Понеделник, 19 Ноември 2018
Четвъртък, 05 Юли 2018 18:12

Христо Стоянов пред BIG5: Нови писатели и поети ни заливат със снобска чалга, псевдо дисиденти попиляват литературата

Младите хора ядат това, което се рекламира по телевизиите. Новите автори са царе на пиара, а не на изкуството. Издателите търсят неща, които могат да пласират много лесно. Те искат да създават илюзорни скандалчета на ниво селска клюка и нищо повече. Георги Господинов, Йордан Евтимов и Стефан Цанев цял живот имитират бунт.

- Г-н Стоянов, как оценявате съвременните поети и писатели, които са хит в книжарниците?

- За съжаление след 10-и ноември се появи едно поколение, по подобие на априлското при социализма. За разлика от него обаче, липсват талантливите хора. Коста Павлов, Любомир Левчев, Христо Фотев, Иван Динков и т.н. По време на прехода се появиха едни подобия на Едвин Сугарев и Ани Илков. Това, че те пописват стихове, не означава, че са добри поети, защото в България има доста ерудирани графомани. Те владеят по-скоро изкуството на пиара. Тези напористи момчета минаха през „Литературен вестник“ и започнаха да създават представата за „другата литература“, защото успяха да се докопат до медиите. Ако през целия ден те зяпа Георги Господинов или Николай Пенчев, както и „Денят започва с култура“ в БНТ, ти създават една снобска публика. Гърмят се нестойностни неща. За Светлин Русев, например, имаше един малък репортаж от изложбата и смъртта му. В същото време Ушев говори като за черна мамба, когато стане дума за Русев. Той бил отровил живота на мнозина… Не е така. Светлин Русев тровеше живота на бездарника. Сега художникът не е сред нас. Нека тези бездарници да се покажат, да споделят защо го използваха като салфетка и извинителна бележка за това, че нямат талант. Те обаче не приемат критерии в изкуството. За тях то е пърформънс. В момента се правят изгъзици. Вкарват ни в бяла стая и ни карат да си представим нещо. Йордан Евтимов, Георги Господинов и другите напомнят на 20-те и 30-те години на миналия век, когато се правеше модерно изкуство и импресионизмът. Тези момчета не познават обаче структурата на стиха, не знаят какво е ямб и хорей, мъжка, женска и дактилна рима. Не трябва само така да се пиши, но Салвадор Дали казва: „Научи се да рисуваш като старите майстори, а после прави каквото щеш. Текстът не може да е проза, когато става дума за поезия. Липсва и цялата метафоричност, напрежението на ритъма. Всичко е изсмукано от пръстите. В тяхното изкуство няма кръв и сперма, а литературата е това.

- Как си обяснявате факта, че Константин Трендафилов, който стана известен с песента за кекса, е идол за младите поколения и пример за подражание?

- Младите хора ядат храна, която се рекламира по телевизията. Друга представа за света нямат. Ако ги попиташ за литературните течения, те няма да знаят за какво става въпрос. Странното е, че някои от тях са завършили дори Българска филология. Голямата трагедия е, че пишещите и четящите не познават езика. Баба ми беше неграмотна, но не правеше лапсуси, за разлика от полуграмотните журналисти, които не познават езика и влязоха в ролята на литературни критици. А в същото време не са чели световни класици и българските писатели и поети. Не познават Христо Фотев, Бойко Ламбовски, който е изумителен. Не защото е учил в „Максим Горки“, но познава структурата на стиха. Всички тези нови хора ни отричат, защото ги е страх за собственото си творчество.

- Важи ли старата конспирация в случая, че властта иска да сме прости, за да ни контролира по-лесно?

- Аз не съм привърженик на конспирациите. Когато една нация е тъпа, тя по-проста не може да стане. Трагедията е в друго. Страшното в България е, че нямаме интелигенция, която да бъде каста. Борис I унищожава 52 болярски рода, а след това върви да създаваш интелигенция. Всяка нова власт след това унищожава всичко в зародиш. Преди и след Освобождението се заражда някаква интелигенция, но тя е смачкана. Знаете каква е например съдбата на Захари Стоянов. Ние никога не сме имали 100 години нормално развитие, в което да се създаде тази интелигенция. Представата за живота се създава от умните хора, от аристократите, които ние нямаме. Една мини тълпа създава представи, но е избрана от голямата тълпа и по нищо не се различава от нея. Тя иска само да ѝ се хареса и да използва ситуацията, за да се нарече интелигенция. Тези хора не искат да бъдат изместени, защото отиват отново в тълпата.

- Ще разберат ли младите поколения новите авторитети, ако се появят на сцената въобще?

- Не, защото вече са изкривени. Това е като едно стихотворение за скърбящите над трупа, който се събужда, а те започват да го упрекват защо не е мъртъв и защо ги е излъгал. Раждайки се нещо, то трябва да бъде натискано и да е в гроба. Преди години с мое старо гадже отиваме в Кюстендилско. Майката на домакинята ни казва: „Този ти е любовник, а тази с него е за парлама. Тя отговорила: „Мамо, как ще ми е любовник, той е поет“, сякаш ние поетите не може да сме любовници. Майката обаче отговорила: „Море мене, че лъжеш! Не е вярно, те поетите отдавна измряха“! Представата за поетите е като за мъртъвци. Понеже митове и легенди се носят само за мъртвите, Георги Господинов и Калин Терзийски носят точно това със себе си. Те знаят , че България не е важно какво си написал, а какво се говори за теб.

- Какъв интерес имат издателите от кича?

- Издателите търсят неща, които могат да пласират много лесно. Те искат да създават илюзорни скандалчета на ниво селска клюка и нищо повече. Георги Господинов, Йордан Евтимов и Стефан Цанев цял живот имитират бунт. Търсят се удобни хора. Иво Сиромахов, Николай Пенчев, Пламен Дойнов са хора от едно котило. Това е удобната чалга в литературата. Кой може да събере една голяма зала за поезия? Само чалга певица. Става дума за т. нар. снобска чалга. Иво Сиромахов следва жанра. Ако вземете Даниел Хармс, ще видите, че Сиромахов черпи с пълни шепи от него. За съжаление, имам навика да чета всички полуидиоти. Тормози ме, че хора, които пишат качествено, никой не ги завърта в медиите. Като един Румен Денев от Казанлък, който е изумителен поет, но е като каторжник. В прозата също имаме невероятни автори, които са заглушени от парвенютата.

- Поети като Надежда Захариева започнаха да пишат за чалга певиците. Оправдавате ли стихоплетството на всяка цена?

- Надежда Захариева излезе с номера, че няма пари и държавата не се грижи за нея. Тя поне призна, че не прави изкуство, а работи, за да се издържа. Христо Калчев беше първият, който показа, че писателят може да живее от книгите си. Той избяга от „Белият дявол“. Калчев бе много добър писател, но после се продаде. През 90-е години Йордан Евтимов написа злостна статия, обявявайки Христо Фотев за плагиат. Ставаше въпрос за стихотворението му „Колко си хубава“. 15 години след това на него му беше връчена наградата „Христо Фотев“. Даде му я неговият патрон Едвин Сугарев, който преди това пусна статията за „плагиатството“ на Фотев. Аз бях много близък с него и преживя страшно тежко всичко това. Това е обликът на Георгигосподиновците и Йорданевтимовците.

Да... Дами и господа. Те са голи. В което няма нищо страшно. Но не са естетични, защото месата на душите им висят...

ЕТО ЕДИН ТЕКСТ, КОЙТО ЩЕ ВИ УБЕДИ

И ТОВА АКО Е ПОЕЗИЯ...

ТОВА Е "СТИХОТВОРЕНИЕ" ОТ ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ. НЕКА ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА ГО РАЗГЛЕДАМЕ:

МАЛКО СУТРЕШНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Навън е валяло дъжд
прохождаш сънен на сутринта и
(по пътеката към тоалетната)
шруп
охлювът под краката ти
убийство по невнимание
но това не смекчава вината
оглеждаш се
поради ранния час няма свидетели
избутваш трупа под тревите
натежали от капки
и това не отмива греха
убийството е толкова малко
че не можеш да го забравиш
през целия ден

Първият ред (защото това не може да се нарече стих) е логичен абсурд. Обстоятелствено обяснение, че е валяло дъжд, при това се уточнява, че НАВЪН е ставало събитието. И аз така знам - че дъждът се случва вън. Ако е вътре, значи къщата не е покрита, а ако е покрита, значи, че вътре не е валяло, а е прокапало. Някой може да възрази, че иде реч за метафора, но метафората си служи с друг инструментариум...
Лирическият герой после трябвало да проходи и го прави сънен. Като че ли всеки се събужда бодър. Иде реч за пълнеж на текста - защото до тука няма поезия и стихотворение.
И така добре проходил тръгва към тоалетната по пътеката. Явно иде реч за КЕНЕФ или НУЖНИК, а не за тоалетна. ТОАЛЕТНА в българския език идва едва след като НУЖНИКЪТ влиза в домовете... Има нюанси в българския език и ако някой не знае тези неща нека да ги научи.

Издава се някакъв звук, но се оказва, че не е от това, което излиза от тебе в дупката на кенефа , въпреки желаната от лирическия герой асоциация, а било някакъв охлюв. Охлювът е размазан и лирическото "Аз" на поета е във вегански ужас, защото е извършил убийство. И лирическият герой прикрива убийството на нещастния охлюв, който е бил по-сънен от автора и не си е дал труда да пресече пътеката навреме.
И поетът решава да "ИЗБУТА" трупа на охлюва под тревите. Бутането е процес, извършван с ръце, другото е подритване. Бутането, освен с ръце, впряга и цялото тяло. Освен в случаите, когато жена бута на мъж, или президент ПРОбутва ордени за подобно писание. Тревите, се оказва, че са натежали от капки, които не са паднали.Защото капките не отмиват, а отмива течаща вода. Иде реч за греха...
При така стеклия се текст трябва да се каже, че е грях да се пише подобно нещо. И орден "Стара планина" да се присъжда за подобно писачество е грешно да се взема...
Отдавна не бях правил анализ на стихотворение, ама то пък това не е и стихотворение...
Ами това е...

Публикувано от ХРИСТО СТОЯНОВ в събота, май 28, 2016

Интервю на васил Василев, BIG5

Свързани статии (по етикет)

  • Четвъртък, 05 Юли 2018 18:12
    Австрийската писателка Каролина Шути пристига за премиера

    Романът „Някога навярно съм вървяла по мека трева“е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Каролина Шути е родена през 1976 г. в Инсбрук, Западна Австрия. Завършила е немска филология, англицистика и американистика. Докторантската й дисертация разглежда произведенията на родения в Русе носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети. Шути пише романи и радиопиеси. Книгите й са преведени на много езици и донасят слава на авторката както в Австрия, така и извън пределите й. През 2015 г. тя спечели Наградата за литература на Европейския съюз за романа си „Някога навярно съм вървяла по мека трева“.

    Книгата излиза на български в превод на Ваня Пенева и издание на „Персей“.

    Романът на Каролина Шути ни потапя в света на главната героиня Мая – свят, в който няма място за любов или безгрижна невинност. След смъртта на майка си Мая е приютена от леля си, която й дава подслон, храна и възпитание, но не й разкрива нищо за миналото й. Двете живеят в едно безименно селце в отдалечен район и се борят за оцеляването си при оскъдни и трудни условия. Всеки опит на Мая да си спомни миналото води до задънена улица. Тя се мъчи да си припомни живота в Беларус, страната, която е напуснала като малка, езика, който не говори, майката и бабата, които вече почти не помни, но с годините спомените все повече избледняват и стават все по-недостижими. Марек, възрастен мъж, който говори странен и загадъчен език и живее напълно сам в отдалечена къща, е единственият човек, който разбира Мая и я кара да се чувства у дома си.

    С ясен, но същевременно красив и поетичен стил Шути описва положението на хора, които са били принудени да напуснат дома си и да се приспособят към новата и понякога неприятелска среда. Романът й е пропит от идеята за изгубената памет и непрестанното търсене на идентичността, благодарение на която можем да намерим мястото си в живота и да постигнем вътрешна хармония и спокойствие.

    Събитието е на 16 ноември (петък), в клуб „Журналист“ в СБЖ, на ул. „Граф Игнатиев“ № 4, 1 ет., от 18 ч.

     

  • Четвъртък, 05 Юли 2018 18:12
    „Поискайте си живота!”

    Станислав Стратиев: Животът ни се дава като съществуване, но като съдба ние си го осмисляме, ние решаваме как да живеем и как да отстояваме правото си на собствен избор

    Не оставяйте други да го живеят вместо вас.

    Да мислят вместо вас.

    Да решават вместо вас.

    Да избират вместо вас.

    Да ви казват кого да обичате днес и кого да мразите утре.

    Кой е герой и кой - предател.

    Какво е бъдещето ви и какво- миналото.

    В какво да вярвате и в какво да се съмнявате.

    Какво е най-доброто за вас и какво - най-лошото.

    Какво е България и какво - народ.

    Какви книги да четете и какво вино да пиете.

    Не оставяйте други да работят, други да тичат,

    други да танцуват, други да се смеят, да ходят на море,

    да се обичат, да имат надежда, да живеят човешки.

    Вместо вас.

    Поискайте си живота.

    Не го оставяйте да събира прах на рафта на времето.

    Поискайте го!

    © Станислав Стратиев

    AFISH.BG

     

  • Четвъртък, 05 Юли 2018 18:12
    „Шибил се спря, страшен, хубав…”

    От Йордан Йовков и неговите герои черпим и красота, и мъдрост, и много, много любов, тъй необходима не само във вчерашния и днешния ден, а за векове напред

    „Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

    Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

    Беят мачка бялата си брада и дума:

    - Какъв юнак! Какъв хубавец!

    - Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

    - Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

    Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

    - Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

    - А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

    Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

    И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

    От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.”

    © Йордан Йовков, „Старопланински легенди”

    Свързано изображение

    Петър Слабаков и Доротея Тончева в едноименния филм на режисьора Захари Жандов

    AFISH.BG

Оставете коментар