Сряда, 14 Ноември 2018
Сряда, 31 Октомври 2018 14:26

Писателят умря. Да живее писането!

Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

Автор: Иван Голев, Лира

Всъщност писателят си е жив и здрав. Умря само авторитетът му. Умря способността му да създава паралелни светове, които огромни човешки маси да копнеят да населят и да продължат в тях рода си. Днешният писател е способен на друго – да напише книга, която да бъде заснета на филм, който огромни човешки маси да зяпат, докато ядат пуканки и проверяват смартфона си, а на другия ден са забравили. И да трупа кинти от това.

Писателят като водач умря. Остана писателят като индустрия.

Преди писателят черпеше от живота от първа ръка – ходеше на война, лекуваше хора, сееше царевица или блъскаше в завода. Днес войната е в телевизора, болните се вият безплътно като духове в рекламите за лекарства, ГМО царевицата се сее сама. Писателят не е нужно да ходи никъде, за да наблюдава живота – животът идва при него по кабела и ефира. Видимият свят се скри в невидимата мрежа. И оттам всеки кандидат за слава черпи своето вдъхновение, опит и нравственост, без да си цапа ръцете с житейската кал.

Макар да изглежда обратното, тук няма място за сръдня. Подобно ангел, в чиято небесна закрила вече никой не вярва, писателят сви криле, скри ги под якето си и се сля с тълпата. Защото днешната тълпа също не е предишната. Днес всеки от нея държи в ръка смартфон и той е неговата книга, неговият глас, неговият ангел и неговата молитвена свещ. Лицето му е озарено не от бледия светлик на хартиените страници, а от електрическото сияние на дисплея. Приликата е голяма. Но разликата е още по-голяма.

Революцията се състоя. Читателят се превърна в автор. Вековният гнет на писателя, като създател на паралелни светове, които публиката да приема за свои, бе отхвърлен решително и стъпкан с крака. И както обикновено се случва с всяко опразнено място в природата, то бе заето от други присъствия. От есемеси, постове, форуми, коментари, споделяния, от свободно леещо се слово, свързващо отделния човек с други отделни хора. Самотните читатели на книги се превърнаха в общество на свързани едни с други самотни писачи на текстове. Да, тези текстове са в голямата си част истински, автентични и отразяват гласа на народа. Правят го много по-добре от платените и вързани с юзда журналисти, коментатори и анализатори. Писането им е новата литература. Лишена от пудра и грим, директна, без задръжки, удряща право в целта или поне близо до нея. Но и носеща много често стадни характеристики, баналност, първосигналност. Това е гласът на тълпата, но и гласът на самотниците. С всичките им плюсове и минуси.

Те създават нови Йокнапатофи, параграфи 22, ГУЛА-ци и песни на колелетата. Но не си правят труда да ги обличат в художествена форма, а ги изтръскват от себе си, както кучето – водата от козината си, за да се почувстват облекчени, освободени. Което всъщност прави и писателят. Но онзи, предишният, не създателят на продукти.

С художествената литература се случи това, което се случи с храната. Тя вече не е месо от току-що заклано животно, пасло в тучни пасища, не е мляко, прясно издоено от крава, не е зеленчуци, свежо откъснати от градината. Тя е хранителен продукт, в който са забъркани соев лецитин, млечен протеин, картофено нишесте, половин дузина Е-та, течен пушек, емулгатори, консерванти, оцветители и, накрая, мононатриев глутамат, за подобряване на вкуса на цялата тази отврат.

Писането набира сили. Литературата е под въпрос.

Важното е да се освобождава напрежението.

Когато писането секне, светът ще бъде идеален.

(500) DAYS OF SUMMER, (aka 500 DAYS OF SUMMER), from left: Joseph Gordon-Levitt, Zooey Deschanel, 2009. TM & copyright ©Fox Searchlight. All rights reserved/courtesy Everett Collection fotograma 249/ cordon press

Свързани статии (по етикет)

  • Сряда, 31 Октомври 2018 14:26
    „Шибил се спря, страшен, хубав…”

    От Йордан Йовков и неговите герои черпим и красота, и мъдрост, и много, много любов, тъй необходима не само във вчерашния и днешния ден, а за векове напред

    „Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.

    Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил - броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.

    Беят мачка бялата си брада и дума:

    - Какъв юнак! Какъв хубавец!

    - Кърпата, бей ефенди, кърпата! - вика Велико кехая.

    - Какъв юнак - повтаря беят унесен, - какъв хубавец!

    Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:

    - Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!

    - А момичето ми! А честта ми! - вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,

    Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два - колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.

    И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.

    От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.”

    © Йордан Йовков, „Старопланински легенди”

    Свързано изображение

    Петър Слабаков и Доротея Тончева в едноименния филм на режисьора Захари Жандов

    AFISH.BG

  • Сряда, 31 Октомври 2018 14:26
    „Този, който може – прави; този, който не може – учи другите”

    10 + 1 цитата от Нобеловия лауреат Джордж Бърнард Шоу, известен с изключително острия си език, като строг критик на викторианското общество и непреклонен защитник на правата на жените

    „Светът се състои от безделници, които искат да имат пари, без да работят, и от глупци, които са готови да работят, без да забогатяват.”

    „Алкохолът е анестезия, която ни позволява да понесем операцията, наречена живот.”

    „Чувството за обективно разбиране на живота често се нарича от хората, които не го притежават, цинизъм.”

    „Крадец е не този, който краде, а този, когото са хванали.”

     „Най-страхливият човек в затвора е неговият директор.”

    „Понякога трябва да разсмееш хората, за да ги отклониш от намерението да те обесят.”

    „Жените веднага разбират с кого сме готови да им изменим. Понякога даже преди на нас самите да ни е хрумнало.”

     „Няма жена, която да е способна да каже „довиждане” с по-малко от 30 думи.”

    „По-лесно е да живееш със страстна жена, отколкото със скучна. Тях наистина понякога ги душат, но рядко ги напускат.”

    „Ако съседът ми бие жена си всеки ден, а аз – никога, в света на статистиката ние и двамата бием жените си през ден.”

    AFISH.BG

  • Сряда, 31 Октомври 2018 14:26
    „Отело, мавърът от Валона“ – роман за любовта, която променя хората и историята

    Книгата на най-четения албански писател Бен Блуши ще бъде представена в СУ „Св. Климент Охридски“ на 31 октомври от 16 ч. в Нова конферентна зала

    Най-превежданият, четен и награждаван роман на албански автор излиза в български превод. Това е „Отело, мавърът от Валона“ от Бен Блуши (изд. Изида, превод Екатерина Търпоманова) – една книга за любовта, която може да промени не само хората, но и историята.

    Действието на романа се развива през XIV в., повече от 200 години преди прочутата Шекспирова трагедия, в два големи града по онова време: Венеция и Валона. Венецианската република е могъща, а Валона е изправена пред заплахата на турските нашественици.

    Отело е купен като роб от богатия венецианец Албано Контарини. Младежът става другар в игрите на по-малката му дъщеря Дездемона и израства заедно с нея. Възмъжавайки, чувствата му се променят, но той си дава сметка за дълбоката любов, която изпитва към нея, едва след като биват разделени. Отело е принуден да прекара много години в размирната Валона, като само надеждата да види отново Дездемона и да й се признае в любов му дава сили да живее. Шекспировите герои Отело, Дездемона, Яго и Касио преплитат съдбите си с тези на доктор Стефан Гика, който е обсебен от желанието да намери лек за всички болести, дори и посредством неморални действия, смелото момче Андреа, който се превръща в истински герой за Валона в битките срещу турците, и турския нашественик Хамит, който иска да създаде една нова и по-добра Валона.

    В сблъсъка между тези силни личности се оглеждат вечно актуалните проблеми за силата на човешките предразсъдъци по отношение на цвят на кожата или произход, за вечния културен конфликт между Запада и Изтока, за стремежа да бъдеш приет в определена общност заради вътрешните си качества, а не външните белези, както и проблема за цената на човешкия живот. Но основен герой е Любовта, по-ярка от ревността, предателството и страданието. Бен Блуши успява да улови сложността на човешкия характер и да направи психологически анализ на ситуацията, в която личните отношения пречат на държавните интереси.

    Романът увлича с интересния си и динамичен сюжет, който не повтаря Шекспировата трагедия. Написан с красив и въздействащ език, той е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз.

    Бен Блуши е един от най-четените албански писатели днес. Роден е през 1969 г. в Тирана. Завършва албански език и литература в Тиранския университет. През 1999 г. започва политическата му кариера – за няколко месеца заема длъжността на заместник-министър на външните работи, през 2000 г. става префект на област Корча, а през 2001 г. е назначен за министър на образованието. Става депутат в парламента на Албания и е избран в Председателството на Албанската социалистическа партия. През 2008 г. Блуши публикува първия си роман „Да живееш на остров“, който се превръща в едно от най-големите литературни събития в Албания. През 2009 г. излиза следващият му роман – „Отело, мавърът от Валона“, който има изключителен успех и през 2014 г. печели Наградата за литература на Европейския съюз. През следващите години публикува още три романа и един сборник с есета. Произведенията на Блуши разтърсват албанската литературна сцена и се превръщат в своеобразен феномен. Те разглеждат исторически събития, преплитат различни човешки съдби и житейски теми.

    AFISH.BG

Оставете коментар