Понеделник, 20 Август 2018
Петък, 07 Октомври 2016 13:14

Мааамя го, мааамя го, мамка му и прасе!

Коментарът на Маргарита Петкова специално за BIG5

Радичков цитирам, реплика на неговия Гоца от „Суматоха”. Може някой да не е гледал пиесата, пък и да не я е чел, ама сто на сто расналите преди да избухне демокрацията, са я чували. Беше станала емблематична. Та да предупредя, че не е обидна. Защото по ремарки човечецът търси изгубеното си прасе, така както по принцип си викаме домашните любимци с мяу, писи, писи, или пък кокошките с кът-кът-кът, или си пускаме песента от филма „Вчера”, белким някое щурче пропълзи на перваза.

В градовете последното е невъзможно, но правя намигване към бате Джимо. Иначе и в градовете, и в селата ни мамят. По все по-изобретателни начини. И въпреки всички предупреждения, номерата на измамниците минават. Нали вече се сещате, че ме е стегнала шапката. Леко.

За пръв път се опитаха да ме изпържат още в зората на прехода. Обажда се човечец, притеснено звучи и ме подхваща възпитано с комплимент колко съм била стабилен човек и наш общ познат от Търговище му е дал телефона ми. Още несвикнала с преходните разпоредби на битието, аз възторжено се радвам да се чуем с господина. Щото предишната седмица съм била на среща в Търговище по покана на местен родолюбец, та веднага съм изстреляла името му на обаждача. И той започва да ми обяснява как страхотна сделка се оформя, някакви специални жици, които ще купим на безценица и ще препродадем на осморна цена във валута на румънците, ама той е бизнесмен, но няма толкова пари, та аз да му пратя и да не изпуснем голямата далавера.

Знаещата шпионските романи на Бого Райнов наизуст, ми хвърля един белтък, рита ме по кокалчето и устата ми сменя поддакването с леко дистанцираното „Ще разговарям с адвоката си, обадете ми се утре да се уточним”. Естествено утре нямаше. То аз и пари нямах, ама поне се сдобих с обица на ухото.

Вторият път ме извади от обувките. Затова мога да се поставя на мястото на стотиците ужилени от телефонните измами. Ужасът, който изпитваш, когато чуеш плач по телефона, може само да се преживее, забрави да го описваш. Та тъй ми реве на мен слушалката на пресекулки „Кккаа-тта-стро-фффииииииирахх”, а аз чувам, че някой крещи „Кой се обажда!” и докато се усетя, че аз крещя, слухът ми бива погален от подсмърчащия отговор „Аз съм, бе, бабо, внукът ти”.

Петгодишният ми внук гледа телевизия в хола. Не знам как се сваля напрежение, но Железният Феликс в мен успя да се подсмихне „Ау, така ли, бе, бабче, ама с яхтата ли катастрофира или със самолетчето”, следствие на което ухото ми се изчерви от хамалския отговор, но ръцете ми трепереха поне още час и двайсетина минути. Та на катастрофите и болниците свикнах аз да ги пращам при създателите на схемите.

После се появи на вратата ми „новият квартален”, представи се като майор Костов, извади от предния джоб на дънките си карта, досущ като личните карти, ама доста по-розовка, закачена на тенекиено синджирче и тръгна да влиза в къщата ми, за да сме разговаряли. Спрях си овреме напиращия хилеж, щото: 1. Служебна карта не се носи в преден джоб на панталона. 2. Изобщо не изглежда по този начин и се предоставя, щото да бъде прочетена. 3. Не виси на дамско синджирче, а на специално шнурче, не можеш го сбърка и 4. Няма как да ти влезе униформено или цивилно оперативно лице без заповед. Канила съм полицаи, които идват за справка от домовата книга, отказват и обясняват, че нямат право.

Та тоя измислен герой като му казах, че съпругът ми е негов колега и в момента спи след нощно дежурство, но ще го повикам, запецна, че само искал да види има ли необитаеми апартаменти и се сурна по стълбите. Обадих се в райнното и ги предупредих, че майор Костов се преработва от тяхно име. Смяхме се и получих похвала за съобразителността. Ква съобразителност, бе, просто съм изчела около две товарни композиции книги и съм изгледала около три екватора филмови ленти. Не че щеше да ме измами или да открадне нещо, в къщи с трън да въртиш, няма кой знае какво да хванеш, но аз по цял ден съм сама жена, дето да я духнеш, ще падне. Ама не се давам.

Като ми се обадиха „да съдействам” срещу телефонните измами преди месец-два, се представих на строгия орган като майор Илиева и го поканих на кафе в кабинета си в районното, от което уж се обаждаше. От тогава не са ме мааамили, мааамили, което не значи, че няма да опииитват и опииитват. Щом като от небето им падат хилядарките на десетки възрастни хора, няма да спрат. Това си е бизнес. При това много добре е набаран дамара в него – всеки човек дава мило и драго да спаси детето си от лапите на смъртта или на закона.

В същото време едва ли не под строй е готов да помогне на родната полиция ни пази, която се явява блюстител на същия този закон. Парадоксите на народопсихологията ни. Не виня никого, не проявявам нездрав интерес защо баба от Горно Нанадолно държи 70 хилядарки в бурканбанк, само се учудвам как 64-годишна жена се връзва да тегли спестяванията си от един банков клон на друг, та да участва в активно мероприятие за разбиване на измамнически канал, без да се обади на 112 и да поиска да я свържат със съответното полицейско управление за потвърждение.

А 83-годишната ми майка при същата схема отговаря „Момент да извикам зет ми, той повече разбира”. Естествено никакъв зет няма в момента под ръка. Но си получава псувнята и чака следващия опит. И ми се обажда да ми разказва новия сценарий, дето са й го приложили.

Знам, че никой не е застрахован, че никой не знае кога ще изгърми, обаче ако малко ум и разум имаме винаги на една ръка разстояние, ей тъй до биричката или до плетката, не бихме били тъй лесна плячка. На страха ни разчитат и на чувството за отговорност. В страх живеем непрекъснато. Дълбоко в себе си искаме това да престане. И се хващаме на примамките.

Гъци-гъци-гъци… Мамка му и… каквото си решите!

Маргарита Петкова

Свързани статии (по етикет)

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Дъщерята на Маргарита Петкова с тежък рак! Спешно се нуждае от вашата помощ!

    "Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак", пише красивата щерка на голямата българска поетеса. Вижте какво още написа във фейсбук Надежда Огойска

    Здравейте!

    Казвам се Надежда и съм на 35 г. Майка съм на две деца. Дъщеря, сестра, любима... С две думи - съвсем нормален човек. И като такъв имам своя съвсем реален проблем. А по-точно - тежко онкологично заболяване. Имам рак.

    От две години. Две много трудни години. Две години, през които отчаянието и болката се редуваха с кураж и надежда. Паник атаки и безпокойство борех с вяра и любов. Години, през които минах през личната драма на тежък развод и борба за децата си. Години, през които претърпях сложни операции и дълги химиотерапии. Последиците от тях съм преодоляла, но не и без неимоверни усилия. Беше наистина трудно. Аз съм жена, която отглежда децата си в чужда страна без помощта на баща им. Трябва да се боря за живота си и същевременно със него, за да оцелея и да бъда пълноценен родител. Да се грижа за децата и да се пазя от тях, защото и най-дребният вирус ме вкарва в болница, е трудна задача. Още повече в момент, в който аз самата се нуждая от грижи. В крайна сметка се приспособих към страничните ефекти от терапиите. Продължих да живея, въпреки тях. Месеци наред с ужасяващ обрив? Няма проблем. Чувствителност към студа от типа “Не отваряй дори хладилника!”, падане на косата, гадене, прималяване, болки, липса на жизненост... Ха! Никакви грижи! Въпреки всичко, не спрях да ходя на работа, да се виждам с приятели, да си гоня задачите, да гледам дом и деца, да живея, да се боря. Всичко това никак не е страшно. Стига да има смисъл, а животът винаги има такъв. Винаги! Благодарение на любовта и подкрепата на настоящия ми съпруг и близките си успях да премина през най-трудното. В крайна сметка операциите бяха успешни и основният тумор беше отстранен. За съжаление имам метастази в черен и бял дроб, които прогресират. Онкологът ми казва, че туморните ми клетки са твърде умни и приспособими. Това не ме учудва, все пак те са част от мен. И се борят за съществуване, точно както и аз. Лошата новина е, че вариантите за лечение се изчерпаха.

    За щастие, НАДЕЖДА ИМА. За беда - тя е твърде скъпа и непосилна за мен и близките ми. Необходимата ми сума е 78.000£ за лечение в Истанбул, Турция.
    От този момент се страхувах. Всичко, което зависи от мен, каквото и да е то - не ме плаши. Но сега съм зависима - от чуждото благородство... Не от добротата (в нея непоколебимо вярвам), а от възможността на хората да помагат. Истински ужас е за мен да поискам от нечий хляб, за да живея... Тежи ми. Но и това имало глава да пати...

    И тук следва логичният въпрос: С какво моят проблем е по-различен от вашите? С нищо, естествено! Прекрасно разбирам и до болка знам, че всички имаме казуси за решаване и мъки за изплакване. Борбата е безмилостно жестока, мили хора. За всички. Аз никога не съм се страхувала и спирала да водя битките си. Просто успехите им вече не зависят само от мен. Не мога да продължа сама. Не разполагам с необходимите ресурси. Изчерпах се. И имам нужда от помощ. Казват, че в последния си миг на този свят ще вземем със себе си само онова, което сме дали. В този ред на мисли, осъзнавайки колко скоро може да е за мен този миг, бих искала да давам, да давам, да се раздам... Но поредната ирония на съдбата ме поставя в безизходната ситуация да искам. Да искам помощ, за да се отдалеча от последния си миг. Най-вече защото съм майка. И единственият отговорен родител на децата си. Не мога да си позволя безотговорност към тях и да ги оставя без майка. Не мога да си позволя безверие в Бога и да се откажа. Не мога да си позволя да се отрека от себе си и да остана безнадеждна, нали съм Надежда?

    Как точно ще бъдат употребени набраните средства, разбира се ще бъде ясно, достъпно и прозрачно за всички. Също така и за тези, които се интересуват от подробности за лечението - с удоволствие ще отговоря на всички въпроси!

    Точно както в стиха на Джани Родари, аз бих раздала всичката своя надежда. Сега обаче я събирам. Събирам надежда от вас. Благодарността ми, разбира се, е безгранична! Неописуема. С всеки удар на сърцето си съм признателна за всяка стотинка надежда!

    С признателност,

    Надежда Огойска - активен фейсбук линк

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    "ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно. Внимавайте, като преглъщате!"

    AFISH.BG честити рождения ден на голямата българска поетеса с три нейни стихотворения

    ПЛАТЕНО СЪОБЩЕНИЕ

    За да си гледате вашата работа,
    вместо да ме предъвквате тайно:

    кога съм силна, кога съм слаба,
    кога съм трезва, кога – пияна,
    с кого се смея, кого оплаквам,
    кой ме целува в тъмното,
    кой ми заспива на рамото ласкаво,
    под чии мигли осъмвам,
    с колко захар си пия кафето
    и кой ми вгорчава дните,
    наистина ли са дяволски светли
    очите ми ненаситни,
    кого наяве наричам „мили",
    кого ранявам с усмивка
    и каква е все пак фамилията
    на Оня ИВАН – от стиховете ми,
    дали във Петрич или във Варна
    ще пална някому къщата,

    ДЕКЛАРИРАМ, че всичко е вярно.
    Внимавайте, като преглъщате.

    ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА

    Хайде, разказвай ми за жена си –
    колко е свястна, колко е готина,
    как във очите те гледа прехласнато,
    какви вкусотийки готви.
    Как ти подрежда по цвят чорапките,
    как сръчно ти сгъва ризите,
    колко е нежна, колко е сладка
    и никак не е капризна.
    Как сам-самичка се справя с всичко,
    как те обгръща с внимание,
    как ти – разбира се – я обичаш,
    как втора такава – няма.
    Как тя непрестанно за тебе мисли –
    през час звъни да те пита
    бира ли пиеш или уиски
    и сърчицето ти в ритъм ли е.
    Как и насън не ти дава мира
    нейната кротост и крехкост...
    Разказвай ми, докато събираш
    по пода пръснати – дрехите ми.

    VIA DOLOROSA

    Голямата Голгота предстои.
    През малките минавам ежедневно.
    Знам, кръстовете всеки ми брои -
    усмихнато, самодоволно, гневно.
    А аз ги мъкна. Тъй привикнах с тях,
    че заприличах изведнъж на птица.
    Когато ме оплакват - бликва смях
    във вперените ми напред зеници.
    Когато ме отписват всеки път,
    все повече си вярвам - на прав път съм.
    Връз раменете ми седи Светът
    и просто нямам право да го срутя.
    Чело подлагам. Трънният венец
    не ми тежи - кръв имам, нека капе.
    По дирята й като по конец
    върви Животът. И ми сваля шапка.
    Аз просто зная своята цена
    и нямам право на излишни харчове.
    Голямата Голгота е една.
    И я изкачвам. Крачка подир крачка.
    Крещете зад гърба ми с бяс: „Разпни!“,
    (както ликувате пред мен „Осанна!“).
    Дано това да ви успокои -
    на Хълма само три дни ще остана.

    Маргарита Петкова

    AFISH.BG

  • Петък, 07 Октомври 2016 13:14
    Сирни заговезни

    AFISH.BG отбелязва Сирни Заговезни с едно стихотворение на Маргарита Петкова

    Сирни заговезни

    Прости ми, Смърт, че цял живот се смеех -
    присмивах се на твойта неизбежност.
    Така над бездна лудият люлее се,
    душичката си стиснал най-небрежно.
    Така кварталният пияница излива
    последна глътка в израненото си гърло.
    Така случайната жена завива
    мъжа случаен,
    преди той да се събуди и си тръгне.
    Така и акробатката от цирка
    дъха си стиска между два трапеца,
    и вехтошарят сутрин се провиква,
    торба със старите неща понесъл.
    Така и аз... Така аз само зная
    цената на смеха си, безнадеждния.
    Прости ми, Смърт. А дойдеш ли накрая -
    вземи ме като нещо неизбежно.

    © Margarita Petkova

    AFISH.BG

Оставете коментар