Неделя, 22 Октомври 2017
Петък, 07 Октомври 2016 13:14

Мааамя го, мааамя го, мамка му и прасе!

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5

Радичков цитирам, реплика на неговия Гоца от „Суматоха”. Може някой да не е гледал пиесата, пък и да не я е чел, ама сто на сто расналите преди да избухне демокрацията, са я чували. Беше станала емблематична. Та да предупредя, че не е обидна. Защото по ремарки човечецът търси изгубеното си прасе, така както по принцип си викаме домашните любимци с мяу, писи, писи, или пък кокошките с кът-кът-кът, или си пускаме песента от филма „Вчера”, белким някое щурче пропълзи на перваза.

В градовете последното е невъзможно, но правя намигване към бате Джимо. Иначе и в градовете, и в селата ни мамят. По все по-изобретателни начини. И въпреки всички предупреждения, номерата на измамниците минават. Нали вече се сещате, че ме е стегнала шапката. Леко.

За пръв път се опитаха да ме изпържат още в зората на прехода. Обажда се човечец, притеснено звучи и ме подхваща възпитано с комплимент колко съм била стабилен човек и наш общ познат от Търговище му е дал телефона ми. Още несвикнала с преходните разпоредби на битието, аз възторжено се радвам да се чуем с господина. Щото предишната седмица съм била на среща в Търговище по покана на местен родолюбец, та веднага съм изстреляла името му на обаждача. И той започва да ми обяснява как страхотна сделка се оформя, някакви специални жици, които ще купим на безценица и ще препродадем на осморна цена във валута на румънците, ама той е бизнесмен, но няма толкова пари, та аз да му пратя и да не изпуснем голямата далавера.

Знаещата шпионските романи на Бого Райнов наизуст, ми хвърля един белтък, рита ме по кокалчето и устата ми сменя поддакването с леко дистанцираното „Ще разговарям с адвоката си, обадете ми се утре да се уточним”. Естествено утре нямаше. То аз и пари нямах, ама поне се сдобих с обица на ухото.

Вторият път ме извади от обувките. Затова мога да се поставя на мястото на стотиците ужилени от телефонните измами. Ужасът, който изпитваш, когато чуеш плач по телефона, може само да се преживее, забрави да го описваш. Та тъй ми реве на мен слушалката на пресекулки „Кккаа-тта-стро-фффииииииирахх”, а аз чувам, че някой крещи „Кой се обажда!” и докато се усетя, че аз крещя, слухът ми бива погален от подсмърчащия отговор „Аз съм, бе, бабо, внукът ти”.

Петгодишният ми внук гледа телевизия в хола. Не знам как се сваля напрежение, но Железният Феликс в мен успя да се подсмихне „Ау, така ли, бе, бабче, ама с яхтата ли катастрофира или със самолетчето”, следствие на което ухото ми се изчерви от хамалския отговор, но ръцете ми трепереха поне още час и двайсетина минути. Та на катастрофите и болниците свикнах аз да ги пращам при създателите на схемите.

После се появи на вратата ми „новият квартален”, представи се като майор Костов, извади от предния джоб на дънките си карта, досущ като личните карти, ама доста по-розовка, закачена на тенекиено синджирче и тръгна да влиза в къщата ми, за да сме разговаряли. Спрях си овреме напиращия хилеж, щото: 1. Служебна карта не се носи в преден джоб на панталона. 2. Изобщо не изглежда по този начин и се предоставя, щото да бъде прочетена. 3. Не виси на дамско синджирче, а на специално шнурче, не можеш го сбърка и 4. Няма как да ти влезе униформено или цивилно оперативно лице без заповед. Канила съм полицаи, които идват за справка от домовата книга, отказват и обясняват, че нямат право.

Та тоя измислен герой като му казах, че съпругът ми е негов колега и в момента спи след нощно дежурство, но ще го повикам, запецна, че само искал да види има ли необитаеми апартаменти и се сурна по стълбите. Обадих се в райнното и ги предупредих, че майор Костов се преработва от тяхно име. Смяхме се и получих похвала за съобразителността. Ква съобразителност, бе, просто съм изчела около две товарни композиции книги и съм изгледала около три екватора филмови ленти. Не че щеше да ме измами или да открадне нещо, в къщи с трън да въртиш, няма кой знае какво да хванеш, но аз по цял ден съм сама жена, дето да я духнеш, ще падне. Ама не се давам.

Като ми се обадиха „да съдействам” срещу телефонните измами преди месец-два, се представих на строгия орган като майор Илиева и го поканих на кафе в кабинета си в районното, от което уж се обаждаше. От тогава не са ме мааамили, мааамили, което не значи, че няма да опииитват и опииитват. Щом като от небето им падат хилядарките на десетки възрастни хора, няма да спрат. Това си е бизнес. При това много добре е набаран дамара в него – всеки човек дава мило и драго да спаси детето си от лапите на смъртта или на закона.

В същото време едва ли не под строй е готов да помогне на родната полиция ни пази, която се явява блюстител на същия този закон. Парадоксите на народопсихологията ни. Не виня никого, не проявявам нездрав интерес защо баба от Горно Нанадолно държи 70 хилядарки в бурканбанк, само се учудвам как 64-годишна жена се връзва да тегли спестяванията си от един банков клон на друг, та да участва в активно мероприятие за разбиване на измамнически канал, без да се обади на 112 и да поиска да я свържат със съответното полицейско управление за потвърждение.

А 83-годишната ми майка при същата схема отговаря „Момент да извикам зет ми, той повече разбира”. Естествено никакъв зет няма в момента под ръка. Но си получава псувнята и чака следващия опит. И ми се обажда да ми разказва новия сценарий, дето са й го приложили.

Знам, че никой не е застрахован, че никой не знае кога ще изгърми, обаче ако малко ум и разум имаме винаги на една ръка разстояние, ей тъй до биричката или до плетката, не бихме били тъй лесна плячка. На страха ни разчитат и на чувството за отговорност. В страх живеем непрекъснато. Дълбоко в себе си искаме това да престане. И се хващаме на примамките.

Гъци-гъци-гъци… Мамка му и… каквото си решите!

Маргарита Петкова

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар