Сряда, 20 Февруари 2019
Вторник, 11 Декември 2018 07:55

Злото е нашата памет

Бруталното убийство на самотната възрастна жена на Никулден е нашето истинско лице

 

Представям си я. Млада, усмихната, с надежда за бъдеще, за любов, за някакво щастие. Неясно щастие, без форма, някакво такова, дето първо го виждаш само рано сутрин, а после го гледаш само късно вечер и то в телевизора. 

После времето започва да минава. Година. После още една. После следват само сезони, накрая само есен. 

Първо любовта се оказва с мръсни ръце, после щастието се оказва търговски мираж, а накрая разбираш, че дори времето за бъдещи планове, за голямото очаквано утре, също е отминало. 

Остават децата. И топлината от спомена за техните млади очи. Някога. Обаче и тях вече ги няма. И този спомен започва да изчезва. Някак естествено става ненужен. Гласовете им също зазвучават далечно и глухо. Е, звънят ти чат-пат, но те ли са действително? А накрая и за Коледа ги няма. Поредните непознати, изчезнали по пътя. 

Накрая преставаш да гледаш. Не гледаш нито напред, нито назад. Рамото те боли, та защо да се обръщаш? Сама си, в малката порутена къщурка в края на селото. В края на света. В края на живота. И вече си мислиш, че дори злото те е забравило.

Да, ама не. Злото е нашата памет. То никога не ни забравя, ние него – също. Влиза късно вечер и преди да ни убие, ни унижава, смее ни се – за изстраданото минало, за напразните надежди, за несъстоялото се щастие, за никога непристигналата любов. 

То мачка. И те бие. Злото е зло и е неподсъдно. И не забравя. Сякаш идва в последния миг, арогантно, просто за да намигне финално, за да припомни, кой кой е в това битие, за да отнеме преди последния дъх и последния спомен за нещо добро, за нещо топло, за нещо мило, за нещо извън своето собствено лице.

Бруталното убийство на самотната възрастна жена на Никулден е нашето истинско лице. Мисля, че е крайно време да признаем, че всички ние сме просто едни чудовища. 

И нека никой не се хаби да ме убеждава в противното. Моля.

Снимка на Vasil Petev.

автор Васил Петев

снимка на корицата: Рене Магрит, "Памет"

Свързани статии (по етикет)

Оставете коментар