Сряда, 19 Септември 2018
Неделя, 26 Август 2018 12:10

Художникът Никола Манев дни преди смъртта и рождения си ден: Трябва да оставя максимално количество картини - това е моето желание, друго нямам

"Бих искал моите картини да са отворен прозорец на хората към един по-красив свят", заяви в обширно интервю за БТА художникът Никола Манев, който почина в Париж след боледуване, дни преди да навърши 78 години. 

Интервюто е взето по телефона, навръх рождения му ден - 28 август, и дни преди да почине.

"Трябва да оставя максимално количество картини - това е моето желание, друго нямам", допълни творецът, който от години живееше и твореше във френската столица. "Непрекъснато присъствам в България с мисълта си и картините си. Обичам България и ще я обичам винаги докато съм жив", казва още Манев. 

Той e роден на 28 август 1940 година в Пазарджик, но е израснал в Чирпан. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1962-а е приет във френската Академия за изящни изкуства, където се дипломира в класа по "Живопис" на професор Морис Брианшон. Тогава се установява в Париж - в ателие в "Ил Сен Луи". През целия си живот обикаля света и трупа впечатления за платната си. Зад гърба си има над 165 самостоятелни изложби, а над 3000 негови творби са притежание на държавни и частни колекции и музеи в над 30 страни. Има над 180 самостоятелни изложби. Манев живее и твори от 57 години в Париж, но остава завинаги свързан с България. През април 2000 г. купува старинна възрожденска къща в Чирпан и я завещава на града заедно с 40 свои картини от различните периоди. През 2008-а Манев става академик на Българската академия за наука и изкуство.

- Г-н Манев, как се чувствате?

- Великолепно! С душа на 18-годишен! Дай Боже да навърша 80 години, тъй като съм си поставил творческия път до 70-годишна възраст, всичко отгоре го смятам като подарък и мога да се пенсионирам с чиста съвест. Относно това как се чувствам ще Ви кажа, че има огромна разлика между физиологията и духовното състояние на човека. Често говорим за развода, нали. Човек се жени и развежда, нещо нормално. За мен единственият сериозен развод е този, когато Душата се скара с Физиологията и подаде молба за развод. Разведат ли се - няма помирителен процес. Физиологията ти казва в един прекрасен момент: "Мой човек, стига толкова! Служих ти и работих за теб цял живот! Баста, До тук!" В този контекст аз може да се чувствам много млад, но физиологията ми отговаря на годините, на които съм и това не мога да го скрия. Затова не трябва да се пренебрегва разликата между душевното и физическото състояние. На тези години вече трудно ходя на дълги дистанции, трудно изкачвам стълби, и други работи трудно се правят /смее се!/, но това е положението. Поне желанието ми и намеренията са същите, когато бях на 20 години.

- Има ли пенсиониран художник?

- Звучи наистина нереално. Винаги ми е било смешно, когато зададат на някого въпрос "какво работиш" и от отсрещната страна чуеш смисления отговор: "пенсионер съм". За мен тази дума е пълно отрицание на човешкият живот. Как можеш да обичаш живота и да си пенсионер. Това е пълен абсурд.

- Опишете един Ваш ден в Париж?

- Задължителното първо кафе пия у дома. Второто кафе го пия по стара и постоянна традиция в кафенето на "Едит Пиаф", което е точно под апартамента ми и ти си идвала, знаеш го много добре, защото тук, в това историческо кафене те поканих да пием кафе в Париж. Винаги сядам на бара и гледам хората през прозореца. Имам си мое запазено място. Задължително хапвам един прясно ухаещ на масълце френски кроасан. След това се прибирам, полягвам отново да си отпочина и започвам да мисля. Преминават какви ли не мисли, като филмова лента. Сядам да работя следобеда. Не мога да работя сутрин. Първо, трябва да се адаптирам към деня и той към мен, да намерим допирните точки. Най-напред поглеждам към прозореца. Страхотен кеф ми доставя да гледам комините на покривите. На фона на облаците и небето комините са истинската жива картина. Гледам птиците, които летят и си представям как и аз се превръщам в една птица като тях и политвам на някъде. Обичам природата, тя ми дава сила и енергия. Природата ми дава силата да рисувам. Когато видя един комин - го виждам като икона, като нещо, което се протяга към Бога. Ей такива неща ми минават сутрин през акъла докато зяпам през прозореца.

- А продължавате ли да рисувате комините? Ако обикновен човек вижда просто един комин, какво вижда Никола Манев в този комин?

- Продължавам. Каквото и да правя, колкото и да остарявам, виждам, че не мога да си сменя темите на вдъхновението. Обожавам комините. Обичам пустините, обичам баирите. Обичам старите бръчки, които ми напомнят за канали, а в каналите има живот. Бръчките - са една Библия във всяка индивидуална физиономия. Хората с бръчки по лицата за мен са като паметниците на културата.
В нашата професия всичко е въпрос на въображение. Имах навремето един приятел евреин, художник, на който единствената му тема за вдъхновения бяха кофите за боклук. С него заедно творяхме в Сите Дезар, където България благодарение на Людмила Живкова, купи три ателиета. Та на този мой приятел евреин единственото вдъхновения му бяха кофите за боклук. Там живеехме художници от много националности, всяка от които се храни със своя специфична храна, обвита в родни опаковки. Съответно всички хвърляха различни и много разноцветни боклуци и тези отпадъци той ги виждаше като натюрморт. Той се вдъхновяваше от тази разноцветност на съдържанието на кофите за боклук.
Всичко може да бъде тема на вдъхновение и радост. Един комин аз го виждам като икона, ама това аз така го виждам, не го виждам като нещо, от което излиза пушека, а като жива форма, като движение, което плавно, молейки се отива към небето....Въображението ми ги разкрасява и се получава нещо много по-различно от един обикновен тухлен комин. Аз го виждам като нещо живо, което е тръгнало нагоре към безкрайността.

- Напоследък какво Ви вдъхновява?

- Да си призная, напоследък ме вдъхновява факта, че пораснах доста, което, в интерес на истината, не ме радва много, но затова пък ме вдъхновява, определено. Да пораснеш и да станеш голям си е направо голям шанс. Животът се дава на всеки, но остаряването - на определени, това си е привилегия. Много хора и личности са си отишли млади в началото на живота, като Яворов, и други големи поети - Пушкин , Лермонтов, Есенин....и други творци. Да си призная, изпитвам носталгия по младостта.Е Доста хора асоциират носталгията с нещо отрицателно и изпитват голям страх към тази дума, аз пък съм на обратното мнение. Носталгията за мен е чувство на удоволствие и удовлетвореност от младостта. Когато си легна и започвам да си припомням щурите ми млади години.Това за мен е моето богатство, не недостатък.
Преживял съм много и всички спомени ги прекарвам през съзнанието си на разходка из главата и се получава един нелош филм, дори много добър бих казал. Не бих казал, че съм тъжен. Напротив, радостен съм, че успях да доживея до тези години и да се надявам, че ще доживея и други, по-високи по скалата нагоре. Има една страхотна мисъл, не помня от кой писател беше, но в нея се казва - "когато един възрастен човек се спомине, една цяла библиотека изгаря". Човек вижда, живее, пише, мисли, твори, изживява....и в един миг тази библиотека изгаря...Мисли като тази не забравям, помня ги и си ги преповтарям често...

- Какво е за вас свободата? Рисувате ли я?

- Жесток е стремежът към нея. Постоянен. Неукротим. Превръщаме се в нейни роби. "Трябва да си син на природата, не внук на природата", е казал Леонардо Да Винчи. Свободата е във всяка моя картина, живея и творя чрез нея.

- А какво е за вас светлината?

- Пъпната връв на човека с вечността. Обичам светлината, ценя я и се стремя към нея. Изобразявам я, защото непрекъснато я виждам. Живея в светлина, творя в светлина, мислите са ми светли, душата ми е светла. Вероятно затова са толкова светли и картините ми.

- Доволен ли сте от живота?

- Е, как да не съм доволен от живота? Доволен съм, разбира се! Дори си завиждам. Да ви призная, аз съм завистлив по натура. Всеки човек е завистлив, но някои просто не го показват външно. Приличам на майка си, и тя беше доста ревнива. Завистлив и ревнив вървят винаги ръка за ръка. Човек, който е ревнив, той неизбежно е завистлив. Аз никога не съм обичал да се хваля за каквото и да било. Нека другите да ме хвалят, ако преценят, няма да се съпротивлявам. Завиждам си също така, че съм изживял толкова много неща и емоционални, и любовни, и творчески. Толкова хора по света са ме признали като художник. Е, не мога да не си завиждам! Единствената мъка, която малко ме преследва като сянка е това, че животът е нещо много временно и непостоянно и не го ценим навреме и достатъчно. Изпитвам безкрайно чувство на носталгия по младостта.....Тя ми липсва. Животът, който съм изживял, и нещата които съм преживял са наистина едно огромно богатство, как да не си завиждам за цялото това натрупано през годините богатство. От тук следва, че съм богат човек. Но, уви, в това мое богатство не мога никак да наместя сегашната си физиология и клетките, които остаряват и ще изчезнат в безкрая.....

- Съжалявате ли за нещо?

- Не съм си задавал този въпрос. Нямам някакво съжаление, признавам - не съжалявам за нищо. Има хора, които са си сбъркали живота. Правят това, което не биха желали по една или друга причина...Това, с което съм се занимавал досега винаги съм го правил със свободен избор. Сам съм си го избрал, никой не ми го е налагал. Спомням си, когато бях на 15 години моят баща имаше амбицията да ме направи архитект. Той самият беше архитект, великолепен чертожник и рисувач, ако има такъв термин изобщо. А да си архитект, това означава да владееш много изкуства. След време той разбра, че от мен архитект няма да стане, защото, за да си архитект, трябва да разбираш и от математика, аритметика, геометрия - все неща, от които не разбирам. Тогава се насочих към рисуването. Баща ми не само, че не ми се противопостави, но ме насърчаваше.
Най-тъжното е, когато човек прави нещо насила, което не желае и не му е присърце. Всеки от нас е създаден за нещо определено на тази земя и идва с определена мисия. Всеки за нещо е направен конкретно - кой за продавач, кой за гений, като Леонардо Да Винчи, кой за крадец, кой за убиец. Затова най-добре е в живота човек да върши туй, за което е създаден. Аз, за щастие, нямам такова съжаление. Цял живот съм вършил това, което мога, което искам и което правя с огромна любов. Винаги съм искал да бъда това, което съм и продължавам да бъда. Въпреки че всеки ден си задавам въпроса - дали от мен все пак става художник. Не съм от тези, които се възгордяват, че са постигнали нещо, тъкмо напротив. Винаги се съмнявам, че съм направил нещо. Но с чиста съвест мога да заявя, че винаги съм правил туй, което съм искал и копнеел да бъда.

- Къде се чувствате най-комфортно - в Париж, в Чирпан или в Пазарджик?

- Озовах се с два родни града, но не е важно къде си роден, а къде си израснал. Роден съм в Пазарджик, но съм израснал в Чирпан при баба си Кера. Затова се смятам за чирпанлия. Ако трябва да се изразя образно - родих се в Пазарджик, но прогледнах в Чирпан. В Париж живея от 57 години, така че Франция и нейната столица са неразделна част от мен като творец и като личност. Но колкото и да се мъча да стана французин, не мога. Останах си българин! Независимо, че много обичам Франция. Това е страната на демокрацията и свободата, които изключително ценя. Франция ми е дала много и продължава да ми дава. Франция ме издържа. Рисувам в Париж, всичките ми творби се раждат в Париж - моите рожби, сътворени с четката са от Париж. Но кръвта ми е чисто българска, какъвто съм и аз! Копнея за България. През последните десет години преоткрих Пазарджик. Там сме родени с брат ми. Обожавам морето и Варна, където се връщам повече от 30 години. Харесвам Ловеч, Троян, правил съм изложба и в малкия китен Първомай. Изключително чист и спретнат, подреден. Винаги с удоволствие ходя там, но все бързам по работа. Чарът му е в пазара, площада, читалището, сенчестите кафенета.

- Мъчно ли Ви е за България. Кое най-много Ви липсва?

- Не само, че ми е мъчно, но осъзнах, че безумно обичам България. Каквито и дефекти да има - аз я обичам, милея за нея и продължавам да я обичам. Дори да призная, от няколко години по различни причини не идвам в България и много носталгично страдам. Обичам я тази страна. Влюбен съм в България, обичам я и много ми е мъчно за България. Правя си български гозби. Вчера си наготвих боб. Аромата на България ми липсва. Навремето много пътувах с влак. Двадесет години все с влак пътувах, просто много обичах. И като наближавахме българската граница в Драгоман първият аромат, който ме лъхваше беше на скара и печени чушки. Това е ароматът на България, тя ухае на печен пипер! Аромата, миризмата на родна България ми е много близък. Единствената голяма памет в съзнанието на човек, това е ароматът. Човек запомня аромата на страната си още от детските си години. Месец септември съм го запомнил с миризмата на печените червени чушки и това беше из цяла България. Някой път като ми замирише тук в Париж на чушки се пренасям мислено в България. Какво да правя - обичам я тази страна! Баща, майка, баба, дядо, брат - всички българи. Обичам България и ще я обичам винаги докато съм жив! Това е.

- Следите ли събитията у нас?

- Не бих казал. Навремето имах българска телевизия, сега нямам кой знае каква съвременна апаратура. Основните събития ги следя, да - като изборите, кой идва на власт, кой се е оттеглил. Но какво става във Франция и по света, следя, разбира се. Всеки ден гледам новини.

- Рисувате ли родните места?

- Аз съм от чирпански род - баща и майка - чирпанлии, баба и дядо - чирпанлии. От петгодишен ме мъкнаха по баирите и планините. Гледах ги аз тия баири, поляни и планини, този простор и започнах да ги пресъздавам на хартията. Така че първите си картини ги направих по натура от чирпанските гледки. Затова тези неща до ден днешен са ми в подсъзнанието. Дълги години съм прекарал в Холандия, тъй като двадесет години имах брак с холандка, майката на децата ми. Между другото, добре, че се появи в живота ми тази холандка и ме изчака да й направя две великолепни деца, които обожавам Сара и Александър. Тези две деца ме направиха богат, иначе щях да си остана един дъртак без нищо, ако ги нямах тези две деца. Доста години прекарах в северна Холандия и много работих. Рисувах неуморно. Имах прекрасно ателие, от което не излизах по половин година. Веднъж при мен дойде директорът на музея в градчето Алахмар, известно градче в Холандия, и купи една моя картина за музея, като ми каза, че моята картина напомня невероятно много баирите и долините в Холандия, затова я купува. А всъщност, баирите, които бях нарисувал, са баирите на Чирпан и други краища от България. Този директор на музея дори ми сподели, че картината едно към едно му напомня неговото родно село.

- Как върви в момента творческият процес? Какво ново? Колко нови картини нарисувахте за последните три години?

- Придържам се към една определена система на работа. От десет и повече години работя в парижкото си ателие, но излагам в България. 40 години съм излагал произведенията си във Франция, в САЩ, в Япония, и къде ли не по света. Имам над 180 самостоятелни изложби. От десет години насам основното място, където излагам картините си, е България. Годишно правя между 3 и 5 изложби. Най-много изложби правя в моя роден град - Пазарджик. Напомням, че не съм роден в Чирпан, това беше моята най-голяма лъжа и заблуда на околните. Както вече споменах имам два родни града - Чирпан е родния град на моите родители, а ние с брат ми Добри сме родени в Пазарджик. Там открих галерия и първата ми изложба беше в Пазарджик. Там се създаде и една група от мои колекционери и почитатели, които ми станаха истински приятели. Това ме обогати и отново се почувствах богат - с хората около себе си.
Така, след 60 години живот, аз преоткрих родния си град. Пазарджик за мен е градът, свързан и с моето детство, и с моето настояще. Най-значимите изложби съм ги правил там. В Пазарджик има колекционери, притежаващи по 40 мои картини и повече. Сред тях е и председателят на Общинския съвет - адвокат Хари Харалампиев. Освен всичко друго, той е бивш антиквар и изключителен познавач на изкуството.
Във Варна също така правя много изложби. Там имам голяма къща, в която винаги отсядам, когато си идвам в България. В София също така излагам в една много хубава галерия, с която работя от три години насам. Да си призная обаче, 2015-та беше най-продуктивната в живота ми! Сътворих много платна с четири техники: пастел, акварел, маслени бои, молив. Направих няколко изложби по страната и в столицата. Открих сезона в Пазарджик, където от 10 години показвам свои експозиции. Направих голяма изложба в галерията на Икономическия университет във Варна по покана на ректора Пламен Илиев, който не само е мой колекционер, но и се съветва с Валерий Пощаров, изключително компетентен галерист. След което гастролирах в софийските галерии. Годишно правя по стотина картини в различни техники - пастел, акварел, молив, маслена боя, разбира се. Не съжалявам, че излагам в България, тъй като това е моята родна страна, в която имам много почитатели и ценители, които ме харесват.

- На периоди ли творите?

- Да. Не мога да кажа, че рисувам от сутрин до вечер. Имам периоди, в които седя, мисля, обмислям, разсъждавам, но не мога да хвана четката. Както е казвал Репин: "рисувам с очи". Често гледам, съзерцавам нещата и ги запомням, за после. Всичко, което е около в мен в този свят го виждам в една картина - харесвам го или го отричам. Светът е моето най-голямо безразмерно платно. Всеки миг, който виждам, ми влиза трайно в подсъзнанието, но това не означава, че обезателно ще го нарисувам. Един голям френски художник е бил известен с това, че много е рисувал голи тела. Моделите му позирали по десет пъти за една определена картина. Веднъж той поканил поредната жена да му позира гола. Два месеца я рисува, тя идва като на работа, позира и накрая, когато той завършил картината тя пожелала да види произведението, за което толкова дълго е позирала. Когато художникът обръща картината към нея, тя остава изумена - вижда един прекрасен натюрморт - ябълки, круши, грозде, праскови. Кръглите и апетитни форми на жената художникът ги е излял с въображението си в един великолепен натюрморт.
Въображението е голяма работа, то е вътре в артиста. Всеки артист се състои преди всичко от въображение. Така че всичко може да е вдъхновение. При мен също е така вдъхновението - на приливи и отливи. Има периоди, като започна да работя, по шест месеца не излизам от ателието. Когато правя изложбите, не работя. Така че не мога да кажа, че работя непрекъснато. Имам много продуктивни периоди, имам периоди много мисловни, а когато разсъждавам и мисля, тогава не мога да работя. Не съм маниак да работя всеки Божи ден.
Един от големите италиански класици беше казал: "Не може да има ден без линия. Всеки ден направи поне по една линия!" Аз пък имам дни без нито една линия. Всичко идва от съзнанието, то ни ръководи. Да си призная, обаче, не съм доволен. Когато приключвам една картина, я обръщам веднага срещу стената. Не искам я гледам. Всичките ми готови картини са с лице към стената и с гръб към мен. Но, когато ги видя на стената на мой колекционер или дори в книга, едва тогава ги оценявам и започват да ми харесват. Страх ме е да се привържа към някоя картина. Всяко привързване ме спира да продължа напред! Не обичам картината да ме привлича и обсебва. Това е зависимост.

- Къде най-много обичате да рисувате?

- Повече от десет години притежавам и ателие до Фестивалния комплекс в центъра на Париж. Рисуването ме крепи, презарежда и вдъхновява за живот. Четката трябва непрекъснато да се държи. За художника няма нищо по-лошо от изсъхнала палитра. Морският бриз, полъхът, пейзажът - другаде не мога да рисувам. Да рисувам в София?! Абсурд! В Чирпан също не се получава. В чифлика ми в село Партизанин само си почивам, предимно с приятели. Там ми е най-спокойно и добре, но не мога да работя. В чифлика имам великолепен огромен двор с цветя, отглеждам фазани и други екзотични животинки, имам зеленчукова градина - и въпреки това не мога да творя там. Рисувам само във Франция.

- Имате няколко галерии в България. Нещо повече за тях?

- Както вече споменах, имам над 180 самостоятелни изложби по света в 30 страни. Много често в България на мои изложби при мен са идвали най-обикновени хора с едно парче вестник и ми казват: "Г-н Манев, подпишете се тук". На мен ми става неудобно за тези хора да им давам автограф на парче вестник. Щом на тези хора им харесва моето творчество, то бих желал да им дам картини. Но не всеки има възможността да си купи картина. Не само в България, но и в много други страни животът е труден, на човек не му стигат парите за хляб, та камо ли да даде пари за картина. И това много добре го разбирам. Тогава си казах, тези хора, които ме харесват, заслужават да имат картина от мен, да я гледат, да я виждат реално, а не на едно парче вестник, което вятърът ще го отвее рано или късно в кофата за боклук.
Преди повече от 6 години взех решение да направя дарение на различни градове в България, където хората искат и имат желание да видят моите картини, а не да събират пари, да лишат от хляб децата си, за да ми купят картината. Затова съм направил тези няколко дарения на 6 града в България. Без никакъв комерс, никакъв бизнес - чисти дарения. Започнах от Чирпан, градът на моите родители и моето детство, сетне направих дарение на галерията на Икономическия университет във Варна. Там един прекрасен човек - ректорът Пламен Илиев, не само че ми направи няколко изложби, но и закупи мои картини. На Икономическия университет във Варна съм дарил 30 картини и те се съхраняват в една уникална и много красива галерия там. Отново повтарям - картините са дарение!
В още няколко града имам постоянни колекции - Троян, Ловеч, дори в едно малко градче, като Полски Тръмбеж имам постоянна изложба в един великолепен музей. Тези постоянни експозиции нямат нищо общо с бизнеса. За всяко дарение в шестте града е налице документ. Тези мои картини принадлежат на града, на България! Както е казал Де ла Круа: "Дайте ми едно платно и ще изпиша цял Париж!" Аз бих желал във всеки един български град, във всяко едно българско село да има поне една моя рисунка. Бих искал моите картини да са отворен прозорец на хората към един по-красив свят. А дали ще ме харесват или няма да ме харесват - това е друг въпрос. Както е казал френският художник Морис Вламенк: "Тези, които ме харесват - да влязат в моето ателие, тези, които не ме харесват - да влязат в моето ателие, тези, които са безразлични - вход забранен!"

- За последните три години, през които не сте си идвал в България, колко изложби направихте?

- За последните три години съм направил десет изложби във Варна, в Пазарджик и в София. Непрекъснато присъствам в България с мисълта си и картините си. За един художник не е важно да му съзерцаваш профила или големия нос или разчорлените коси, а да гледаш картините му. Затова за мен е важно да имам картини в България. Аз присъствам с моите картини.

- Как според Вас се развиват младите български художници? Имат ли перспектива и бъдеще?

- Много сложен и отговорен въпрос. Не бих могъл да зная, тъй като се познавам с по-старото поколение художници. Нямам наблюдения върху младите български художници, дори и на мен ми е любопитно как се развиват. Едно мога да кажа със сигурност - винаги е имало художници и винаги ще има. Трябва да мине време, за да бъдат оценени. Когато чуя за постиженията на българите зад граница се радвам, страшен кеф ми доставя.

- Променят ли се с времето тенденциите в съвременното изобразително изкуство?

- Тенденциите са най-различни. Винаги е имало класици, има и художници, които работят като Пикасо, има и други, които измислят ново изкуство. Към новите тенденции са, например, боди арт, други пък директно излагат себе си и голите си тела, смятайки, че това е изкуство, ако прибавят думичката "арт", трети пък рисуват по стените. Не осъждам никого, аз си творя по мой начин, така, както съм творил винаги. Във всяка работа влагам нещо различно, но в никакъв случай не се влияя от съвремието. Имам едни постоянни теми на любов, на вдъхновение. Ако погледнем филмите на Фредерико Фелини, каквото и да прави - все едни и същи работи прави, но е Фелини, нали! Колкото и да си голям, трябва да имаш своя стил, своя начин и индивидуален почерк. Времето неизбежно променя тенденции. Те са свързани с икономиката, с начина на живот. Дали промяната в тенденциите е за добро - това вече не бих могъл да кажа.

- Коя е най-интересната световна личност, с която Ви е срещнал животът?

- Много са световните личности, с които ми се е пресичал пътят. Най-важното в този свят не са комините и покривите, а живите хора около нас. Комуникацията между хората. Това е в основата на всичко - комуникацията. Колко къщи и коли имаш, колко пари си натрупал, с колко жени си спал - всичко това е на втори план. Най-важното за мен е комуникацията, контактът между живите хора. В този живот най-приоритетното е с кой си комуникирал, с кой си контактувал, с кого си казал две думи, кой ти е дал път или те е вдъхновил. Вчера имаше едно предаване по френската телевизия за милиардерите по света. Това е такава преходна отживелица, която лично за мен няма никакъв смисъл и значение.
Член съм на "Есенния салон" /Сосиете/. Със Светлин Русев, Бог да го прости, станахме по едно и също време членове на салона. Та веднъж, бях в "Есенния салон" в Париж и там се срещнах с Белмондо - любим актьор за редица поколения. Баща му на Жан-Пол беше голям скулптор и затова и Белмондо се навърташе в нашите среди. Срещнахме се, говорихме. Абсолютно на живо, на една маса бях с легендата на Франция Жан-Пол Белмондо. С Ален Делон се срещнахме на острова Сен Луи, където съм живял десет години. Ален снимаше там филм и се видяхме на снимачната площадка. Познавам се с Жорж Мустаки - един от най-великите френски поети. С Мустаки бяхме приятели, живеехме на една улица десет години. Познавам се и с Жан Габен, присъствал съм на негови снимки дори. До много легенди съм се допрял. Живея на площад Едит Пиаф и всеки ден си пия кафето в останалото от време оно кафене "Едит Пиаф" с нейни снимки. Така че може да се каже, че ежедневно си пия кафето с Едит /смее се! /. Много пъти съм ходил в любимото кафене на Ленин и Пикасо - "Ля Купол".
Най-интересната история обаче беше тази с Марк Шагал! Отивам един ден в една книжарница, от която купувах материали. Всички ме познаваха там, бях редовен клиент. Изведнъж продавачът ми вика: "Мосю Манев, извинете ме, но ще трябва да изчакате малко, тъй като има един човек с приоритет." Казах си, кой ли пък ще е тоя човек, дошъл след мен, а така безочливо ме прережда. Него ще го обслужват, а аз ще чакам. Откъде накъде?" Когато възрастният мосю напазарува и затвори стъклената врата на магазина, магазинерът ми каза: "Знаете кой беше този човек - това беше Марк Шагал." Ето така ме пререди самият Марк Шагал!

- И един последен въпрос: Как възнамерявате да отбележите рождения си ден - 28 август?

- В Париж, в моето ателие с любимата си дама с бутилка френско шампанско. В България съм поканил 12 от най-скъпите си приятели и други десетина човека - мои приятели и колекционери. Всички ще се съберат в моята любима ферма - къщата ми в село Партизанин. От двадесет години насам печем по едно агне във фурната на двора. Тази година пак ще го направя. Така все едно ще бъда и аз с вас в моята къща на село. Ще бъда заедно с вас, ще се чуем по телефона, ще се видим на камерата и ще вдигнем наздравица и в Париж, и в България.

- Какво си пожелавате за рождения ден?

- Ще си пожелая Господ да ми дава още живот, за да мога да направя още картини. Няма какво да се лъжем, по сме близо до изхода, отколкото до входа на живота. Трябва да оставя максимално количество картини - това е моето желание, друго нямам.

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 26 Август 2018 12:10
    Цветанов се уреди с леко крив свой портрет. Сам се хвали в мрежата. България ликува!

    Фен на шефа на ПГ на ГЕРБ от Сопот е автор на картината

  • Неделя, 26 Август 2018 12:10
    „Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си”

    Откъс от дневника на големия български художник и карикатурист Илия Бешков, който не е галеник на съдбата, а трън в очите на властимащите от два политически режима – от „белия терор” през 1925 г. чак до смъртта си през 1958-а

    Юли, 1950

    Аз съм карикатурист, (в края на краищата) "работата ми" е да търся смешния, грозния, печалния и глупавия човек (извън мен и у самия мен). Но тъкмо това не мога да върша вече от доста време. Пълна криза – немощ, безсилие и безплодие сковават и мисълта, и чувството, и ръката. Какво е станало у мен и извън мен, какво е станало с човека у мен и извън мен? Явно е, че той не съществува (или аз не го виждам?!). Не. Ако съществуваше, той не би престанал да бъде смешен, глупав и затрогващ! Човекът е отречен – той е загубил правата над себе си. Той няма своя нос, своя стомах, своето желание, своето действие – няма дори своята хвърлена сянка. Той е стопен в огромната лаборатория на... Той не е личност и не може да понесе никаква отговорност, да носи товара на присмеха, глупостта и огрозяването. Той е само виновен и тази виновност лежи във факта на неговото физическо съществувание. Какво може да се извлече и нарисува от това безсмислено същество, което не можеш да различиш от другото – то не издава ни звук, ни мирис, не буди ни жалост, ни укор. Огромното недоверие към него го е смазало и направило недоверчиво. Изнасилено – то е годно само за насилие. Смешният, грозният, печалният и глупавият човек е възможен само ако съществува достойният, хубавият, радостният и мъдрият – свободният. Разбира се, ако новият свят, какъвто е – щастлив и доволен, аз нямам основание да жаля за него, нито себе си да жаля, че не мога да рисувам, да го изобразявам (при това толкова своеобразно).

    Какво пък е положението на фанатиците за разлика от съмняващите се "свободни" хора. Последните не смеят да говорят, а фанатиците не могат и не смеят да мислят, за да не нарушат догмата. И затова те говорят непрекъснато само нея (не за нея!, защото само тя се изрича и не се обсъжда). Но тъй като тя, догмата, е изречена преди тях и съществува без тях и тяхното говорене, все едно, че те мълчат. Те са получили догмата със задължението да не питат за цената. Опасността (една и съща) грози и едните, и другите. Малката разлика между едните и другите е нищо пред общата голяма опасност и като резултат се явява единението (моралното и политическото единство на нацията).

    © Илия Бешков, „Черната тетрадка”

  • Неделя, 26 Август 2018 12:10
    За Светлин Русев

    Твърде за кратко бяхме приятели. Твърде за кратко. Говорили са ми неща, които ще продължат да говорят против него. Вярвал съм, съпротивлявал съм се. Докато един ден се срещнахме. Преди година. И вълшебството, наречено приятелство се случи... За кратко... Но и животът е кратък. Колкото да прекосиш пътя от родилния дом до гробищата... Колкото да отидеш от Варна на откриване на изложбата му в София. Или в Бургас...

    На 14-ти юни искаше да отида на нещо, което трябваше да направи за рождения си ден. Каза, че като дойда - ще видя. Той нямаше "бъдещи творчески планове", защото беше плануван от Господ. Вярваше в отвъдното като за част от сегашното ни битие.

    Не се спираше и работеше - чудех се откъде събира толкова енергия. Между изложбите, рисуването, другите изложби, приятелите... Намираше време за всичко. Намираше време да се вълнува. Пишеше книга. За нещата, които са минали през живота му. Послания... Беше щедър - и като художник, и като колекционер. Знаеше какво притежава и се стремеше към още. Най-ненаситният дух, който съм срещал. На 24-ти май си честитихме празника. Не знаех, че е последният ни разговор по телефона - защото другите ни разговори ще бъдат други. Такива, като разговорите ми с мама. Като разговорите ми с татко. Като разговорите ми с Коцето Павлов, като разговорите ми с Иван Динков... Така и не намерих обръщение към него - нито "бай", нито "господин", нито маестро... Не можех и на малко име да се обърна. Казвах му: "Здравей, аз съм"... Е, мое Здравей, с Богом за малко.

Оставете коментар