Неделя, 16 Декември 2018
Петък, 07 Октомври 2016 13:14

Мааамя го, мааамя го, мамка му и прасе!

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5

Радичков цитирам, реплика на неговия Гоца от „Суматоха”. Може някой да не е гледал пиесата, пък и да не я е чел, ама сто на сто расналите преди да избухне демокрацията, са я чували. Беше станала емблематична. Та да предупредя, че не е обидна. Защото по ремарки човечецът търси изгубеното си прасе, така както по принцип си викаме домашните любимци с мяу, писи, писи, или пък кокошките с кът-кът-кът, или си пускаме песента от филма „Вчера”, белким някое щурче пропълзи на перваза.

В градовете последното е невъзможно, но правя намигване към бате Джимо. Иначе и в градовете, и в селата ни мамят. По все по-изобретателни начини. И въпреки всички предупреждения, номерата на измамниците минават. Нали вече се сещате, че ме е стегнала шапката. Леко.

За пръв път се опитаха да ме изпържат още в зората на прехода. Обажда се човечец, притеснено звучи и ме подхваща възпитано с комплимент колко съм била стабилен човек и наш общ познат от Търговище му е дал телефона ми. Още несвикнала с преходните разпоредби на битието, аз възторжено се радвам да се чуем с господина. Щото предишната седмица съм била на среща в Търговище по покана на местен родолюбец, та веднага съм изстреляла името му на обаждача. И той започва да ми обяснява как страхотна сделка се оформя, някакви специални жици, които ще купим на безценица и ще препродадем на осморна цена във валута на румънците, ама той е бизнесмен, но няма толкова пари, та аз да му пратя и да не изпуснем голямата далавера.

Знаещата шпионските романи на Бого Райнов наизуст, ми хвърля един белтък, рита ме по кокалчето и устата ми сменя поддакването с леко дистанцираното „Ще разговарям с адвоката си, обадете ми се утре да се уточним”. Естествено утре нямаше. То аз и пари нямах, ама поне се сдобих с обица на ухото.

Вторият път ме извади от обувките. Затова мога да се поставя на мястото на стотиците ужилени от телефонните измами. Ужасът, който изпитваш, когато чуеш плач по телефона, може само да се преживее, забрави да го описваш. Та тъй ми реве на мен слушалката на пресекулки „Кккаа-тта-стро-фффииииииирахх”, а аз чувам, че някой крещи „Кой се обажда!” и докато се усетя, че аз крещя, слухът ми бива погален от подсмърчащия отговор „Аз съм, бе, бабо, внукът ти”.

Петгодишният ми внук гледа телевизия в хола. Не знам как се сваля напрежение, но Железният Феликс в мен успя да се подсмихне „Ау, така ли, бе, бабче, ама с яхтата ли катастрофира или със самолетчето”, следствие на което ухото ми се изчерви от хамалския отговор, но ръцете ми трепереха поне още час и двайсетина минути. Та на катастрофите и болниците свикнах аз да ги пращам при създателите на схемите.

После се появи на вратата ми „новият квартален”, представи се като майор Костов, извади от предния джоб на дънките си карта, досущ като личните карти, ама доста по-розовка, закачена на тенекиено синджирче и тръгна да влиза в къщата ми, за да сме разговаряли. Спрях си овреме напиращия хилеж, щото: 1. Служебна карта не се носи в преден джоб на панталона. 2. Изобщо не изглежда по този начин и се предоставя, щото да бъде прочетена. 3. Не виси на дамско синджирче, а на специално шнурче, не можеш го сбърка и 4. Няма как да ти влезе униформено или цивилно оперативно лице без заповед. Канила съм полицаи, които идват за справка от домовата книга, отказват и обясняват, че нямат право.

Та тоя измислен герой като му казах, че съпругът ми е негов колега и в момента спи след нощно дежурство, но ще го повикам, запецна, че само искал да види има ли необитаеми апартаменти и се сурна по стълбите. Обадих се в райнното и ги предупредих, че майор Костов се преработва от тяхно име. Смяхме се и получих похвала за съобразителността. Ква съобразителност, бе, просто съм изчела около две товарни композиции книги и съм изгледала около три екватора филмови ленти. Не че щеше да ме измами или да открадне нещо, в къщи с трън да въртиш, няма кой знае какво да хванеш, но аз по цял ден съм сама жена, дето да я духнеш, ще падне. Ама не се давам.

Като ми се обадиха „да съдействам” срещу телефонните измами преди месец-два, се представих на строгия орган като майор Илиева и го поканих на кафе в кабинета си в районното, от което уж се обаждаше. От тогава не са ме мааамили, мааамили, което не значи, че няма да опииитват и опииитват. Щом като от небето им падат хилядарките на десетки възрастни хора, няма да спрат. Това си е бизнес. При това много добре е набаран дамара в него – всеки човек дава мило и драго да спаси детето си от лапите на смъртта или на закона.

В същото време едва ли не под строй е готов да помогне на родната полиция ни пази, която се явява блюстител на същия този закон. Парадоксите на народопсихологията ни. Не виня никого, не проявявам нездрав интерес защо баба от Горно Нанадолно държи 70 хилядарки в бурканбанк, само се учудвам как 64-годишна жена се връзва да тегли спестяванията си от един банков клон на друг, та да участва в активно мероприятие за разбиване на измамнически канал, без да се обади на 112 и да поиска да я свържат със съответното полицейско управление за потвърждение.

А 83-годишната ми майка при същата схема отговаря „Момент да извикам зет ми, той повече разбира”. Естествено никакъв зет няма в момента под ръка. Но си получава псувнята и чака следващия опит. И ми се обажда да ми разказва новия сценарий, дето са й го приложили.

Знам, че никой не е застрахован, че никой не знае кога ще изгърми, обаче ако малко ум и разум имаме винаги на една ръка разстояние, ей тъй до биричката или до плетката, не бихме били тъй лесна плячка. На страха ни разчитат и на чувството за отговорност. В страх живеем непрекъснато. Дълбоко в себе си искаме това да престане. И се хващаме на примамките.

Гъци-гъци-гъци… Мамка му и… каквото си решите!

Маргарита Петкова

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Премиера на Маргарита Петкова и хитовата й книга „Тъй рече Виктор“

    На знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея

    Още преди да се е появила като книга, „Тъй рече Виктор“ на Маргарита Петкова стана хит в социалните мрежи. Хиляди последователи на голямата поетеса попиваха поетичното й слово и тръпнеха в очакване на всяко следващо стихотворение за Виктор. А на различни срещи с нея традиционният въпрос беше: „Кога ще излезе Виктор в книга?“. 

    Парче по парче, стих по стих, стихотворение по стихотворение сега пъзелът „Виктор“ е сглобен и стига до читателите в издание на „Персей“.
    Премиерата на „Тъй рече Виктор“ ще бъде на знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. Най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея. Входът на клуба е отворен за всички почитатели на поетесата.

    „Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих. И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично романтичен, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате. Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

    Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, един от големите български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбира, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра. Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

    Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

    Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

    „Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

    Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.

    AFISH.BG

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Стресни се, племе закъсняло, от сън дълбок се събуди!

    Събирам в едно думите на двама велики българи, за да не забравяме, че сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители

    Автор: Маргарита Петкова

    Не, не пресилвам. Ние сме единственият народ, който има официален празник, отдаващ почит на своите будители, на онези личности, които с думите и делата си са опазили вярата му, писмеността му, духа му през вековете. Хвала на тези, които са се сетили, че имаме необходимост да ни се напомня ежегодно, дето нито свободата, нито миналото и настоящето са ни дадени даром. И че бъдещето също никой няма да ни го поднесе на тепсийка, а трябва да си го извоюваме сами. Водени от светлите умове, които е родила българска майка юнашка на нашата земя хубава. На думи - нямаме проблем. На дела - не знам. Хвала и на тези, които продължават да държат тази традиция жива. Днес от 10 ч. пред Президентството се състоя кратка по време, но насочена като вектор към бъдещето церемония, на която Президентът поздрави с празника днешните народни будители – учители, дейци на науката и изкуството, общественици и творци. Хора на духа, безсребреници, които милеят за своята родина, а не за територията, на която могат да струпат  блага, облажващи земния им недълъг път. Хора, за които просперитетът на България не е изпразнена от съдържание фраза, а кауза. И заедно с издигането на свещения български трибагреник, видях как се въздига пламъчето на духовността, таз сила нова, което продължава да осветява с негаснещия си огън сърцата и душите ни – от площада пред Президентството до затънтеното планинско селце с останали обитаеми три къщи. Обитаеми от българи, които помнят своя род и език и не се срамят от него.

    Обикновено ме питат около този празник кои са съвременните ни будители. Тръгвам първосигнално да изброявам: от учителя, който държи треперещата ръчица на първокласника, докато с криви ченгелчета пише "мама", през университетския преподавател, дето трябва да разкрие широкия хоризонт на науката или изкуството пред своите студенти, та до творците и обществениците, които дават посоката и сочат пътя напред за цялата нация. На думи добре ми се получава. На дела, т.е., притиснат ли ме в ъгъла да дам поименни примери, усилна пот набраздява челото ми. Не че няма достойни имена. Не че не мога да ги цитирам. Но не е това, което трябва да бъде.

    Български ученици взимат отличия на международни форуми, само че тези новини кой ти ги гледа, по-важно е кой футболист с коя плеймейтка е сменил предишната. Нищо против спорта. Не малко лаврови венци е положил и той в краката на родина ни. Против всенародното отричане на знанията и моженията български съм. Знам, че времената са трудни. Знам, че всеки е загледан в собствената си несрета или насита. Кого да будиш и кой да го буди? Здраво стисналият очи за доброто около него, няма да ги отвори. Няма да чуе мистерията на българските гласове, защото други ритми и думи звучат в ушите му.

    Просто се оглеждам около себе си. Просто като пътувам из България, се взирам в очите на хората. Помръкват, когато иде реч за ежедневието и светват, когато чуят хубава дума. Само че хубавите думи хем малко, хем за кратко. Няма ги огнените слова на Ботев, няма ги камбанните звуци на Добри Чинтулов, няма го пронизващия син поглед на Левски, забравихме суровия въпрос на Паисия "Поради что ся срамиш да се наречеш болгарин?" Ако не сме го забравили, просто го пренебрегваме, подминаваме го - овехтял е и не е в крак с новото време. Защото така ни изнася, защото думите и делата на будителите ни глождят като песъчинка в окото. Като прашинка от счупеното от дявола огледало са и си навиваме на пръста, че грозният свят, който ни заобикаля, е съвсем прекрасен. Лъжем се и се самозалъгваме. По-лесно и по-просто е. А през това време някой държи ръчицата на децата ни и дано Господ му помага те да се научат да пишат правилно. Без грешки. Защото бъдещето е в техните ръце. Ако сме изтървали въжето на камбаната, която буди народната свяст, да подскочим и да го достигнем, пък ако трябва да увиснем всинца на него със страшна сила, но да не позволим искрицата на духа ни да угасне ей тъй, просто защото не ни интересува нищо повече от хляба или черния хайвер.

    Ще се замислим ли кой и от какъв сън дълбок трябва да ни буди? И ще чуем ли звъна на камбаната или ударите на сърцата си, зовящи към духовност и просвещение в бездуховното и безпросветно ежедневие?

    Държа се за думите на Стоян Омарчевски от 1909 г.: „...първата наша грижа е да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото, националното, идеалното, а това е вложено в образите и творенията на всички ония наши дейци, които будиха нашия народ в дните на неговото робство, които го водиха към просвета и национална свобода през епохата на възраждането и които му създадоха вечни културни ценности през неговия свободен живот..."

    Ето този празник ви честитя!

    © Маргарита Петкова

    afish.bg

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Дъщерята на Маргарита Петкова с тежък рак! Спешно се нуждае от вашата помощ!

    "Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак", пише красивата щерка на голямата българска поетеса. Вижте какво още написа във фейсбук Надежда Огойска

    Здравейте!

    Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак.

    От две години. Две много трудни години. Две години, през които отчаянието и болката се редуваха с кураж и надежда. Паник атаки и безпокойство борех с вяра и любов. Години, през които минах през личната драма на тежък развод и борба за децата си. Години, през които претърпях сложни операции и дълги химиотерапии. Последиците от тях съм преодоляла, но не и без неимоверни усилия. Беше наистина трудно. Аз съм жена, която отглежда децата си в чужда страна без помощта на баща им. Трябва да се боря за живота си и същевременно със него, за да оцелея и да бъда пълноценен родител. Да се грижа за децата и да се пазя от тях, защото и най-дребният вирус ме вкарва в болница, е трудна задача. Още повече в момент, в който аз самата се нуждая от грижи. В крайна сметка се приспособих към страничните ефекти от терапиите. Продължих да живея, въпреки тях. Месеци наред с ужасяващ обрив? Няма проблем. Чувствителност към студа от типа “Не отваряй дори хладилника!”, падане на косата, гадене, прималяване, болки, липса на жизненост... Ха! Никакви грижи! Въпреки всичко, не спрях да ходя на работа, да се виждам с приятели, да си гоня задачите, да гледам дом и деца, да живея, да се боря. Всичко това никак не е страшно. Стига да има смисъл, а животът винаги има такъв. Винаги! Благодарение на любовта и подкрепата на настоящия ми съпруг и близките си успях да премина през най-трудното. В крайна сметка операциите бяха успешни и основният тумор беше отстранен. За съжаление имам метастази в черен и бял дроб, които прогресират. Онкологът ми казва, че туморните ми клетки са твърде умни и приспособими. Това не ме учудва, все пак те са част от мен. И се борят за съществуване, точно както и аз. Лошата новина е, че вариантите за лечение се изчерпаха.

    За щастие, НАДЕЖДА ИМА. За беда - тя е твърде скъпа и непосилна за мен и близките ми. Необходимата ми сума е 78.000£ за лечение в Истанбул, Турция.
    От този момент се страхувах. Всичко, което зависи от мен, каквото и да е то - не ме плаши. Но сега съм зависима - от чуждото благородство... Не от добротата (в нея непоколебимо вярвам), а от възможността на хората да помагат. Истински ужас е за мен да поискам от нечий хляб, за да живея... Тежи ми. Но и това имало глава да пати...

    И тук следва логичният въпрос: С какво моят проблем е по-различен от вашите? С нищо, естествено! Прекрасно разбирам и до болка знам, че всички имаме казуси за решаване и мъки за изплакване. Борбата е безмилостно жестока, мили хора. За всички. Аз никога не съм се страхувала и спирала да водя битките си. Просто успехите им вече не зависят само от мен. Не мога да продължа сама. Не разполагам с необходимите ресурси. Изчерпах се. И имам нужда от помощ. Казват, че в последния си миг на този свят ще вземем със себе си само онова, което сме дали. В този ред на мисли, осъзнавайки колко скоро може да е за мен този миг, бих искала да давам, да давам, да се раздам... Но поредната ирония на съдбата ме поставя в безизходната ситуация да искам. Да искам помощ, за да се отдалеча от последния си миг. Най-вече защото съм майка. И единственият отговорен родител на децата си. Не мога да си позволя безотговорност към тях и да ги оставя без майка. Не мога да си позволя безверие в Бога и да се откажа. Не мога да си позволя да се отрека от себе си и да остана безнадеждна, нали съм Надежда?

    Как точно ще бъдат употребени набраните средства, разбира се ще бъде ясно, достъпно и прозрачно за всички. Също така и за тези, които се интересуват от подробности за лечението - с удоволствие ще отговоря на всички въпроси!

    Точно както в стиха на Джани Родари, аз бих раздала всичката своя надежда. Сега обаче я събирам. Събирам надежда от вас. Благодарността ми, разбира се, е безгранична! Неописуема. С всеки удар на сърцето си съм признателна за всяка стотинка надежда!

    С признателност,

    Надежда Огойска - активен фейсбук линк

Оставете коментар