Събота, 15 Декември 2018
Неделя, 29 Юли 2018 12:58

Г-жо Фандъкова, а сандалите на Милена?

Тръгнахме си с Милена късно снощи в дъжда. Полуголи, тя със сандали, аз с гуменки. И един общ чадър.

В началото настроени със симпатия към света, настроени с уважение един към друг. Всеки бута чадъра към другия - пазим се взаимно, от водата, от мрака.

Пазим се, ама кратко. Още при първата по-голяма локва завесата започва да се вдига. Аз решавам, че нямам нерви за подобен муден път и смело излизам под мрънкащото небе, докато тя остава леко назад с чадър в ръка.
- Къде бягаш бе, Василе?
- Що за въпрос при дъжд?! - недоумявам аз. - Бягам към края, уважаема, към легнало и сухо положение, бягам. Ти къде мислиш, че отивам с толкова кал около мен?
В този миг тя уцелва локва (уцелва не е най-точния глагол, тъй като то друго освен локви няма, все едно Фики да си уцели стила - то всичко 3/4 - три порции кал, останалото оранжада)
- Мама ти долна....- по реакцията на Милена разбирам, че този път локвата е била по-дълбока от предходната. - Ауууу, сандалите ми станаха на нищо! Къде е тая Фандъкова бе?! Лелеее..
- Аре пък и ти сега, за едни сандали, политически въпрос ще правиш!
- Ма и ти Василе не си добре! Те бяха....- и се почва, с еди каква си кожа, с еди каква си закопчалка, с един какви си ергономични възглавнички...
Слушам с едно полукълбо недоволството й.
- Елитен квартал! Къв елитен квартал бе?! Това си е Столипи....

Мърморенето на Милена се усилва право пропорционално с повишаването на обема на локвите по пътя. Аз от своя страна пък вече съм приел фактите и се опитвам да превърна ситуацията в позитив, докато се самоубеждавам, че това е рядък шанс да походя мокър под летен дъжд, и че това не съм го правил отдавна, а е тъпо, щото именно тези разходки са истинските разходи, а всичко друго е лишено от романтика, а аз имам нужда от малко романтика, тъй като само със зидани чувства трудно се живее, а водата чисти.

Чисти тя, водата, докато не мине през нея някой забързан задник с Ауди. Тогава спира да чисти и вече само маркира.
- Ти мислила ли си, какво ще правим, ако завинаги остане нощ и никога не спре да вали? - опитвам се да сменя темата на мислите й аз.
- Абе ти луд ли си бе? Как ще седим мокри цяла нощ? И аз с тея сандали...- мърмори нервно Милена, докато слаломира межу колчета, локви, автомобили, пропасти и изхвърлени през балкона презервативи - Не можеш ли да напишеш нещо за тая Фандъкова?
- Кво?
- Ами...
- Че няма отношение към сандалите ти? - опитвам се да и помогна аз.
- Нееее, че...
Новата локва няма светлоотразителна жилетка, затова се появява от нищото, без обозначение. Следва - цоп, мама ти долна и т.н.
И така още цял километър. Ред нерви, ред вода, ред псувни, оп, то станало руло Стефани.

Ами ако никога не спре да вали? - не спирам да се питам аз. - Какво ще правим с толкова много вода?
- Ще се удавим! - сякаш прочела мислите ми отсича жената - воден змей. - Ще се удавим в тази тъга. Ех тез сандали...пфу!

П.С. Чете сега Милена написаното и вика:

Браво бе, аз звяр, а ти романтик. Кой ще повярва? А за сандалите ми, дори въобще не ща да говоря! Толкова мъка има по този свят, Господи - оттегля се боса и натъжена тя на дивана.

Васил Петев

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар