нерви за подобен муден път и смело излизам под мрънкащото небе, докато тя остава леко назад с чадър в ръка.
- Къде бягаш бе, Василе?
- Що за въпрос при дъжд?! - недоумявам аз. - Бягам към края, уважаема, към легнало и сухо положение, бягам. Ти къде мислиш, че отивам с толкова кал около мен?
В този миг тя уцелва локва (уцелва не е най-точния глагол, тъй като то друго освен локви няма, все едно Фики да си уцели стила - то всичко 3/4 - три порции кал, останалото оранжада)
- Мама ти долна....- по реакцията на Милена разбирам, че този път локвата е била по-дълбока от предходната. - Ауууу, сандалите ми станаха на нищо! Къде е тая Фандъкова бе?! Лелеее..
- Аре пък и ти сега, за едни сандали, политически въпрос ще правиш!
- Ма и ти Василе не си добре! Те бяха....- и се почва, с еди каква си кожа, с еди каква си закопчалка, с един какви си ергономични възглавнички...
Слушам с едно полукълбо недоволството й.
- Елитен квартал! Къв елитен квартал бе?! Това си е Столипи....

Мърморенето на Милена се усилва право пропорционално с повишаването на обема на локвите по пътя. Аз от своя страна пък вече съм приел фактите и се опитвам да превърна ситуацията в позитив, докато се самоубеждавам, че това е рядък шанс да походя мокър под летен дъжд, и че това не съм го правил отдавна, а е тъпо, щото именно тези разходки са истинските разходи, а всичко друго е лишено от романтика, а аз имам нужда от малко романтика, тъй като само със зидани чувства трудно се живее, а водата чисти.

Чисти тя, водата, докато не мине през нея някой забързан задник с Ауди. Тогава спира да чисти и вече само маркира.
- Ти мислила ли си, какво ще правим, ако завинаги остане нощ и никога не спре да вали? - опитвам се да сменя темата на мислите й аз.
- Абе ти луд ли си бе? Как ще седим мокри цяла нощ? И аз с тея сандали...- мърмори нервно Милена, докато слаломира межу колчета, локви, автомобили, пропасти и изхвърлени през балкона презервативи - Не можеш ли да напишеш нещо за тая Фандъкова?
- Кво?
- Ами...
- Че няма отношение към сандалите ти? - опитвам се да и помогна аз.
- Нееее, че...
Новата локва няма светлоотразителна жилетка, затова се появява от нищото, без обозначение. Следва - цоп, мама ти долна и т.н.
И така още цял километър. Ред нерви, ред вода, ред псувни, оп, то станало руло Стефани.

Ами ако никога не спре да вали? - не спирам да се питам аз. - Какво ще правим с толкова много вода?
- Ще се удавим! - сякаш прочела мислите ми отсича жената - воден змей. - Ще се удавим в тази тъга. Ех тез сандали...пфу!

П.С. Чете сега Милена написаното и вика:

Браво бе, аз звяр, а ти романтик. Кой ще повярва? А за сандалите ми, дори въобще не ща да говоря! Толкова мъка има по този свят, Господи - оттегля се боса и натъжена тя на дивана.

Васил Петев

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 29 Юли 2018 12:58
    Пичове, урината, която изпикахме пред света, капе и по вашита глави, сладури

    "Извините се, бе! Спокойно, шегувам се. Знам, че подобен шанс няма", пише Васил Петев

    4 дни само четох и не коментирах случая от Русе. Сега обаче спокойно мога да ви кажа, че някои хора, представящи се в публичното пространство за журналисти, от този момент нататък трябва официално да престанат да твърдят, че имат нещо общо с тази професия, но пък спокойно могат да се отдадат на щатните си задачи към пропагандния отдел на съответна служба, към която очевидно са регистрирани. 

    И нека не бъда разбиран погрешно или малоумно, като "български" разследващ журналист тълкуващ факти, а коректно и точно - пичове, урината, която изпикахте пред света, капе и по вашите глави, сладури. Тепърва има да ни смърди на всички под носа. 

    И още нещо. Няма как да постигнеш истина с откровена лъжа. Аз разбирам, че имате резерви към настоящата власт, аз също имам множество такива, дори може би много по-конкретни от вашите, но простотията, която успяхте да спретнете през последните няколко дни, бе умопомрачителна. Нещо повече, с глупостта си дори свършихте част от работата на тази въпросна власт. 

    Щото, какво се оказа накрая, патардията не била за горката жена, не била дори за свободата на словото, а била за Джи Пи Груп. Няма лошо, ама цената на финала огромна излезе, а сметката се оказа обща.

    Затова, извините се, бе! 

    Спокойно, шегувам се. То и без това вече дори кошмарът започна да изглежда като майтап.

    Васил Петев, фейсбук

    NBOX.bg

  • Неделя, 29 Юли 2018 12:58
    Марешки предложи да одържавим фабриките на Миню Стайков в Карнобат. Аз пък предлагам да одържавим мозъка на аптекаря. Ave idiotas!

    Марешки е точно този персонаж, който би написал някъде по стените на Колизеума, "аз бех тук. весо. 2018 г", а после би го бутнал за да открие нова аптека на мястото му, докато праща наследствените италиански аптекари да ринат цинк в Калабрия. Той е аватар на Вълко Червенков, пише Васил Петев

  • Неделя, 29 Юли 2018 12:58
    "Ако им кажа, че се казвам Свобода на словото, ще ми скъсат gaza!"

    В известното по цял свят село Дебнево, старата кухничка се намира точно над старата маза - (аз не знам какво погрешно впечатление съм оставил у мнозина от вас, чрез писанията си във фейсбук, но трябва да ви призная, че реално съм доста плашлив, особено що се касае до духове) - та, една лятна нощ докато лежа аз на старото легло в старата кухничка, която се намира точно над старата маза, все по-осезаемо започвам да чувам приглушени гласове (нормално, ще кажат хората които ме познават, но този път няма да са прави, щото гласовете си звучаха напълно истински).

    Сега.

    Ясно е, че първата ми реакция бе да се покрия с чаршаф, правейки се на Иван Костов в Агенцията за следприватизационен контрол, сиреч, няма ме! Добре, ама това очаквано не помогна. И гласовете не спряха. Нищо не им се разбираше, но през цялото време се чуваше едно дълго и приглушено бучене...бууууууу, или нещо такова.

    Покрих се аз за известно време, като беглец от Спецпрокуратурата, но скоро ми писна и реших да сляза в мазата за да проверя, що за изрод се крие долу. Бавно, с фенерчето на айййфонаааа в ръка влязох в тясното каменно помещение и рязко натиснах ключа на лампата.
    Веднага я видях, братче. Опърпана, задържаща вода и спомени, седи сама върху едно празно буре, люпи семки и си мърмори.
    - Кво праиш тука ма?! - подкарвам я аз със стрес веднага.
    - Крия се.
    - От кого се криеш ма?
    - От теб.
    - Що от мен бе?
    - За да не ме освободиш.
    - Аз ли бе? Ти луда ли си! Да не съм Петя Дикова?!
    - Що, Петя? - пита тя.
    - А що, не? - отговарям аз.

    Бях я виждал само веднъж преди това. И то съвсем за кратко. Бе дошла на някаква командировка у нас. По обмен на идеи. Твърдеше, че много и харесва в България и щяла да си строи къща в Бояна. Оказа се обаче, че лъже. Остана в София само 2 седмици и после безследно изчезна. Първо помислих, че се е прибрала у дома на Запад. А сега се оказа, че люпи семки върху бурето в мазето на дядо ми Васил.

    - Отиди и се предай сама - след кратко мислене я посъветвах аз.
    - На кого? Никой не ме ще.
    - Опитай с Гешев - разумно подхвърлям аз.
    - Офффф - измуча тя и продължи да си ломоти на своя приглушен и неразбираем език. - Ще ми трябват и нови документи. Фалшиви. Налага се да си сменя името, щото с това име у вас ще ме вкарат на Г. М. Димитров.
    - И как искаш да се казваш?
    - Свобода Бъчварова.
    - Що пък Свобода Бъчварова?!
    - Ама Василе, ти идиот ли си бе?! Ако им кажа, че се казвам Свобода на словото ще ми скъсат гъза бе, мойто момче - отсича нервно тя, докато изплюва люспа грозде на пода.

    П.С. От тогава живеем заедно. Не си говорим, за да няма скандали. Тя в мазето, а аз в кухнята.
    Абе кво знаете вие за любовта...

    Васил Петев, фейсбук

Оставете коментар