Петък, 16 Ноември 2018
Понеделник, 15 Октомври 2018 08:50

Херман Кох: Трябва да спрем да говорим за толерантност

Най-успешният холандски писател е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри"

Херман Кох е сред най-успешните холандски автори. Световното признание идва с романа „Вечерята“ (2009), преведен на 55 езика и само в Европа продаден в над един милион екземпляра. Книгите му са като отрезвяващ шамар за все по-голямата армия от самозабравящи се човеци, напомняйки им, че вървят в грешната посока. На живо, авторът удивлява с умението си да постига не по-малко шокиращ ефект върху събеседника, и то сякаш с езика на улицата и със съвършената простота на общуване, в което няма граници.

В разговора с Херман Кох, освен за книги, ще стане дума и за толерантността, табутата и автоцензурата, за човешката мотивация, мечтите, спомените и семейството, за лицемерието на вдигнатите завеси, за човека, който трябва да бъде събуден, и дори за бившата холивудска двойка номер 1 – Бранджелина.

- Не сте за първи път в България, как Ви се струват хората, с които общувате – по-добри, по-спокойни, по-весели, по-умни?

- Тук съм от няколко часа, затова ми е трудно да направя сравнение. Но това, което харесвам и наистина ми допада, е атмосферата на улицата.

- Някога страхувал ли сте, че превод може да убие Ваша книга?

- Всъщност, не. Много лош превод може да увреди книгата, но ако идеята е силна, тя ще оцелее. Много важен е тонът, който има превода на една книга. Затова понякога има много скучни четива, което се дължи именно на превода.

- Защо хората си налагат табута насила? Защо автоцензурата става все по-силна във времена, за които казваме,че има свобода на словото?

- Аз не си налагам автоцензура, затова отговорът на този въпрос ми е труден. Понякога хората в Холандия си налагат автоцензура, защото се страхуват да бъдат политически некоректни.

- Трябва ли да ревизираме разбирането си за толерантност предвид всичко, което се случва около нас и сякаш лошите новини са много повече от добрите?

- Първата грешка, която хората правят, е че говорят за толерантност. Те казват „Аз съм толерантен“, което означава „Аз толерирам даден тип хора, въпреки че стоя много по-високо от тях“. Това е първото, което ми идва, когато някой заговори за толерантност. Всъщност, тези хора не трябва да толерират никого и нищо, защото всички сме равни, всички сме хора. Разбира се, трябва да има лимит на толерантността, когато някой, който третираш като равен на теб, ти взриви къщата. Тогава трябва да се направи нещо.

- Какво?...

- Ако се върнем назад към световната история, ще видим, че тероризмът не е от вчера. Но аз нямам решение за това.

Спомням си, че когато бях на 18 години, се увличах от някои радикални движения, само за да шокирам родителите си. Не направих стъпката към това да хвърлям бомби или да убия някого, но по онова време бях много отворен към подобна идеология. Не казвам, че е добро, но никога няма да кажа, че не разбирам какво се случва.

- Казвате, че се интересувате от мотивацията на хората. Каква е Вашата мотивация да минете през различни, макар и близки професии – продуцент, актьор, журналист, сценарист? Знам, че най-добре се чувствате като писател.

- Имам един единствен мотив – да се преборя с отегчението и скуката. Най-важното за мен е, че когато не пиша, трябва да изляза от това състояние. Честно казано, не съм сред най-работливите хора, не съм работохолик. Просто обичам да пиша сутрин, когато се чувствам най-добре. Моята мотивация е да изкарвам времето си по възможно най-добрия за мен начин.

Като малък рисувах и това ме правеше щастлив. Сега пиша, и това е нещото, което ме прави щастлив. Писането е доста по-различно и много по-трудно от рисуването, но за мен е ок.

- Възможно ли е да се върнете пак към рисуването?

- По-добре да не се залавям с това отново. (Смее се)

- Синът Ви прочете ли „Вечерята“ и какво е впечатлението му от тази книга? Интересно ми е дали застава зад родителите в този роман или има друго мнение?

- Все още не я прочел. Той не е много по четенето. След „Вечерята“ чете други мои книги и ги хареса. Но беше чувал толкова много за „Вечерята“, че не пожела да я прочете. Каза, че има чувството, че я познава. Гледа и филмовата версия, която въобще не хареса. Мисля си, че никога няма да прочете тази книга, може би ще се зачете в нея, когато вече ме няма…

(Във „Вечерята“ две семейни двойки се срещат на вечеря в изискан ресторант. Разговарят за всекидневни неща и старателно отбягват темата, която ги е събрала – 15-годишните синове на двете двойки са извършили убийство. Положението е сложно и заради факта, че бащата на едно от момчетата е очакваният следващ министър-председател на страната.)

- През 2015 г. казвате, че когато видите колекцията от деца на Анджелина и Брад, винаги си задавате въпроса какво би станало с тази колекция, ако двамата се разделят. Сега вълнува ли Ви този въпрос?

- Не следя живота им, но чух че всички деца са се върнали при Брад Пит и никое не иска да остане при Анджелина. Очевидно е, че децата са направили своя категоричен избор и това ясно показва кой е откачения в двойката.

- Какво събитие трябва да се случи в Холандия, за да започнат хората да си пускат завесите на домовете? И това би ли могло да бъде тема на Ваша книга?

- (Смее се) Има известно лицемерие във вдигнатите завеси, защото хората искат да покажат, че няма какво да крият. В последно време обаче обществото се променя, смесват се много култури, особено сред младите хора, и аз съм изпълнен с оптимизъм за всичко.

- Определено, имате необичайно отношение към героите си, какво е за Вас човека?

- Най-хубавото, най-великото и най-забавното е, че хората са различни. И това ме прави винаги любопитен да срещам нови хора. Никога няма да ме чуете да кажа за някого, че принадлежи към един или друг тип характер, или че вече съм срещал подобен на него. Така правят само хората, които са отегчени от себе си. Затова в дефиницията за човека трябва да се казва, че той носи нещо интересно в себе си, а понякога самият човек не го знае, затова трябва да бъде събуден.

Херман Кох е в София като част от журито на кино-литературния фестивал „Синелибри", който продължава до 24 октомври в София и още шест града - Пловдив, Варна, Велико Търново, Стара Загора, Каварна, Благоевград, Търговище и Габрово.

Източник:  bTV

Свързани статии (по етикет)

  • Понеделник, 15 Октомври 2018 08:50
    Австрийската писателка Каролина Шути пристига за премиера

    Романът „Някога навярно съм вървяла по мека трева“е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Каролина Шути е родена през 1976 г. в Инсбрук, Западна Австрия. Завършила е немска филология, англицистика и американистика. Докторантската й дисертация разглежда произведенията на родения в Русе носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети. Шути пише романи и радиопиеси. Книгите й са преведени на много езици и донасят слава на авторката както в Австрия, така и извън пределите й. През 2015 г. тя спечели Наградата за литература на Европейския съюз за романа си „Някога навярно съм вървяла по мека трева“.

    Книгата излиза на български в превод на Ваня Пенева и издание на „Персей“.

    Романът на Каролина Шути ни потапя в света на главната героиня Мая – свят, в който няма място за любов или безгрижна невинност. След смъртта на майка си Мая е приютена от леля си, която й дава подслон, храна и възпитание, но не й разкрива нищо за миналото й. Двете живеят в едно безименно селце в отдалечен район и се борят за оцеляването си при оскъдни и трудни условия. Всеки опит на Мая да си спомни миналото води до задънена улица. Тя се мъчи да си припомни живота в Беларус, страната, която е напуснала като малка, езика, който не говори, майката и бабата, които вече почти не помни, но с годините спомените все повече избледняват и стават все по-недостижими. Марек, възрастен мъж, който говори странен и загадъчен език и живее напълно сам в отдалечена къща, е единственият човек, който разбира Мая и я кара да се чувства у дома си.

    С ясен, но същевременно красив и поетичен стил Шути описва положението на хора, които са били принудени да напуснат дома си и да се приспособят към новата и понякога неприятелска среда. Романът й е пропит от идеята за изгубената памет и непрестанното търсене на идентичността, благодарение на която можем да намерим мястото си в живота и да постигнем вътрешна хармония и спокойствие.

    Събитието е на 16 ноември (петък), в клуб „Журналист“ в СБЖ, на ул. „Граф Игнатиев“ № 4, 1 ет., от 18 ч.

     

  • Понеделник, 15 Октомври 2018 08:50
    „Поискайте си живота!”

    Станислав Стратиев: Животът ни се дава като съществуване, но като съдба ние си го осмисляме, ние решаваме как да живеем и как да отстояваме правото си на собствен избор

    Не оставяйте други да го живеят вместо вас.

    Да мислят вместо вас.

    Да решават вместо вас.

    Да избират вместо вас.

    Да ви казват кого да обичате днес и кого да мразите утре.

    Кой е герой и кой - предател.

    Какво е бъдещето ви и какво- миналото.

    В какво да вярвате и в какво да се съмнявате.

    Какво е най-доброто за вас и какво - най-лошото.

    Какво е България и какво - народ.

    Какви книги да четете и какво вино да пиете.

    Не оставяйте други да работят, други да тичат,

    други да танцуват, други да се смеят, да ходят на море,

    да се обичат, да имат надежда, да живеят човешки.

    Вместо вас.

    Поискайте си живота.

    Не го оставяйте да събира прах на рафта на времето.

    Поискайте го!

    © Станислав Стратиев

    AFISH.BG

     

  • Понеделник, 15 Октомври 2018 08:50
    „Шибил се спря, страшен, хубав…”

    От Йордан Йовков и неговите герои черпим и красота, и мъдрост, и много, много любов, тъй необходима не само във вчерашния и днешния ден, а за векове напред

    „Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

    Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

    Беят мачка бялата си брада и дума:

    - Какъв юнак! Какъв хубавец!

    - Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

    - Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

    Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

    - Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

    - А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

    Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

    И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

    От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.”

    © Йордан Йовков, „Старопланински легенди”

    Свързано изображение

    Петър Слабаков и Доротея Тончева в едноименния филм на режисьора Захари Жандов

    AFISH.BG

Оставете коментар