Петък, 10 Април 2020

Сряда, 07 Декември 2016 12:11

Ренци бичуваше „политическата каста“, но се превърна в арогантен премиер

Интервю на Десислава Пътева с доц. Иво Инджов, експерт по политически комуникации, преподавател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”

Доц. Инджов, кой беше по-силният мотив за италианците да гласуват с „не” по време на референдума за конституционна реформа – този да блокират промените или този да свалят премиера Матео Ренци? Може ли да се каже, че допитването се превърна в плебисцит срещу неговото управление?

Италианците гласуваха масово с „не” на референдума най-вече, за да накажат икономическата политиката и стила на управление на премиера Ренци, който е и лидер на лявоцентристката Демократическа партия. Ренци си вкара автогол с референдума за конституционните промени. Още повече, че амбицира противниците си с предварителното обвързване на евентуален неуспех със своята оставка. Откакто пое управлението през 2014 г. до загубата на референдума, той извървя бързо пътя от политик на надеждата за промяна, който бичуваше „политическата каста” и искаше да я разгради, до самодоволен и арогантен премиер. Вероятно телевизионното свръхприсъствие на Ренци в стил „Берлускони” в седмиците преди референдума, също е отблъснало голяма част от италианците.

Водещ мотив при част от гласувалите с „не” беше привързаността към сегашната конституция от 1948 г., която гарантира разделение на властите и самостоятелна тежест на регионите. Тъкмо тези принципи се опита да погази Ренци с плановете си за повече власт в правителството и Камарата на представителите, като се обезвласти втората камара – Сената, с благородната на пръв поглед цел за премахване на хроничната политическа нестабилност в следвоенна Италия. В рамките на тази логика това би разчистило пътя за по-решителни икономически промени с цел модернизиране на Италия.

Критиките срещу неговата реформа бяха напълно основателни, макар че Ренци и поддръжниците му опитаха да я „продадат” като благородна кауза – по-стабилно управление и пращане в историята на хроничната политическа нестабилност в Италия. Конституционната реформа включваше рязко намаляване на броя на сенаторите – те вече да не бъдат избирани от гражданите, а да се назначават от регионите. Освен това трябваше да бъде запазена пропорционалната система за избор на депутати, но с даване на голям електорален бонус на партията, спечелила над 40% на изборите – отново с цел формиране на по-стабилни мнозинства в парламента. Ако не се стигне тази бариера, се предвиждаше балотаж между двете най-големи политически сили. Неслучайно тази система беше взета сполучливо на подбив от противниците ѝ с наименованието „Италикум” (от „Италия” и „уникум”).

Срещу най-младия премиер в италианската история се създаде странна „коалиция” от постидеологическото популистко движение „5 звезди”, популистите ксенофоби от „Северната лига”, остатъците от някогашната управляваща дясноцентристка партия „Форца Италия” на Берлускони, по-малки леви партии, синдикатите и лявото крило на самата Демократическа партия, включително и бившия премиер Масимо Д'Алема и бившия партиен лидер Пиер Луиджи Берсани.

Решаващи за наказателния вот срещу Ренци обаче бяха неговите реформи в икономическата сфера и трудовия пазар, които носят ясен неолиберален отпечатък и брюкселски почерк. Мнозинството от италианците е недоволно от строгите икономически мерки, диктувани от ЕС, както и от неефективната мигрантската политика на съюза, от която Италия, с огромната си брегова ивица, е втората най-страдаща след Гърция.

Тези теми натежаха силно, макар че не бяха обект на гласуването. Недолюбваният премиер успя да обедини срещу себе си мнозинството от средната класа, чийто статут се влошава в условията на неотзвучала икономическа криза – работниците, които се страхуват за работните си места при нарастващия наплив от мигранти, младите, сред които безработицата е особено висока, и други значими прослойки от обществото, които водят все по-несигурно съществуване. В ситуация на нарастващо социално неравенство и недоволство, дори и положителни реформи остават недооценени. Пример за това е една подчертано лява мярка, наложена от Ренци – нарастване на броя на безсрочните трудови договори. Това обаче стана с цената на сериозни данъчни облекчения за компаниите.

Тези ли бяха причините на Ренци да се гледа като на част от истаблишмънта, макар да се опита да промени сегашната система, докато в същото време популистките партии защитават статуквото?

Той искаше да модернизира Италия, но сгреши рецептата. В едно общество със сериозни социални противоречия на неолибералните мерки, пък било то и омекотени и предлагани в социаллиберална обвивка, се гледа с големи подозрения. На този фон популистките партии бяха възприети като по-малкото зло, а Ренци беше асоцииран с глобалния неолиберален модел, срещу когото в момента хората се бунтуват от Вашингтон до Рим. Чашата преля, когато Ренци посегна на демократичната италианска конституция.

Смятате ли, че резултатите от допитването могат да бъдат разчетени като продължение на протестната вълна срещу статуквото, която започна с Брекзит и продължи с избора на Доналд Тръмп за президент в САЩ?

Безспорно. Живеем във времена на бунт срещу статуквото, срещу неолибералните политически и икономически елити, срещу господството на „единия процент” над онези 99 %, които или свързват трудно двата края, или водят все по-несигурно съществуване. Световни феномени като Брекзит и избора на избора на Тръмп в САЩ оказват влияние в настроенията срещу политическия истаблишмънт. Това пролича ясно на референдума в Италия и на президентските избори в България преди това.

Какви са алтернативите за управлението на Италия, след като досегашният премиер слезе от поста?

Едната възможност е да бъде съставено правителство в рамките на този парламент, защото коалицията от Демократическата партия и лявоцентристките ѝ съюзници имат подавляващо мнозинство в парламента. Това правителство може да управлява до следващите редовни избори през 2018 г. Но последиците от политическото земетресение могат да бъдат и предсрочни избори през 2017 г. Всичко зависи от съотношението на силите в управляващото мнозинство и обществения натиск. Понастоящем социологическите проучвания определят категорично като първа политическа сила движението „5 звезди” на професионалния комик Бепе Грило. То критикува и левицата, и десницата. Застъпва се за директна демокрация, за строги антикорупционни мерки и критикува остро ЕС. Движението заявява, че ако дойде на власт, ще свика референдум за излизане на Италия от еврозоната. В същото време движението няма управленски опит. Макар че все още е рано да се правят категорични анализи, е видно, че излъчените т.г. от неговите редици кметове на Рим и Торино, особено в първия случай, не се справят особено успешно с многобройните предизвикателства, с които се сблъскват.

Освен това все още е рано да се каже дали, ако запазят лидерството си в проучванията, хората на Грило биха управлявали самостоятелно или в коалиция с друга политическа сила. Ами ако стане така, че е възможен единствено вариантът да бъдат на власт в съюз с десните популисти от ксенофобската „Северна лига”? Ето защо казвам, че смяната на един неуспял реформатор като Ренци не е повод за прибързана радост.

Какви биха били последиците за Италия, ако се свика референдум за излизане от еврозоната и се повтори успехът на референдума за Брекзит? Няма ли това да доведе до нова политическа и икономическа криза?

Евентуално излизане на Италия от еврозоната би подкопало още повече стабилността и доверието в общата европейска валута – много повече, отколкото по време и вследствие на гръцката криза. Италия е третата икономика в еврозоната. И сега се прогнозира, че последиците от политическия референдум имат силно отражение на финансовите пазари и в икономическата сфера. Политическата нестабилност може да усложни проблемите на боледуващите италиански банки, а ако те тръгнат да фалират, спасяването им надали ще бъде по силите на Европейската централна банка и ЕС. Със сигурност проблемите във финансовия сектор ще рефлектират все по-силно и върху нежеланието на външни и вътрешни играчи да инвестират в икономиката.

И все пак, евентуално излизане на Италия от еврозоната няма да бъде равносилно на Брекзит, при който Великобритания напуска ЕС. Еврото ще бъде пратено в нокдаун и ще се засили тенденцията за развитие на ЕС като съюз от национални държави – в противовес на модела на федерацията, който се налага понастоящем. Големият проблем на ЕС обаче е, че задълбочаването на интеграцията стана под знаменателя на неолибералния модел и диктата на брюкселската бюрокрация, а не по посока на демократизирането на съюза чрез активно участие на гражданите в делата му.

Като цяло италианците са недоволни от ЕС, но държат на него – неслучайно Италия е сред неговите основатели, и искат той да се реформира. Интересно изследване на американския „Пю Рисърч Център” от юни т.г., извършено в десет страни в ЕС след Брекзит, показва, че 39% от италианците не одобряват сегашния модел на ЕС и искат съкращаване на правомощията на органите на съюза, докато само 21% са „за” повече власт на Брюксел при 26% доволни от статуквото. В същото време 58% от живеещите на Ботуша са настроени благосклонно като цяло към ЕС, а недоволните от съюза са 39%. В това отношение италианците са много по-привързани към Евросъюза, отколкото страни като Гърция, Франция, Великобритания, Испания, Германия.

Източник: a-specto.bg

Оставете коментар