Вторник, 18 Юни 2019
Понеделник, 27 Май 2019 18:01

Андрей Фурсов: „Игра на тронове" е демо версия на бъдещето като връщане към Средновековието

Основна ценност на този свят е властта като средство за контрол върху ресурсите и поведението на тълпите, смята историкът и социален философ

В интервю за „Бизнес онлайн“ историкът и социален философ Андрей Фурсов обяснява как „Игра на тронове“ размива понятията за добро и зло у зрителите, защо от фентъзи Средновековието е изхвърлено християнството, кому пречи научно-техническият прогрес от 60-те години и защо мечтите за други планети и космически кораби бяха подменени със свят на разврат и средновековни мъчения.

— Андрей Илич, на световните екрани излезе последната серия на монументалния американски сериал „Игра на тронове“. Кинолентата бие всички рекорди по гледаемост, макар да предизвиква нееднозначните отзиви на критиците. Как вие, като историк и учен, се отнасяте към „Игра на тронове“?

— Преди всичко светът, конструиран в „Игра на тронове“, е комбинация от три различни епохи. От една страна се забелязват елементи на Античността, от друга – на Тъмните векове, т.нар. „Тъмновековие“, което е вододелът между края на Античността и началото на Средновековието. От трета – съзираме отблясъци от Късното Средновековие. Така например измисленият град Браавос много напомня за Венеция. В Браавос също има канали, плаващи сгради и дори част от града е потънала под водата. Има и хищна Желязна банка.

 Взето заедно, всичко това може да се характеризира като докапиталистически и доиндустриален свят, сглобен от Античността, Средновековието и някои елементи от културата на Изтока (кочевници, робовладелски градове, напомнящи средищата по Източното Средиземноморие и северна Африка – като Картаген, да речем). Впрочем, всичко това изглежда доста органично. Отделен въпрос е, че хората, населяващи този сложен, измислен свят, далеч не са като обитателите на Тъмновековието – тяхната психология е напълно съвременна.

Ако сравним „Игра на тронове“ с другата мащабна фентъзи сага – „Властелинът на пръстените“, на очи се набива една съществена разлика. И в книгата на Джон Толкин, и във филма на режисьора Питър Джаксън съвсем отчетливо е очертана границата между добро и зло. Нещо повече, силите на злото дори външно изглеждат ужасно и отблъскващо: разните там гоблини, орки, както и най-могъщият враг на свободните народи от Средиземноморието Саурон. Докато елфите, напротив, са прекрасни и въздушни, хората също не са лоши. В „Игра на тронове“ този контраст липсва, вероятно съвсем съзнателно. На външен вид хората от „Песен за огън и лед“ могат да изглеждат абсолютно нормално и привлекателно, а всъщност да са душевни уроди. Абсолютното зло практически не присъства, с изключение може би на Рамзи Болтън и крал Джефри.

Даже Кутрето (Лорд Петир Белиш), който е отрицателен персонаж, понякога върши добри дела в името, разбира се, на користните си цели: злото, което твори добро. Той, например, спасява Санса Старк, която не му е безразлична, но най-вече с чиято помощ се надява да стане владетел на Севера. Впоследствие Санса разбира каква е играта на Белиш, а сестра й Аря убива Кутрето като един от виновниците за смъртта на баща й. Но така или иначе, в отделни моменти Белиш извършва и добри постъпки, които променят хода на играта и историята в света на „Престолите“.

Сагата има още една отличителна черта – както кинематографична, така и литературна: през цялото време злото побеждава доброто. Относително положителните персонажи загиват от ръцете на отрицателните (които, на свой ред, също си го получават). Така, и във филма „Игра на тронове“, и в книжната поредица на Джордж Мартин постоянно се провежда внушението, че доброто и злото са смесени и е много трудно да се отличи едното от другото. Впрочем и в живота е така: реалният свят не е черно-бял, а съдържа различни нюанси на сивото. На единия полюс, белия, са праведниците, на другия, черния – мерзавците и чудовищата като Рамзи Болтън, а пространството помежду им е сиво.

Но докато животът може да е сив, то принципите би следвало да отграничават ясно бялото от черното. В героите на филма такива принципи не се забелязват.

Светът в „Игра на тронове“ е свят на убийства, интриги, подлости, разврат, кръвосмешение и жестоки мъчения. Подобна е атмосферата по времето на Средновековието и най-вече на късната Римска империя. И в епохата на Ренесанса, чиято тъмна страна е описана по забележителен начин от руския философ Алексей Лосев, са вилнеели демонични страсти и е тържествувал порокът, но в сагата на Мартин тъмата е гъстена до краен предел: на читателите и зрителите се внушава, че в света доброто почти отсъства, докато злото е в изобилие, то побеждава и е по-скоро норма.

— Впрочем, истинското Средновековие, при цялата му жестокост, е смекчено от християнството, благодарение на което не всичко изглежда толкова мрачно. Философът Бердяев дори нарича Средните векове най-великата епоха в историята на човечеството, доколкото това е първият опит да се съгради Царството Божие на земята. А от „Игра на тронове“ християнството е изхвърлено. Както е видно и от заглавието, тук става дума единствено за игра на честолюбието и борба за власт.

— Не съм склонен да преувеличавам смекчаващата роля на християнството. Достатъчно е да си спомним албигойските войни, кладите на инквизицията и много други. „Игра на тронове“ ни препраща към Тъмните и Средните векове, но без християнството. То липсва и във „Властелинът на пръстените“, впрочем. В „Песен за огън и лед“ хората имат свои религии, най-разпространената от които е Култът към Седемте. Има и такива, които вярват в огъня – последователите на култа към Р’глора, напомнящ зороастризма (но сходството е само външно). Намек за християнството може да се открие в движението на Врабците: там има аскеза, Върховен Врабец. Но дори и то е далеч от последователите на Христа, затова сме принудени да констатираме: християнството не присъства в „Песен за огън и лед“. Като се има предвид, че съвременният Запад също е лишен от християнство, а под формата на фантастика „Игра на тронове“ чертае една от възможните версии за света на бъдещето, то това съвсем не е случайно. В посткапиталистическия свят е отредено крайно незначително място за християнството, ако въобще го има.

— Тоест, предлага ни се сценарий за бъдещето с условно заглавие “Напред към Средновековието!“, но едно Средновековие, изчистено от християнството и изцяло подвластно на животинските страсти.

— Не просто „Напред към Средновековието!“. Това е рязко запращане в няколко варианта на „бъдещето като минало“. Капитализмът като система загива, почти е свършил. Започва преход към нещо принципно ново, което не е непременно по-добро, по-скоро напротив. И ако не се случи глобална катастрофа, то бъдещето, което ни очаква, няма да е еднородно и хомогенно, докато не се установи напълно новата система. От една страна това ще е футуроархаиката на Африка, от друга – ще напомня докапиталистическия арабски Изток. Третият вариант е Китай, където традиционният китайски начин на живот ще вземе на въоръжение компютърните технологии и ще установи система за социален рейтинг. Тя вече се изпробва в КНР (става дума за специалната система за оценяване, която проследява поведението на всеки гражданин и му поставя оценка въз основа на неговия „социален кредит“; на нарушителите се забранява да пътуват със самолет или влак, да получават добра работа, да пращат децата си в елитни училища и вузове и пр., бел. ред.)  Големият брат от романа на Оруел „1984“ ще ни стори детска шега – това е такава система за тотално следене на всички, за каквато героят на Оруел Уинстън Смит дори не е сънувал (казвам го за тези, които обичат да говорят за светлия социалистически Китай като алтернатива на „тъмния и овълчен свят на капитала“)

 

Очертават се няколко сценария за бъдещето, някои от които, впрочем, доста футуроархаични. Бихме могли да направим аналогия с „тъмните векове“, съпоставени с  недотам просветената, но вече не така тъмна Античност от IV в. от нашата ера. И по всичко изглежда, че основната ценност на тези времена ще бъде властта като средство за контролиране на ресурсите и поведението на масите. Впрочем „Игра на тронове“ ни показва тъкмо това. Единствената безусловна ценност, която изповядват персонажите, е властта. Дори да вземем Аря Старк, за която са важни човешките чувства, ще видим, че много от постъпките й се ръководят от жаждата за мъст. И тя си отмъщава, чувствайки отмъщението като власт и възползвайки се от специфичините навици, на които са я научили банда наемни убийци, които много напомнят тези на средновековните асасини. Сред персонажите, в чиито души постоянно се борят доброто и злото, може да причислим Джон Сноу и Денерис Таргариен. И двамата в различна степен (особено Денерис) се стремят към власт.

— Ако вземем Средновековието за оригинал, ще видим, че практически всичко – от кръстоносните походи и търсенето на светия Граал до творчеството на Кретиен дьо Троа и минезингерите, е имало религиозен смисъл. Излиза, че нехристиянският свят в „Игра на тронове“ дори не е пародия на средните векове, а един вид антисредновековие.

— Не бива да преувеличаваме религиозния характер на кръстоносните походи. Да, в основата им е религията, но на практика те са решавали два важни въпроса: Европа се е освобождавала от излишната демографска маса, като едновременно с това е била задоволявана жаждата за грабеж и убийства.

Да не забравяме, че Европа от XI–XIII в., сравнена с изтънчения арабски Изток, е изглеждала като варварски свят. Впрочем арабите, когато се сблъскват за първи път с кръстоносците, така ги и възприемат – като дива орда, дошла да граби развитата цивилизация. И не са били далеч от истината. Така че не бих нарекъл „Играта на тронове“ антисредновековна  само защото вътре липсват много неща. От друга страна, в „Песен за огън и лед“ присъстват много елементи, нетипични за средновековните времена, като вече споменатия от мен античен пласт.

— Защо, според вас, жанрът фентъзи стана толкова популярен през последните десетилетия? В съветско време се ценеше научната фантастика, читателите се вълнуваха повече от звездолети и непознати светове, от далечни планети и някакво неясно, но лъчезарно общогалактическо бъдеще, а сега, вместо това – от тъмни векове с убийства и кръвосмешения.

— Съвършено вярно, още повече, че бумът на научната фантастика (и съветска, и западна) беше през 60-70-те години на миналия век. Но през 1970-те този жанр започна постепенно да замира, а през 1980-те на Запад взе да набира сила жанрът фентъзи. Разбира се, това не е случайно. Именно 60-те бяха пикът на научно-техническия прогрес през ХХ век. По онова време завършваше първата половина на 20-то столетие, за този половин век бяха изобретени толкова неща, че всичко ни се струваше възможно, вярваше се, че прогресът ще нараства експоненциално.

1960-е бяха време на неудържим социален и културно-технически оптимизъм. Човекът полетя в космоса, създаде изкуствени спътници и започна да мечтае за усвояването на други планети. Но този порив на човека към бъдещето започна да създава известна заплаха за властващите както на Запад, така и в Съветския съюз. И някъде към 60-те години пред служителите на Тавистокския институт за изучаване на човека във Великобритания (по ирония на съдбата той се намира в графство Девъншир, край дартмурските блата, където се разиграва мрачната драма в „Баскервилското куче“ на Конън Дойл) беше поставена задачата да забавят научно-техническия прогрес чрез внедряването на определени информационно-психологически и организационни технологии. В частност, започна работа по създаването на младежки и женски субкултури и движения (Не щеш ли, именно по това време, като по команда, се появиха The Beatles, The Rolling Stones, започна да набира скорост екологизмът, рязко се активизира феминисткото движение).

Една от главните задачи, поставени пред Тависток, бе формулирана така: to stamp out the cultural optimism of the 1960s (да се изкорени, пресече и подави културния оптимизъм от 1960-те).

А научната фантастика, особено съветската, определено беше оптимистична по своята същност. Някои недотам оптимистични нотки (не бих ги нарекъл песимистични, но, да речем, че излизаха извън рамките на обичайния оптимизъм) се прокрадваха и у някои съветски писатели в соцлагера, особено в книгите на Станислав Лем (особено в „Астронавти“ или „Магелановият облак“). Но все пак общият тон в съветската фантастика до средата на 1960-е години беше преимуществено оптимистичен – това се вижда в творчеството на братя Стругацки, както и в романите на Иван Ефремов. Но към края на 1960-е настъпва прелом поради едно просто основание: номенклатурата, по користни групови причини, загърби порива към бъдещето и предпочете да се нагоди към капсистемата. Най-проницателните ни фантасти интуитивно усетиха този поврат. Иван Ефремов пише романа „Часът на Бика“ (публикуван за първи път през 1968–1969 г., а като отделна книга – през 1970 г.), който, по инициатива на Юрий Андропов, е иззет от книжарниците и бибилиотеките – уж защото ръководството на планетата Торманс много приличало на съветското Политбюро. След „Пладне...“ Стругацки пишат „Охлюв на склона“. Промяната си личи и по знаменитото съветско списание „Наука и техника за младежта“: тоналността на публикациите се променя след средата на 1960-те и 70-те.

На Запад промяната настъпва по сходни причини: техническият прогрес, развиващ се бурно през втората половина на XIX века, дава възможност на средната класа и на горната прослойка на работническата класа да се възползват от плодовете на своя труд, а това крие заплаха за управляващата класа, която реагира. Може да се каже, че съветската номенклатура и западната върхушка тук сработиха синхронно. Резултатът е забавяне на научно-техническия прогрес през втората половина на  XХ и началото на ХХI в. Какво беше изобретено през това време? Мобилният телефон, компютърът и интернет? Нищо от това не може да се сравни с комическите достижения от първата половина на ХХ век.

Едно от следствията на негативния еволюционен прелом през 1970-е години бе изтласкването и изместването на научната фантастика от фентъзито. Във фентъзи-жанра няма нито демокрация, нито прогрес – там бъдещето се представя като минало. Всичко това е изцяло в духа на прочутия доклад от 1975 г. -Кризата на демокрацията“, написан по поръчка на Тристранната комисия от КрозиеХънтингтън и ВатанукиМного интересен документ, неведнъж съм го споменавал. Накратко казано, основният извод в него е, че голамата заплаха за Запада идва не толкова от Съветския съюз, колкото от прекомерната демокрация в самия Запад, от което могат да се възползват „безотговорни социални групи“. „Демократичната политическа система се оказва особено уязвима от напрежението, идващо от някои промишлени и регионални групи“, заявяват авторите на доклада. Затова, както се казва в документа, е необходимо да се обясни на населението, че демокрацията не е само ценност, но и инструмент, че освен демокрацията съществуват и други ценности: старшинство (seniority), знания, авторитет. Буквално това е казано по следния начин: „В много случаи необходимостта от експертни знания, превъзходството по положение и ранг (seniority), опитът и специалните способности стоят над привързаността към демокрацията при сформирането на властта“. В заключение докладът предлага да се внесе известна доза политическа апатия сред масите, което напълно съответства на модата на фентъзито. Защото във фентъзито, пак повтарям, няма никаква демокрация – там има само неожречество, неокрале и неорицари.

Въображаемият свят във „Властелинът на пръстените“, „Игра на тронове“, „Колелото на времето“ на Робърт Джордан, „Хари Потър“ и др. – на първо място е йерархичен, а не ефремовският свят от „Мъглявината Андромеда“, където бъдещето е наречено Ерата на срещналите се ръце. На второ място – светът на фентъзито е доиндустриален или в най-добрия случай разрушено-индустриален, футуроархаичен свят. И това също се вписва в курса за възпиране на научно-техническия и промишления прогрес в интерес на върхушката в капиталистическото общество. Идейна обосновка за това възпиране дава екологизмът, превърнал се в квазиидеология. Първият доклад на Римския клуб (създаден през 1968 г.) е озаглавен „Границите на растежа“. В него се утвърждава, че човечеството е достигнало пределите на индустриалното си развитие, че започва да вреди на околната среда, затова е необходимо да се забави промишлено-икономическото развитие, като се премине към „нулев ръст“. Тоест, 50 процента от всички средства трябва да отидат за неутрализиране на негативните последици от индустриалното развитие. Независимо, че докладът бе разобличен като наукообразна фалшификация, привържениците на екологизма и деиндустриализацията го развяват като знаме, подобно на другата „фалшификация“, използвана днес – схемата за „глобалното затопляне в резултат на човешката дейност“. 

Така че завоят от научната фантастика към фентъзито с неговия доиндустриално-йерархичен, отдалечен от рационалността (друга отличителна черта на антимодерната епоха) свят на магьосници и вещици има своята отчетлива класова основа. Казано на марксистки език, то е отражение на загниващото капиталистическо общество и на поетия от капиталистическата върхушка курс към забавяне на научно-техническия прогрес. Същото стори в името на своите интереси и съветската номенклатура, когато в средата на 1960-е блокира програмата ОГАС на Виктор Глушков (създателят на първата в СССР персонална електронна изчислителна машина „МИР-1“), както и програмата за развитие на студения термоядрен синтез на Иван Филимоненко и още цял ред военни достижения на конструкторското бюро „Чаломей“. Работата е там, че реализирането на проектите на Глушков и Филимоненко щеше да изтласка на заден план номенклатурата и да даде предимство на технократите. Впрочем, много добре си спомням как в края на 1960-е години в Московския държавен университет нашият преподавател по научен комунизъм разкритикува гледната точка на учения-фантаст Игор Забелин, според когото научно-техническата интелигенция ще се превърне в двигател на прогреса. И какво стана, техническата интелигенция беше изметена, заедно с научно-техническия прогрес. В този смисъл, може да се каже, че светът на финансовия и обърнат към миналото капитализъм от първите 15-20 години на ХХI в. е резултат от паралелните, а от средата на 70-те години, и на съвместните действия на западните елити и част от съветската номенклатура. Вярно, не съветската номенклатура проектира този свят, тя просто реализира тесните си интереси, докато западната върхушка съвсем съзнателно планира създаването именно на такъв свят.

И светът, описан в „Игра на тронове“, е една от версиите на този свят, който въпросната върхушка ни предлага като проект на бъдещето, подготвяйки ни именно за такова бъдеще.

— Само че ако вземем европейската фантастика на Хърбърт Уелс, ще видим, че песимизмът завладява жанра много преди да угасне идеята за научно-техническия прогрес. „Машината на времето“ е написана още 1895 г., но картината на бъдещето, в което низшата класа (морлоки) се храни с месото на висшата класа, изнежените консуматори (елои), не изглежда особено оптимистично.

— Да, съвършено вярно. Често предлагам на моите студенти да сравнят четирите най-известни романа на Жул Верн, написани още през 1870-е г., които отразяват настроенията от „епохата на оптимизма“ (1840-1860 г.)  и четирите най-известни романа на Хърбърт Уелс, написани в средата на 1890-е години. Напомням, че освен „Машината на времето“, другите са „Война на световете“, „Невидимия“ и „Островът на доктор Моро“. Работата е там, че през 1870–1890  в Англия са годините на икономически спад и рецесия (1873–1896), които значително отслабват поствикторианска Англия и разклащат фундамента на нейната хегемония. Това е сериозен трус, след който настъпва стабилизация. Но ако вземем фантастиката от първата половина на ХХ век – американската и европейската, то тя изглежда напълно оптимистично.

Показателно е, че в днешния свят единствената страна, в която бурно се развива фантастиката и едновременно с това активно се превеждат руските автори, е Китайската народна република. Въпреки че през последните 5-6 години дори в китайската научна фантастика се появиха тревожни нотки (като, например, романът на Хао Дзинфан „Сгъваемият Пекин“, получил престижната международна награда „Хуго“). Така че китайските фантасти също започват да улавят движението на вектора на развитие на обществото в посоката, зададена от „Игра на тронове“.

— Излиза, че споменатият от мен Уелс не се е вдъхновил много от бъдещето, предложено от СССР? А знаем, че писателят три пъти е бил в Съветския съюз и даже се е срещал с Ленин и Сталин.

— Хърбърт Уелс е бил тясно свързан с обществото на Милнър – една от най-сериозните задкулисни структури, за които писателят активно работи. Да си спомним, че тъкмо Уелс в 1920–1930-е години пише две забележителни творби: „Откритият заговор“ (The open conspiracy) и „Новият световен ред“. Описаните в тях схеми за бъдещето надминават по мрачните си краски дори сценариите, начертани от нацистка Германия (Адолф Хитлер пасти да яде). Само че победата на СССР над Третия райх, над този мрачен немски проект, зарежда с оптимизъм човечеството за следващите 40 години. В това се състои победата на съветската система и въобще победата на левите сили над фашизма. Този позитивен и устремен към светлото бъдеще триумф във фантастиката от 1950–1960-е години е пряко следствие от победата на Съветския съюз и левите движения над тъмните сили на фашизма, докато „Игра на тронове“ ни демонстрира възвръщането на тъмните сили на историческата арена.

— Сигурно затова, чисто естетически, градовете на Вестерос ми напомнят много за хитлеристка Германия.

— Не бих го твърдял толкова категорично – това е свободна аналогия. Вестерос и Есос напомнят по-скоро за Европа на тъмните векове. Когато Средновековието още не е дошло, но Античността вече си е отишла. От друга страна, вие сте прави да откривате сходство, доколкото идеалът на Третия райх е именно Тъмновековието и ранното Средновековие, дохристиянският свят, езичеството. Този дух абсолютно съвпада с представата за войнствената и безмилостна воля за власт, която господства в средите на нацистката върхушка. С тази разлика, че в „Игра на тронове“ не се говори за висша раса, която да управлява света.

— Но се говори за Другите, които живеят зад Стената...

— Да, но Другите напомнят по-скоро за периферията на капиталистическия свят, която не пускат в ядрото. Това са мигрантите, които искат да се прехвърлят през стената – в буквален смисъл, като стената, която Доналд Тръмп строи на границата с Мексико.

— На картата на Есос фигурира и Мосови, която някои отъждествяват с Московия.

— Не мисля, че това съзвучие е търсено, както и орките у Толкин (макар и да нахлуват от Изток) не се асоциират непременно с Русия. Впрочем, самият Толкин отхвърля подобна аналогия.

— Това значи, че в измисления свят на „Игра на тронове“ Русия изобщо я няма.

— Да, въобще не присъства, Мартин е обрисувал съвършено различен свят. Впрочем няма ги и САЩ, нито Китай. Ако говорим по принцип, то за част от западната култура и западната кинематография Русия сякаш не съществува. РФ изобщо е неприятен субект за значителна част от западните политици и интелектуалци. Латинска Америка, да речем, е донякъде по-приемлива, доколкото е слаба и зависима версия на Запада. Което е трудно да се каже по отношение на Русия. Нашата страна е проблем за западната цивилизация по простата причина, че е населена с бели хора, също християни (вярно, православни), но абсолютно различни. Освен това Русия е единствената европейска, макар и не западна цивилизация, която не позволи на Запада да установи пълен контрол над нея. Това се отнася включително за последните 30 години, когато (особено при управлението на Елцин) страната се управляваше от полуколониална администрация, за което ярко свидетелстват разсекретените американски телефонни разговори на първия президент на РФ с Бил Клинтън (Борис Николаевич по време на тези „беседи“ се държи, ни повече, ни по-малко, като туземен цар, който се отчита пред метрополията – ето това трябва да показват в никнещите като гъби „елцин-центрове“). Но даже и през тези 30 години не ни победиха с нокаут, въпреки че ако сегашната тенденция се запази, ситуацията се очертава нерадостна. А ако погледнем последните 400 години, ще се окаже, че руският североизточен вариант на европейска цивилизация е единственият, който така и не полегна пред Запада – нито технологично, нито научно, нито културно. Русия през XVIII–XIX в. създава своя модерна култура и своя наука. Като тук въобще не говоря за съветско време. Само един пример: през 1960-е години в сферата на компютърните технологии СССР дълго време изпреварваше САЩ, но заради изричните решения на Политбюро през 1968 и 1973 г. разработките бяха прекратени. С формалното обяснение, че няма пари, а ако нещо ни потрябва, ще си го набавим. Трудно е да се каже дали тук не е сработила агентурата за влияние или решението е плод на обикновената глупост на оядената и затъпяла върхушка, но в по-нататъшното развитие на компютърните технологии ние се оказахме зависими от Запада, нищо че в началото го изпреварвахме, включително и по тази линия.

Въобще, трябва да отбележим, че именно 1970-е години бяха времето, в което бяха хвърлени заровете, определящи съдбините на света за половин столетие напред, ако не и повече. За да разберем света през последните 50 години, трябва да се потопим в онова време. При цялото външно благоденствие, каквото впечатление създаваше брежневският „застой“, в страната подмолно назряваше катастрофа. Вече към средата на 1980-е далавераджиите, като представители на част от номенклатурата, се възползваха от „застоя“, тези „кръстници“ (във всеки смисъл) на перестройката натрупаха средства, съпоставими с бюджета на държавата. Логично беше тези групи да си поставят за задача как да легализират въпросните средства, как да ги обърнат в собственост и да се интегрират в капиталистическата система.

През 1970-е ние изядохме бъдещето си. Предадохме на забвение колосални постижения на човечеството. А какви прогнози правеха писателят Артър Кларк и крупните американски корпорации! Светът си представяше новия век като техноутопия. Но се получи нещо съвсем различно, и то беше дирижирано от определени групи, които в момента се разпореждат със света, опитвайки се да го превърнат в съвкупност от мегакорпорации. Те съграждат свят в свой собствен интерес. Само че още Хегел говори за коварството на историята. Светът, който създадоха „господарите на историята“ (по Дизраели), си отива – заедно с тяхната история. Спъвайки научно-техническия прогрес, тези групи си подариха 50-60 години живот, не повече. Както руското самодържавие, провеждайки през 1861 г. реформата за отмяна на крепостното право, която удря и селяните, и помешчиците, си подсигури още половин век живот. Да, то предотврати революция от западноевропейски тип, но само заложи социалния динамит за революцията от руски тип. Струва ми се, че точно същото ще се случи и с днешните господари на световната игра. Половин век те се наслаждаваха на триумфа си, дори си подариха десетина „тучни години“, докато разграбваха територията на бившия соцлагер, но сега идва време за разплата, всичко вече е изядено. И днешните господари са на ръба на страшна криза, която може да ни отпрати във футуроархаичния свят от „Игра на тронове“ и дори още по-лошо: зимата е близо, а Другите вече дойдоха.

— След като Русия я няма във футуристичния модел, който ни предлага „Игра на тронове“, значи ли това, че сме способни да предложим свой модел?

— Не, не означава. Какво можем да предложим ние в момента? Олигархичен строй, само че по-беден от западния; все същия капитализъм, само че по-слабо развит, отличаващ се с безмерно социално неравенство? Какво ще предложим на света? Намаляване на болниците от 11 хиляди на 5,4 хиляди, както направихме през последните 15 години, закривайки 350 болници годишно – по една на ден. СССР предлагаше алтернативна на капитализма социална система, изградена въз основа на социалната справедливост. РФ може да предложи на капиталистическия свят същия капитализъм, само че, повтарям, по-неразвит, със суровинна външна ориентация и инискотехнологични отрасли вътре в страната. Не мисля, че в момента сме способни да предложим нещо разумно. Друг въпрос е, че може да се реализира различен вариант: когато рухва цяла една система и наоколо хвърчат отломки, най-големи шансове има не този, който разполага с алтернативен проект, а този, който падне последен. Както казва Конфуций този, който е отскочил най-далече от всички, може да скочи още веднъж. 

Защото какво беше Съветският съюз? Антикапитализъм, който съветската номенклатура не позволи да се превърне в посткапитализъм. Така, че този вариант вече е погребан. Съдейки по всичко, нито християнството, нито другите авраамически религии са способни да предложат свой проект. А и по принцип новите успешни идеологически проекти се раждат не в кабинетите, а в острите кризи, заедно с кръвта. И колкото по-сериозна е кризата, толкова по-вероятно е да се появи нещо кардинално ново. Но за да се реализира това ново, е нужен субект, който да падне последен, да се отърси и да стане. Мисля, че сега главна задача на обществата, особено на бедните, е да не паднат първи, а да пропуснат пред себе си тези, които са малко по-чистички (както казва Гогол).

— Ако направим преглед на моделите на бъдещето, доминирали от античността до наши дни, ще видим, че сред тях почти няма оптимистични сценарии. Самият античен свят си е представял историята като регрес – от златния век към глинения. За това пише още Хезиод, а след това и Платон.

— Нещо повече, историческата схема на Платон е консервативна. Това е опит да се консервира развитието на обществото чрез кастовизация. Впрочем, Римската империя, след кризата от III, е квазикастово общество, а не раннофеодално. Да, Античността няма свой позитивен проект – такъв се появява едва с християнството, но той се реализира след като засъхва кръвта от Тъмновековието. Християнският проект е негативен по отношение на Античността и се явява нейно отрицание. Оттук, впрочем, се зараждат ересите по време на Средновековието и в крайна сметка – социализмът.

— Но позитивният проект на християнството завършва с апокалипсис, а после идват нова земя и ново небе.

— Бердяев беше казал, че католицизмът поражда протестантството, а протестантството – атеизма и социализма. Аз смятам, че социализмът, безусловно, произтича от християнството, само че в неговата изчистена от всякакви религиозни елементи версия. И в нея няма никакъв апокалипсис.

— А капитализмът?

— Капитализмът трябваше да умре и пролетариатът - да стане негов гробокопач. Но като заговорихме за християнството, не мога да не отбележа, че с него, и по-точно с католицизма, се случват интересни неща. Преди година, през март, папа Франциск заяви в свое интервю, че всъщност няма ад и че душите на грешниците просто се разпадат и изчезват, „дематериализират се“. Значи рай има, а ад – не. Ами че това преобръща цялата доктрина. А как стои въпросът с дявола? И въобще с какво тогава се занимава църквата? Като атеист ми е трудно да съдя отвътре, но като учен ми се струва, че в католицизма протичат процеси, които целят да го очистят от много християнски елементи. Явно духът на нехристиянска Европа му се отразява.

Между впрочем, мина някак незабелязано новината, че папа Йоан Павел Втори призна за християнска конфесия африканския култ към Ифа (опростен вариант на вуду). Нигерийският култ към Ифа има доста сложна космогония, която, при желание, може да се причисли към християнството, както направи папа Йоан Павел Втори. Разбираемо е: прави се като реверанс към мигрантите. Само че в Европа мигрантите са предимно мюсюлмани, а не вудуисти.

Мигрантите за Европа са, както споменах, нещо като нашествието на Другите, което създава доста интересна, в кавички, ситуация. От една страна, застаряващите сити европейци са неспособни да се съпротивляват, както показаха, например, събитията в Кьолн на Коледа преди няколко години. От друга – младите, агресивни мъже са други в етническо и религиозно отношение, в чисто религиозен план, и те стават все повече. Само един пример: в шведското градче Сьодертеле живее най-голямата иракска общност извън пределите на Ирак.

Самото наличие на такава маса ментално чужди на местното население хора променя социалния код на поведение на всички останали, дари езикът в страната да си остава същият. Другите вече нахлуха в Европа, а там стени няма и не може да има, нито рицари от Вестерос, способни да я защитят.

— Между впрочем, в Швеция също има град Вестерос.

—  Да, животът често ни поднася интересни съвпадения, своеобразни знаци.

— Може ли сериалът „Игра на тронове“ да преформатира съзнанието на руския зрител? Известно е, че на Запад той вече е завладял умовете.

— Мисля, че в РФ това не може да стане. Преди 10 години в САЩ разговарях с един интересен човек, който ми сподели наблюдението си, че американските видеоигри със стрелба въздействат силно върху оформяне на съзнанието на американците и западноевропейците, докато на славянските, и особено на руските деца – недотам. Попита ме: „Как мислите, защо се получава така?“.  И аз му отговорих.

— Какво му отговорихте?

— Казах му, че в Русия има друга култура на смеха, различна от тази на Запад. У нас може да е много смешно и много страшно едновременно. Освен това, злото в руската култура не е абсолютно. Злото е абсолютно само в западната култура: като Саурон, Луцифер или китът в „Моби Дик“. Съвършено черно зло, без примеси. Докато в руската традиция даже Баба Яга е донякъде комичен персонаж, тя не е абсолютното зло. Когато сграбчва Иван и заплашва да го хвърли в пещта и изяде, той отвръща: „Не, първо в банята ме напари, нахрани и напои“. Къде ти на Запад злото ще те храни и пои? Дори с Кашчей Безсмъртни в руските приказки може да се преговаря. Руският човек не възприема злото като абсолютно и това често поражда комизъм. Оттам и различните реакции.

Убеден съм, че дори на днешния, силно видоизменен руски човек чернотата не му действа така, както на западните хора, защото е имало опити да ни сплашат, а нас не ни е страшно. Може би защото у нас реалният живот е къде къде по-страшен от всякакви „гърмежки“ и филмчета за злодеи. Сигурен съм, че американското общество едва ли би преживяло това, през което минахме ние през 1990-те. Вярно, че това не е особен повод за оптимизъм, но все пак. Както се казваше във филма „Чапаев“: „Психическа атака ли? Майната му, нека да е психическа!“. Като ключовата дума тук е „майната му".

*Андрей Илич Фурсов, руски историк, социолог, публицист, е роден на 16 май 1951 г. В Шчьолково, Московска област.. Завършва история в Московския държавен университет (МГУ). Ръководи Института за руска история (1997-2006) към Руския държавен университет за хуманитарни науки.. Член на Съюза на писателите на Русия (2010). Според резултати от интернет-гласуване на научното общество през 2000-2004, 2005 г. и 2006 г. Фурсов е сред «100 водещи социално-хуманитарни мислители на Русия. Действителен член (академик) от 2009 г. на Международната академия на науките (International Academy of Science), Австрия. Автор на 9 монографии и над 250 публикации. Участва в 150 руски и международни научни конгреси, конференции и семинари. Чете лекции в университетите на Унгария, Германия, Индия, Канада, САЩ.

Източник: business-gazeta.ru

Превод от руски за "Гласове": Михаела Петрова

 
 

Оставете коментар