Петък, 16 Ноември 2018
Вторник, 14 Август 2018 08:23

Следователят поет Теодор Кърчев пред BIG5: Законите ни са по-добри от румънските, не е вярно, че няма съдебна реформа

Мечтата ми е да си купя симфоничен оркестър, който да дирижирам. В световната история няма по-голям гений в изкуството от Моцарт. Преобладаващата част от хората, които работят в правоохранителните органи са честни и си вършат работата. За 30 години аз нямам върнати дела. Това е критерият за свършената работа, каза пред BIG5 поетът следовател.

 

- Г-н Кърчев, на кого е посветена новата ви книга?

- Воден съм от патриотични пориви. Посветил съм много от творбите си на наши общественици. В същото време ми направи много силно впечатление Моцарт. С размаха на своето творчество. Мисля, че това е най-високата точка в изкуството, не само в музиката. Имам мои творби, които са написани на мраморни плочи в Разград, в Хан Кубрат, в Цар Калоян и в Исперих. Имам седем книги, подготвям осмата си. Постарал съм се да са с качествена хартия, да отговаря образът на съдържанието. Получавал съм поздравления от Дилма Русеф, от министерствата на културата в Австрия и Германия.

- Защо обаче не започнахте да пишете мафиотска литература като Христо Калчев и не описахте случаите, с които се занимавате?

- Правилата на професията ми не го позволяват. Въздържам се от коментари, за да не изпадна в конфликт с преките ми задължения. Като следовател си изкарвам хляба.

- Самият вие имате ли музикално образование?

- Не, но знам наизуст примерно опери и през целите 4 часа мога да ви разказвам какво се случва в „Дон Жуан“ без да гледам сцената. Не съм ходил на школи, но мечтата ми е да намеря пари и да имам симфоничен оркестър. На афишите ми ще пише „следовател търси да дирижира музиканти“. Не искам да взимам хляба на професионалистите си, но музиката ме избива отвътре. Няколко десетилетия се опитвам да разбера кой е Моцарт.

- Кой е българският еквивалент на Моцарт?

- Няма никъде в света еквивалент на Моцарт. Нито Орфей, нито Бог може да се сравнява с таланта му. Панчо Владигеров и Любомир Пипков са прославили страната ни, но са далеч от гения на Моцарт. Няма я специфичната красота и слънчевост. Всеки си мисли, че е много лесно и плитко дъно, но когато се наведеш и го пипнаш, имаш чувството, че потъваш в безкрайна бездна. Не говорим за българските композитори, а за всички световни майстори. Моцарт е най-изпълняваният композитор. Бетовен не е излязъл една седмица от стаята си, когато е разбрал, че Моцарт е починал.

- Каква е истината около смъртта на композитора? Вярвате ли като следовател, че е бил отровен от Салиери?

- Много е трудно да се каже, защото и медицината е била на много ниско ниво по онова време. Зъбоболът се е лекувал с опиуми и наркотици. Има огромно влияние на мнението на Бетовен и на Пушкин, които до края на живота си са вярвали, че Моцарт е отровен. Филмът „Амадеус“ също е художествена интерпретация. Световни лекари също са много предпазливи с оценките си. Вероятно не е отровен, а е починал от бъбречна недостатъчност. Другата хипотеза е, че в лекарствата е имало арсен, който го е убил. Моцарт няма и гроб, от който да се направи ДНК-анализ. Не мога да кажа, че Моцарт е бил женкар. Във филма „Амадеус“ го даваха постоянно с питие в ръка, което възмути целия свят. Прекалиха с бутилките. Не е било така. Моцарт е бил начетен човек.

- Около Митьо Очите отново се заговори за обвързаността на политици с бизнесмени. Възможно ли е тази практика да се прекрати?

- Нещата не са толкова черни, колкото се представят. Аз съм редови следовател, който си изпълнява задълженията и не съм откраднал една стотинка. Висшият пример на Моцарт и на Левски е твърде обвързващ и не бих си позволил да премина от другата страна на барикадата. Не страдам и от звездна болест, за да се правя на съдник на държавата и на целия ЕС. Смятам, че преобладаващата част от хората, които работят в правоохранителните органи са честни и си вършат работата. За 30 години аз нямам върнати дела. Това е критерият за свършената работа. И това ми дава правото да гледам честно в очите хората.

- В Румъния заради съдебната реформа е на път да си отиде правителството. Това ли е основният проблем и у нас – липсата на промени?

- Ако трябва да сравняваме двете страни, нещата у нас стоят по-добре в това отношение. Поне на книга имаме качествени закони. Не бих могъл да кажа, че няма реформа. Само Бог прави нещата идеално. Хората грешим. Има различни политически сили. Мнозинството иска на власт да са ГЕРБ и патриотите. Аз съм деполитизиран и си върша моята работа. Когато ми кажат, че са приели даден закон, го изпълнявам.

Интервю на Васил Василев

Свързани статии (по етикет)

  • Вторник, 14 Август 2018 08:23
  • Вторник, 14 Август 2018 08:23
    „Борбата е безмилостно жестока…”

    В тази безмилостно жестока борба преди 75 години на гарнизонното стрелбище в София пада под изстрелите, сляли се с Ботевите слова „Жив е той, жив е…” като химн на безсмъртието, Поетът Никола Йонков Вапцаров. И няма кой да го смени!

    ПРОЩАЛНО

    На жена ми

    Понякога ще идвам във съня ти
    като нечакан и неискан гостенин.
    Не ме оставяй ти отвън на пътя –
    вратите не залоствай.

    Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
    ще вперя поглед в мрака да те видя.
    Когато се наситя да те гледам –
    ще те целуна и ще си отида.

    *
    Борбата е безмилостно жестока.
    Борбата както казват, е епична.
    Аз паднах. Друг ще ме смени и...
    толкоз.
    Какво тук значи някаква си личност?!

    Разстрел, и след разстрела – червеи.
    Това е толкоз просто и логично.
    Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
    народе мой, защото те обичахме!
    14 ч. – 23.07.1942 г.

    © Никола Вапцаров

  • Вторник, 14 Август 2018 08:23
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

Оставете коментар