Сряда, 18 Юли 2018
Неделя, 13 Май 2018 11:27

Как да не е Щастливец Алеко, като му се падна Вежди за скулптор? Стигнеш ли жълтите павета в София, значи по криви пътища си свърнал

Вежди Рашидов нямаше до онзи ден паметник в България. Не, че Алековият бюст е съвсем в България сега. Опитвам се да вляза в стилистиката на Алековия герой, заради това пиша така. Ама, буквално погледнато пък си е баш тъй. Защото бюстът на Щастливеца е на българска територия, закупена от арменец за възхвала на българското писмо. Но, до известна степен, си е арменска територия, тъй да се каже. Защото си е частна собственост това парче земя край Плиска. Парче земя, парче райска площ, обградено от българска кал, защото арменецът създаде рая, но път към него – йок, както би казал авторът на бюста на Алеко Константинов. Но това е друга тема. За малко да напиша, че е друга приказка, ама в приказките, ако сте забелязали, не се описват пътищата.

Те винаги са през девет планини в десета, през девет морета в десето, през девет царства – пак в десето. Но каква е настилката на пътя – в никоя приказка не се съобщава. Макадам ли е, асфалт ли е, павета ли са – да не говорим пък какъв цвят са паветата – жълти, или най-обикновен гранит – никой не пише. А можеше да се спомене това, та, ако някой младеж, чул приказката, вземе да тръгне по стъпките на героя, да не се обърка. Ориентир някакъв да има, нагледност някаква. Иначе ще хване кривият път, който винаги води до жълтите павета на София. Стигнеш ли жълтите павета в София, значи по криви пътища си свърнал. Може би заради това и героите намаляха, защото не знаят по какъв път да поемат. Ама, за Вежди Рашидов и Алеко. Направи той на ползу роду бюста на Алеко, патинирал го даже тъй, че като го видях в първия момент, си помислих, че Вежди от натура го е правил. Такава патина, такова състаряване на метала беше направил. Сякаш те гледа от края на 19 век Щастливеца. Е, как да не е Щастливец, щом и Вежди за скулптор му се падна. И се разбираме с Карен и с Вежди да си карам колегата до Плиска. Взимам аз бюста от ателието, ама багажникът ми пълен с книги. Няма как да го карам Алеко да ми чете произведенията по пътя от София до Плиска. На задната седалка – не му върви. Аз на капрата, той на задната седалка. Пък веднъж вече е бил в една каляска на задната седалка по пътя от Пещера за Пазарджик. Така ли пак да го посрещнем? Вярно, бюст е, няма спомен за това. Но аз имам. Баба ме е учила, след храна да си събера трошичките в шепа и да си ги изям. И още го правя, защото имам чувството, че баба отнякъде ще ме види, ако не събера трохите, и ще ми се скара. Пък и защо да ми се кара – достатъчно е дъжд да бръсне отгоре, че да си помисля, че баба плаче. Нали така ми казваше. Казваше, че дядо Боже плаче, защото нещо лошо съм направил. И бягах да целувам на дядо поп ръката, защото го мислех за дядо Боже. Та, от метал, от метал, ама може спомен да се появи от онази вечер на 1897 година, когато го прострелват вместо неговия съпартиец Михаил Такев. Толкова ироничния Алеко – дори смъртта саркастично заобикаля адресата си… Както и да е. Та поставих аз бюста на предната седалка, вързах го с колана – други са правилата за движение по пътищата сега. И по пътя толкова неща научих от него… Някой ще каже: „Добре, де. Това ли е важното сега. Защо не напишеш как е открит бюста на 11 май 2018 година в „Двора на кирилицата“, а ни занимаваш с това как е пристигнал там…“ И как е открит в същия този двор 121 години след убийството му в деня на Светите братя Кирил и Методий. Които се почитат от един роден в Армения арменец Карен Алексанян, нежели от роден в България българин.

Ама как да не го напишеш…Другото всеки може да напише, ама това не всеки. Другото - бюста, Двора на кирилицата може да отидеш да видиш. Можеш да си представиш поднасянето на венците, на рязане на лентата, на сипване в основата на бюста пръст от родната къща на Алеко - можеш да си представиш... Но предисторията... О, предисторията... Съжалявам, че не съм Алеко само. Защото в цялата тази ситуация, в цялото това откриване на бюста е пълно с парадокси. Първо се открива в един райски Двор, контрастиращ със заобикалящата го среда и инфраструктура. Като че ли България не иска да признае тази територия за своя. Бюстът е от Вежди Рашидов, и, ако България признае тази територия за своя – това значи да признае и кирилицата за българска – ще бъде първият бюст от Вежди Рашидов в неговата и на Алеко Родина. И цялата тази ситуация, която обеди-нява арменецът и турчинът… И още нещо – и катаджии да ме бяха спряли по пътя от София до Плиска, Алеко съвсем порядъчно си бе-ше с колан на предната седалка. Ама съвсем по закон…

Христо Стоянов, фейсбук

Свързани статии (по етикет)

  • Неделя, 13 Май 2018 11:27
    Незнание или непонятност на езика

    "Има едни хора по света, уж родени от баща и майка, а всъщност ръчно сътворени от самия Бог…"

    Това е текст за Левски. В него прозирам две обиди - първата е към него, втората обижда Бог. Излиза, че Бог е онанист, който "ръчно произвел" Левски. А за Левски излиза, че е създаден от онанистични забави... Да не говорим за родителите на Васил Иванов Кунчев. Ако бе живяла в момчешка компания Неда Антонова нямаше да напише такова нещо, защото щеше да знае каква обида нанася на Апостола. Цитираният текст е от прехвалената й книга за Левски: "Първият след Бога"... Добре, че не съм израсъл във времето, в което се яде, или чете само това, което си видял в рекламите...

    Писателският занаят, освен всичко останало, е занимание и с езика. Познаване на езика. Понякога хрумката, идеята не са достатъчни. Трябва много, много работа с езика. Защото така се получава, че Аспарух се храни с царевична питка близо хиляда години преди царевицата да дойде от Америка, както прави Вера Мутафчиева... И редица още абсурди... Литературата е познаване на езика, игра с този език. Но, явно и на редактор не е случила, защото всеки Румен Ленидов би забелязал този абсурд, с изключение на... Румен Леонидов...

    Христо Стоянов, фейсбук

  • Неделя, 13 Май 2018 11:27
    Цветанов краде още един депутат от БСП?

    Използва Вежди Рашидов като оръжие в плана си

    Цветан Цветанов е на път да привлече втори депутат от коалицията на БСП, след като земеделецът Спас Панчев го напусна, твърди "19 минути". Става въпрос за „комуниста” Александър Паунов, който също е в пенсионна възраст – 69 години, от които 15 години прекара в парламента.

    Тактиката била удивително проста и ефективна – банкети с Вежди Рашидов в любимия му в обедните и следобедните часове ресторант на петзвездния хотел Анел на бул. Тодор Александров в София. Причините за интереса към лидера на на практика несъществуващата БКП могат да бъдат или участието му в групите за приятелство с Венецуела, Беларус и Куба, или пък в комисиите по енергетика и по транспорт на НС, където са и големите далавери с Гинка, Летището и др.

  • Неделя, 13 Май 2018 11:27
    Дисидентството като поза

    За да обявиш Николай Колев – Босия за дисидент трябва първо да си отговориш на въпроса какъв е бунтът му. Каква е причината за бунт и как се променят във времето проявленията й. Т.е., има ли кауза дисидентът, която се променя във времето, но благодарение на зреене на идеята, а не на хаотичното, пардон, налудничевата прищявка на носителя на идеята. Да се говори за един литературен аутсайдер, че е дисидент е най-малкото признак на посредственост. Преди години същият този човек бе обявен за поет-дисидент и този образ продължиха да поддържат в медийното пространство или журналисти, които хал-хабер си нямат от поезия, или журналисти, които, и да имат литературни познания, всъщност не са чели нищо от Босия.

    (Дали пък този псевдоним „Босия“ не идва от идиома „бос в..“, в случая литературата. Да, босичък е човекът и това всеки би го установил, стига да се взре в литературните напъни на нереализирания „поет“… Всъщност, изгрявайки през 1989 г. на небосклона неговата мантра бе, че никой не е издавал „стиховете“ му, защото били опасни за режима. В интерес на истината много хора и поети не се издаваха тогава, но, в интерес на истината, голяма част от тях не ги публикуваха поради чисто естетически причини. Такива, като Иван Радоев съзнателно замълчаха за 17 години, като Константин Павлов, когото, въпреки всичко, все пак го издадоха в „Старите неща“ с предговор от Любомир Левчев. Поемата на Иван Радоев „Феникс“ излезе в алманах „Море“ тогава.

    А такава поема, господи, с която всяка литература би се гордяла. Васил Сотиров чака 14 години първа книга, Борис Гуляшки – 16 години. И причините там не бяха естетически, а защото наистина зад метафорите можеше да се прозре бунт срещу режима. Явно двадесет и пет години не стигат да се утаи ценностната система на тази нация и продължава да митологизира това, което не може да бъде „уличено“ в естетика… Такъв е случая и с Босия (в литературата)… Ето едно стихотворение, което било писано през 1989 г. Вярно, на това „стихотворение“ могат да завидят Калин Терзийски и Георги Господинов, но – толкова само:

    ЗАПОВЕД

    Не изхвърляйте лайното!
    Не го изхвърляйте!
    Не го изривайте с лопата!
    Не го изривайте!
    Не го поглеждайте с омраза!
    Не го поглеждайте!
    Вземете го в ръцете си!
    Вземете го!
    Огледайте го хубаво!
    Огледайте го!
    Вземете чаша със вода!
    С вода от планината!
    Размийте във водата
    лайното живо!
    Изпийте чашата с лайното!
    Изпийте я!
    Повръщайте във скута си!
    Повръщайте!
    За да си спомняте за цял живот!
    За да си спомняте!
    За да си спомнят и децата ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят и праправнуците ви!
    За да си спомнят!
    За да си спомнят
    вкуса на времето!

    Ето, това се представя за поезия. Няма да говоря и да обяснявам що е поезия на четящите. Няма да говоря за каноните и естетически „параметри“ на едно стихотворение – независимо дали е класически, свободен или бял стих. Разбира се, няма да говоря и за средства-та, ареала от думи. Защото, моето дълбоко убеждение е, че няма мръсни думи, има мръсно мислене с думите. В случая иде реч за второто. Защото и Иван Радоев, и Гинзбърг, и Буковски внесоха булевардния език в поезията. Уличния език. Ами Висоцки, който може да бъда разгадан само с речника на блатния език на Русия…

    Не употребата на думата „лайно“ ме притеснява в този текст, а от това, че това лайно (без кавички) не излиза от своята (с)мисленост. То няма естетизирането, натоварването с подсмисъл, с метафора, с ритъм, ако щете. Други са каноните, които една дума може да разчупи, но тука няма такова нещо. Естетиката има два полюса – грозно и краси-во. Тука обаче тя не съществува. А не съществува, защото „лайното“ на Босия не се измъква от своята битност. Скоро писах, че Босия (в литературата) е болен от тоталитъризъм. Обявявайки гладна стачка не заради кауза, а защото индиректно иска да се върне времето, когато „отгоре“ по телефона, по радиото, по телевизията, по вестника някой нареждаше какво да се прави, кой да се уволни. Без да се съобразява с инструментите на Демокрацията. А с инструмента на изкуствения мит. И незадоволения инстинкт за себеизява…
    Ами, толкоз…

    Христо Стоянов, фейсбук

Оставете коментар