Събота, 20 Април 2019
Петък, 07 Октомври 2016 13:14

Мааамя го, мааамя го, мамка му и прасе!

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5

Радичков цитирам, реплика на неговия Гоца от „Суматоха”. Може някой да не е гледал пиесата, пък и да не я е чел, ама сто на сто расналите преди да избухне демокрацията, са я чували. Беше станала емблематична. Та да предупредя, че не е обидна. Защото по ремарки човечецът търси изгубеното си прасе, така както по принцип си викаме домашните любимци с мяу, писи, писи, или пък кокошките с кът-кът-кът, или си пускаме песента от филма „Вчера”, белким някое щурче пропълзи на перваза.

В градовете последното е невъзможно, но правя намигване към бате Джимо. Иначе и в градовете, и в селата ни мамят. По все по-изобретателни начини. И въпреки всички предупреждения, номерата на измамниците минават. Нали вече се сещате, че ме е стегнала шапката. Леко.

За пръв път се опитаха да ме изпържат още в зората на прехода. Обажда се човечец, притеснено звучи и ме подхваща възпитано с комплимент колко съм била стабилен човек и наш общ познат от Търговище му е дал телефона ми. Още несвикнала с преходните разпоредби на битието, аз възторжено се радвам да се чуем с господина. Щото предишната седмица съм била на среща в Търговище по покана на местен родолюбец, та веднага съм изстреляла името му на обаждача. И той започва да ми обяснява как страхотна сделка се оформя, някакви специални жици, които ще купим на безценица и ще препродадем на осморна цена във валута на румънците, ама той е бизнесмен, но няма толкова пари, та аз да му пратя и да не изпуснем голямата далавера.

Знаещата шпионските романи на Бого Райнов наизуст, ми хвърля един белтък, рита ме по кокалчето и устата ми сменя поддакването с леко дистанцираното „Ще разговарям с адвоката си, обадете ми се утре да се уточним”. Естествено утре нямаше. То аз и пари нямах, ама поне се сдобих с обица на ухото.

Вторият път ме извади от обувките. Затова мога да се поставя на мястото на стотиците ужилени от телефонните измами. Ужасът, който изпитваш, когато чуеш плач по телефона, може само да се преживее, забрави да го описваш. Та тъй ми реве на мен слушалката на пресекулки „Кккаа-тта-стро-фффииииииирахх”, а аз чувам, че някой крещи „Кой се обажда!” и докато се усетя, че аз крещя, слухът ми бива погален от подсмърчащия отговор „Аз съм, бе, бабо, внукът ти”.

Петгодишният ми внук гледа телевизия в хола. Не знам как се сваля напрежение, но Железният Феликс в мен успя да се подсмихне „Ау, така ли, бе, бабче, ама с яхтата ли катастрофира или със самолетчето”, следствие на което ухото ми се изчерви от хамалския отговор, но ръцете ми трепереха поне още час и двайсетина минути. Та на катастрофите и болниците свикнах аз да ги пращам при създателите на схемите.

После се появи на вратата ми „новият квартален”, представи се като майор Костов, извади от предния джоб на дънките си карта, досущ като личните карти, ама доста по-розовка, закачена на тенекиено синджирче и тръгна да влиза в къщата ми, за да сме разговаряли. Спрях си овреме напиращия хилеж, щото: 1. Служебна карта не се носи в преден джоб на панталона. 2. Изобщо не изглежда по този начин и се предоставя, щото да бъде прочетена. 3. Не виси на дамско синджирче, а на специално шнурче, не можеш го сбърка и 4. Няма как да ти влезе униформено или цивилно оперативно лице без заповед. Канила съм полицаи, които идват за справка от домовата книга, отказват и обясняват, че нямат право.

Та тоя измислен герой като му казах, че съпругът ми е негов колега и в момента спи след нощно дежурство, но ще го повикам, запецна, че само искал да види има ли необитаеми апартаменти и се сурна по стълбите. Обадих се в райнното и ги предупредих, че майор Костов се преработва от тяхно име. Смяхме се и получих похвала за съобразителността. Ква съобразителност, бе, просто съм изчела около две товарни композиции книги и съм изгледала около три екватора филмови ленти. Не че щеше да ме измами или да открадне нещо, в къщи с трън да въртиш, няма кой знае какво да хванеш, но аз по цял ден съм сама жена, дето да я духнеш, ще падне. Ама не се давам.

Като ми се обадиха „да съдействам” срещу телефонните измами преди месец-два, се представих на строгия орган като майор Илиева и го поканих на кафе в кабинета си в районното, от което уж се обаждаше. От тогава не са ме мааамили, мааамили, което не значи, че няма да опииитват и опииитват. Щом като от небето им падат хилядарките на десетки възрастни хора, няма да спрат. Това си е бизнес. При това много добре е набаран дамара в него – всеки човек дава мило и драго да спаси детето си от лапите на смъртта или на закона.

В същото време едва ли не под строй е готов да помогне на родната полиция ни пази, която се явява блюстител на същия този закон. Парадоксите на народопсихологията ни. Не виня никого, не проявявам нездрав интерес защо баба от Горно Нанадолно държи 70 хилядарки в бурканбанк, само се учудвам как 64-годишна жена се връзва да тегли спестяванията си от един банков клон на друг, та да участва в активно мероприятие за разбиване на измамнически канал, без да се обади на 112 и да поиска да я свържат със съответното полицейско управление за потвърждение.

А 83-годишната ми майка при същата схема отговаря „Момент да извикам зет ми, той повече разбира”. Естествено никакъв зет няма в момента под ръка. Но си получава псувнята и чака следващия опит. И ми се обажда да ми разказва новия сценарий, дето са й го приложили.

Знам, че никой не е застрахован, че никой не знае кога ще изгърми, обаче ако малко ум и разум имаме винаги на една ръка разстояние, ей тъй до биричката или до плетката, не бихме били тъй лесна плячка. На страха ни разчитат и на чувството за отговорност. В страх живеем непрекъснато. Дълбоко в себе си искаме това да престане. И се хващаме на примамките.

Гъци-гъци-гъци… Мамка му и… каквото си решите!

Маргарита Петкова

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Сирни заговезни

    Отбелязваме Сирни Заговезни с едно стихотворение на Маргарита Петкова

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    "Декларирам, че всичко е вярно. Внимавайте, като преглъщате!"

    Честит рожден ден на поетесата Маргарита Петкова! 

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Премиера на Маргарита Петкова и хитовата й книга „Тъй рече Виктор“

    На знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея

    Още преди да се е появила като книга, „Тъй рече Виктор“ на Маргарита Петкова стана хит в социалните мрежи. Хиляди последователи на голямата поетеса попиваха поетичното й слово и тръпнеха в очакване на всяко следващо стихотворение за Виктор. А на различни срещи с нея традиционният въпрос беше: „Кога ще излезе Виктор в книга?“. 

    Парче по парче, стих по стих, стихотворение по стихотворение сега пъзелът „Виктор“ е сглобен и стига до читателите в издание на „Персей“.
    Премиерата на „Тъй рече Виктор“ ще бъде на знаменателната дата 7 ноември, от 18 ч., в клуб „Журналист“ в СБЖ, на бул. Граф Игнатиев № 4, 1 ет. Най-обичаната българска поетеса ще чете стихове от новата си книга и ще дава автографи върху нея. Входът на клуба е отворен за всички почитатели на поетесата.

    „Виктор пристигна внезапно и веднага почна да се пише сам. Това, разбира се, е метафора – аз траках по клавишите. Разбира се, няма и никаква мистика – който списва стихове, знае как става. Тоест, изобщо не знае. Виктор си дойде със заглавията и архитектониката. В социалната мрежа стихотворения от десетина куплета никой не чете. Дори аз. Та Виктор избра вътрешните рими. Аз се съгласих. И тръгна като на шега. Тъй рече за това, тъй рече за онова – четири години в незнаен ден, в незнаен час на екрана на компютъра се появяваше поредното стихотворение. Виктор беше ту отвеян, ту саркастичен, ту зъл, ту неприлично романтичен, обаче винаги честен. Много ми е скъп, пустият му Виктор, затова го споделям в книга, може пък и вие да го харесате. Ох, да, неизбежният въпрос – кой е Виктор, по дяволите?! Както е възкликнал Гюстав Флобер „Мадам Бовари – това съм аз!”, точно тъй рече и Виктор…“ – признава авторката.

    Зачитайки ръкописа на новата й книга „Тъй рече Виктор“, един от големите български композитори, написал десетки песни по нейни стихове, си казва: „Маргарита порасна“, но когато го прочита до края, коригира първоначалното си впечатление и разбира, че по-правилното е не пораснала, а израснала като творец. Това е израстване на творческия Аз, преминаване в една нова качествена категория, както като светоусещане, така и на личностните характеристики на твореца. Лирическата героиня на Маргарита Петкова също израства и помъдрява, но това не се отразява на перфектната поетическа форма, характерна за поетесата – тя предпочита да остане вярна на римата, на ритъма, на класическия стих, а не да се разпилява в необята на верлибъра. Без да се подценяват стиховете на Маргарита, в които много жени се припознават и които очертават цял дял в съвременната българска поезия, може да се каже, че новите й творби са по-сложни, по-мъдри, по-философски. Това не е скандалната „дива къпина“, която казва нещата в очите, без да спестява нищо. Тук има повече дълбочина и житейска мъдрост – на човек и творец, който е натрупал достатъчно личен опит зад гърба си, но гледа и напред в бъдещето: „Запомних, че светът е цял, когато е на половини.“

    Новата книга на Маргарита Петкова показва как се разширява диапазонът на темите, които я вълнуват – да, и любовта я има, но вътре са и животът и смъртта, доброто и злото, грозното и красивото…

    Всяко едно стихотворение е изпълнено с много мъдрост. Това отново е дръзка, шамарена поезия, но с ръка в кадифена ръкавица. Така обаче понякога боли повече. Сарказмът в новите стихове на Маргарита Петкова обаче не е човеконенавистнически. Той бичува човешките пороци, но в него има и елегантност. Лирическата героиня на Маргарита Петкова вече не тропа по масата, в думите й има повече финес. Стиховете са много лирични, въздействат и карат читателя да се замисли за важните неща в живота си.

    „Тъй рече Виктор“ показва каква трябва да бъде социалната поезия днес – с широк обществен отзвук, поставяща остро проблемите, които вълнуват всеки човек. Това са проблеми, взети от самия живот, та макар в някои от стиховете да се интерпретират и библейски мотиви. Стиховете озвучават битието на всеки един от нас, бил той млад или възрастен, защото всеки човек се сблъсква ежедневно и с природни катаклизми, и с конфликти между хората, никой не е застрахован нито от зло, нито от добро, нито от завист, нито от възторг, нито от любов, нито от смърт.

    Маргарита Петкова доказва, че всеки поет има своя еволюция, преминава през различни настроения, емоции и поетики. Тя самата никога не е била еднаква, стереотипна, винаги е била различна, изненадваща, но и винаги разпознаваема. В новата й книга има стихове, от които човек може да го заболи, но и да се пречисти. Именно в това е силата на голямата литература, която остава и за тези след нас.

    AFISH.BG

Оставете коментар